Определение № 554 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 926/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Омникар Рент“ ООД срещу решение № 91/10.02.2023г. по в.т.д.№ 967/2022г. на Апелативен съд – София от "ОМНИКАР РЕНТ" ООД, с което, след отмяна на решение № 989/10.08.2022г. по т.д. № 1042/2021г. на Софийски градски съд, са отхвърлени като неоснователни предявените при субективно пасивно съединяване осъдителни искове от „Омникар Рент“ ООД против „Вегер 08“ ООД и Т. П. Н. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условието на солидарност сумата от 46 321,64 лева, представляваща главница по споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба -14.06.2021г. до окончателното й плащане, както и направените по делото разноски. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон - чл.133 и чл.146, ал.2 ГПК. Поддържа, че пропускът на ответника в срока за отговор на исковата молба да релевира възражение за недължимост по предявения осъдителен иск, поради изпълнение преди предявяването му, има за последица преклудирането на правото на възражение, освен ако ответника не докаже, че пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства. От друга страна, се сочи, че ищецът по несъмнен начин е доказал, че в негова полза е възникнало валидно и изискуемо вземане по споразумението и е заявил претенция, която попада в общия размер на обективираните в същото вземания. Поддържа се, че касаторът не носи тежестта на доказване на отрицателния факт, че процесните суми не са постъпвали в патримониума му, като ако е било налице изпълнение на задълженията, ответниците е следвало да наведат такива твърдения, респективно да представят доказателства в тази насока. От друга страна, касаторът твърди, че въззивното решение е необосновано, тъй като съдържа в себе си противоречиви и взаимноизключващи се мотиви, като голяма част от мотивите на съда почиват върху изводите на друг съд по друго дело. Въззивният съд в противоречие с чл.146, ал.2 ГПК едва с решението си е обявил събрани и приети от първоинстанционния съд писмени доказателства за недопустими и ги е изключил от обсъждания от него доказателствен материал, въпреки че същите са надлежно приети и приобщени по делото в първа инстанция, както и че с проекта на доклада по делото, обективиран в определение № 695/02.03.2022г., обявен за окончателен с протоколно определение № 925/23.05.2022г., първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за размера на претенцията си. Претендира присъждане на направените за касационното и въззивното производство разноски, включително заплатените адвокатски възнаграждения. Ответникът по жалбата и по делото, „Вегер-08“ ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева. Счита, че с оглед невисоката фактическа и правна сложност на делото, възнаграждението необосновано е завишено значително над минималния размер съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че двете търговски дружества - ищецът и първият ответник, са се намирали в търговски правоотношения, основани на сключен дългосрочен договор за отдаване на автомобили под наем, по силата на който ищцовото дружество предоставяло на „Вегер 08“ ООД за възмездно ползване леки автомобили, а последното заплащало наемна цена за това по издадени от наемодателя фактури. Поддържа се, че поради влошаване на финансовото му състояние „Вегер 08“ ООД спряло да изпълнява задълженията си по договора, а във връзка с това на 28.02.2017г. се сключило споразумение между двете дружества и втория ответник Т. П. Н., в качеството му на солидарен длъжник. В споразумението страните установили, че „Вегер 08“ ООД дължи на „ОмникарРент“ ООД сумата от 87 721,57 лева главница и 4 500 лева лихви за забава, която сума общо длъжникът следва да заплати разсрочено на кредитора при условието на погасителен план от 12 равни вноски в размер на по 7 310,13 лева, платими на падеж - 5-то число на съответния месец, като първата вноска е дължима м.03.2017г., а последната - м.03.2018г., платими по банков път по конкретно посочена банкова сметка на кредитора. Според условията на споразумението вземането се обезпечавало и с встъпването в дълг на Т. П. Н.. Поддържа се, че към момента на предявяване на исковата молба ответниците не са изпълнили поетото задължение по споразумението. Също така в исковата молба е наведено твърдение, че ищцовото дружество е предявило против ответниците частичен осъдителен иск за сумата от 5 000 лева, представляваща част от цялото вземане по споразумението от 28.02.2017г., ведно с лихвата за забава, по който е образувано гр. д. № 22640/2019г. по описа на Районен съд-София. В допълнителната искова молба, а в последствие и преди провеждане първото по делото о.с.з. е поддържано, че посоченото дело е приключило с влязло в сила съдебно решение, с което предявеният иск е бил уважен. Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да заплатят на ищеца солидарно сумата от 46 321,64 лева, представляваща окончателния размер на вземането в общ такъв от 51 321,64 лева по сключеното споразумение между страните от 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба да окончателното й заплащане, както и спорените по делото разноски. Ответниците са оспорили допустимостта на предявения иск по отношение на ответника Т. Н. с аргумента, че споразумението от 28.02.2017г. не е подписано от него, съответно, дори да е подписано, няма изразена от него воля да встъпи като съдлъжник, а само е изявил волята на юридическото лице „Вегер 08“ ООД. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност за претендиране на вземането, като се поддържа, че приложение намира чл.111, б.“в“ ЗЗД, тъй като споразумението уреждало периодични плащания. Апелативният състав е приел, че с влязло в сила решение № 20115602/13.05.2021г. по гр. д. № 22640/2019г. на РС - София, постановено на основание чл.79, ал.1, във вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, ответниците са осъдени да заплатят при условията на солидарност на ищеца сумата от 5 000 лева - предявен частичен иск от пълен размер от 73 101.41 лева - главница по сключеното между страните процесно споразумение от 28.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.04.2019г., до окончателното изплащане на вземането. От мотивите на решението е установил, че съдът по частичните субективно съединени искове е приел, че по сключеното между страните споразумение, обвързващо надлежно, както дружеството, така и Т. П. Н. в личното му качество в условията на пасивна солидарност, след направените от „Вегер 08“ ООД плащания в периода 28.02.2017г. - 05.10.2018г., е останала дължима сумата от 51 321,64 лева. Със същото решение е признато за недоказано направеното от ответника Н. оспорване на истинността на споразумението от 28.02.2017г., като изложените мотиви в подкрепа на този краен извод на съда са основани на изслушаните експертизи, установили автентичността на подписа му под посочения документ. Решението на районния съд по частичните субективно съединени искове е потвърдено с решение № 539/28.10.2021г. по в.гр.д № 9615/2021г. Софийски градски съд. Посочено е, че изложените от този въззивен съд мотиви са в насока, че констатациите на изслушаната счетоводна експертиза от СРС и извършените от нея проверки не са достатъчно подробни и задълбочени, за да се приеме категорично, че ответниците дължат по споразумението сумата от 51 321,64 лева, доколкото вещото лице не е имало за задача и не е изследвало отношенията между страните /наличието на други договори и споразумение, всички платежни нареждания и др. първични счетоводни документи на страните/, а се е задоволило да констатира какви са счетоводните записвания при страните, и тъй като е установило, че има остатък за погасяване от 9 307,91 лева, според записванията в счетоводството на ответника, е прието, че предявените частични искове за 5 000 лева са основателни. Апелативният състав е отхвърлил исковете с оглед недоказаност на размера на исковете, като са изложени следните съображения: Въз основа на задължителните указания, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 20115602/13.05.2021г. по гр.д. № 22640/2019г. на СРС се ползва основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Счел е, че тези факти в случай са - облигационната обвързаност между страните по спора по действително споразумение от 28.02.2017г. и неизпълнение на задължението на съдлъжниците за заплащане на уговорената обща дължима сума чрез месечни вноски от по 7 310,13 лева всяка, което неизпълнение е установено по размер за сумата от 5 000 лева. Посочено е, че в останалата му част - до пълния предявен размер от 46 321,64 лева заявеното спорно право не се ползва със СПН и следва да се установи при пълно и главно доказване от ищеца в производството /в каквато насока са и указанията на първоинстанционния съд в доклада по чл.146 ГПК/, вкл. не са преклудирани правопогасяващите възражения на ответника за недължимост на останалата част от вземането, каквито в случая е противопоставил ответникът - за погасяването му по давност, а по-късно заявено и погасяване чрез плащане. За да отмени първоинстанционното осъдително решение, решаващият въззивен състав е намерил, че анализът на приобщените доказателства по делото не установява безсъмнено твърдения от ищеца факт, че насрещните страни по споразумението от 28.02.2017г. не са изпълнили задължението за заплащане на дължимата цена до претендирания размер от 46 321,64 лева, доколкото в подкрепа на тези негови твърдения не са ангажирани никакви годни доказателства. В тази връзка апелативният състав е приел, че първоинстанционният съд в нарушение на принципа на непосредственост, е намерил за доказан дължимия размер по остатъка на дълга на база доказателства, събрани извън висящия процес - приложени към исковата молба експертизи, вкл. съдебно-счетоводната, изготвени и приети по друго дело, поради което не могат да бъдат ценени като доказателство по настоящето дело, предвид принципа на непосредственост в гражданския процес. Същевременно е констатирал, че други доказателства относно размера на предявения осъдителен иск по размер, освен съдебното решение по частичния иск, не са ангажирани. Посочено е, че мотивите на решението по частичния иск не са допустими доказателствени средства и не се ползват със сила на пресъдено нещо. Съответно апелативният състав е заключил, че основавайки крайните си изводи на недопустими доказателствени средства първоинстанционният съд неправилно е приел, че предявеният пред него иск е установен по размер, поради което е отменил решението му и е постановил отхвърляне както на главния, така и на акцесорния иск /поради неоснователността на главния/ за заплащане на претендираните парични суми, поради тяхната недоказаност по размер. За пълнота на изложението решаващият състав е посочил, че оплакванията на ответниците във връзка с погасителната давност са неоснователни, тъй като с обвързващото ги валидно извънсъдебно споразумение страните са уговорили заплащане на едно парично задължение, но на отдени /месечни/ вноски, който факт сочи, че уговорените месечни плащания нямат периодичен характер и по отношение на тях е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК относно приложението на чл.133 ГПК и чл.146, ал.2 ГПК, по въпроса, може ли въззивният съд да се произнася по възражение, което не е направено в срока по чл.133 ГПК, а едва косвено с въззивната жалба, както и по въпроса, ако искът е недоказан само по размер, следва ли съдът да укаже на страната, че не сочи доказателства за размера на претенцията си, когато доказателствата, приети от първоинстанционния съд, са изключени от доказателствения материал едва с въззивното решение, без на страната да е предоставена възможност да представи допустими такива. Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 238/26.03.2018г. по т. д. № 367/2017г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 382/16.01.2015г. по гр. д. № 1558/2014г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 452/16.11.2011г. по гр. д. № 621/2010г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 172/31.05.2014г. по гр. д. № 6229/2013г. на 4-то г.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: С оглед конкретните мотиви на въззивната инстанция обуславящ за изхода на спора е само вторият поставен въпрос, по отношение на който е налице не само общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но и сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид горното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: „ При недоказване на иска само по размер, следва ли съдът да укаже на страната, че не сочи доказателства за размера на претенцията си, когато доказателствата, приети от първоинстанционния съд, са изключени от доказателствения материал едва с въззивното решение, без на страната да е предоставена възможност да представи допустими доказателства за размера на претенцията си?“ На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 926,43 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд