Определение № 3 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3316/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от „Интереко“ ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], срещу въззивното решение № 69/22.06.2020 г. по в. гр. д. № 103/2020 г. на Варненския апелативен съд. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт като неправилен - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация «Централна кооперативна банка» АД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване, от Е. Д. Т., действащ като ЕТ «Дионисий Емил Димитров», не е подаден отговор.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 1446/05.12.2019 г. по гр. д. № 2706/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявени от касатора искове по чл. 440 ГПК за признаване на установено, че ответникът ЕТ «Дионисий Емил Димитров», представляван от Е. Д. Т., не е собственик на 2/3 ид. ч. от самостоятелен обект с идентификатор .... с площ от 116 кв. м. с предназначение «за склад», находящ се на втория етаж от склад № 1, на две нива, разположен в западната част на дворното място, представляващо ПИ с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място].

По делото е установено, че взискателят на изп. д. № 20158080400432 «Централна кооперативна банка» АД е насочил изпълнението за събиране на свои парични вземания към спорния по делото имот като принадлежащ на длъжника ЕТ «Дионисий Емил Димитров».

Установено е също така, че длъжникът по изпълнението е придобил чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г., 2/3 ид. ч. от целия склад № 1, целият с площ от 116 кв. м., който е на два етажа и всеки от тях е бил обособен като самостоятелен обект на правото на собственост /в одобрената по-късно кадастрална карта те са били отразени и с отделни идентификатори/, ведно с 1/12 ид. ч. от дворното място.

С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.04.2007 г. едноличният търговец се задължил да прехвърли на купувача „Интереко“ ЕООД правото на собственост върху 2/3 ид.ч. от склад № 1, целият със застроена площ от 116 кв.м., представляващ сграда на два етажа, всеки по 116 кв. м., общо за сумата от 63 200 лв., платима, както следва: 30 000 лв. в момента на сключване на договора и 33 200 лв. - в срок до 01.07.2007 г. В чл. 3 е уговорено, че от момента на подписването на договора купувачът не дължи на продавача наемни такси по горепосочените обекти и идеалните части от дворното място и се въвежда във владение на имота, като купувачът има право да извършва за своя сметка ремонти и подобрения в имота.

С договор за замяна, сключен с ищцовото дружество на 16.03.2015 г. с н. а. № .... г., Д. се разпоредил с притежавания обем от правото си на собственост върху първия етаж - 2/3 ид. ч. от имот с идентификатор ...., ведно с 1/12 ид. ч. от дворното място. Договорът е оспорен от ответника «ЦКБ» АД като абсолютно симулативен, но въззивният съд приел, че той е действителен, тъй като не е проведено пълно и главно доказване на релевираното възражение.

Предвид констатациите на счетоводната експертиза относно отразяванията през 2007 г. в счетоводствата на продавача и купувача на плащания на суми, съвпадащи по размери с уговорените като части от покупната цена по предварителния договор, както и отразяването на основанието, че се касае за плащания по договор за продажба, въззивният съд приел, че предварителният договор е сключен на посочената в него дата. Не са събрани и доказателства този договор да е абсолютно симулативен - страните по същия да не са желали настъпването на правните последици, към които договорът е бил насочен /да се сключи окончателен договор, с който да се прехвърли правото на собственост върху 2/3 ид. ч. от двата етажа на склад № 1 и 1/12 идеална част от поземления имот от едноличния търговец на ищцовото дружество, срещу заплащането на уговорената цена/. Съдът посочил, че по делото не са изяснени мотивите на съконтрагентите по предварителния договор, сключили по-късно договора за замяна на 16.03.2015 г. за 2/3 ид. ч. от собствеността върху първия етаж, да уговорят самостоятелна, втора престация, дължима от ищеца, след като още през 2007 г. е била платена цялата уговорена покупна цена за 2/3 ид.ч. от двата етажа, но това не налага извода за симулативност на някой от тези два договора при липсата на други доказателства в подкрепа на това възражение на първия ответник.

Въззивният съд приел, че макар и предявеният иск да е отрицателен установителен за отричане правото на собственост на длъжника по изпълнението, то доказателствената тежест за установяване на придобивното основание на ищеца, което да изключи придобития обем от права от ответника чрез договора за покупка от 23.12.2005 г. върху втория етаж - имот с идентификатор ...., е именно върху ищеца. Същият поддържа оригинерно придобивно основание на придобивна давност, изтекла за периода от средата на 2007 г. до 12.06.2018 г. Правнорелевантните факти, относими към твърдяното придобивно основание, са: осъществяване на фактическата власт върху имота непрекъснато, необезпокоявано и несъмнено в продължение на посочения период, с намерението за своене на имота. В случай на доказване на установена фактическа власт от ищеца върху имота следва да се съобрази и презумпционната норма на чл. 69 ЗС /че е държал вещта като своя/, а ако се докаже, че ищецът е владял в различни времена в рамките на процесния период, следва да се приложи презумпционната норма на чл. 83 ЗС /че е владял и в промеждутъка/. И двете презумпции са оборими, но прехвърлят тежестта за доказване на противното върху насрещната страна /в случая на първия ответник, който оспорва иска/.

Въззивният съд приел, че по делото не е установено ищцовото дружество да е установило и да е осъществявало фактическа власт върху имота с намерението за своене в продължение на срока, необходим за превръщането на фактическото състояние в право на собственост - 10 години съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС /тъй като твърдяното владение следва да се квалифицира като недобросъвестно/. Действително, според предварителния договор страните са уговорили владението върху продавания имот да бъде предадено на бъдещия купувач от момента на сключването му. Не се установи по делото обаче такова предаване на владението на ищеца да е било осъществено, както и да е била упражнявана фактическа власт върху имота от него за периода от 2007 г. до 2018 г. Показанията на св. В. П. в тази насока съдът не е кредитирал освен поради това, че същата обслужва счетоводно търговските дружества на втория ответник, както и ищцовото дружество, но най-вече защото са останали изолирани и неподкрепени от останалия събран по делото доказателствен материал. Не са установени твърденията ѝ, че учреденото през м. 04.2015 г. от П. Д. ищцово дружество е станало кредитор за големи вземания на „Интериор глас“ ЕООД, за които е бил сключен като обезпечение предварителният договор и то през същия месец април 2015 г.; не е установено и защо едноличният търговец е сключил този предварителен договор, за да обезпечава дългове на друг правен субект - „Интериор глас“ ЕООД. Освен това показанията на свидетелката, че от 2007 г. тя е работила на втория етаж заедно с управителя П. Д., а в другите стаи е имало други счетоводители, останали изолирани. Установено е, че за периода до 18.09.2009 г. и след 26.12.2014 г. свидетелката е работила по трудово правоотношение с работодатели със седалища в [населено място] и [населено място] /извън [населено място] и без офиси в [населено място]/. Свидетелката, макар и да твърди, че е работила в офис на втория етаж на склада в продължение на години, не е сигурна за броя на стаите на този втори етаж; отрича Т. да се е качвал на втория етаж, твърди, че е идвал само в имота на първия етаж, където е магазинът. Свидетелят Димитров обаче сочи, че Т. е ползвал втория етаж, като мисли, че там той е бил под наем, след като е продал сградата през 2007 г. Наред с това свидетелят К. /чиито показания съдът е преценил с оглед евентуалната му заинтересованост във вреда на ищеца, имайки предвид наличните между тях съдебни спорове за дължимо му обезщетение за ползата за неговата част от собствеността за периода след 2016 г./ сочи, че от 2007 г. до 2016 г. цялата сграда е била ползвана еднолично от Е. Т.. В тази връзка свидетелят е признал неизгодния за себе си факт, че е получавал от Т. по 550 лв. месечно за притежаваната от него 1/3 ид. ч. от двата етажа на склада. Този свидетел не е виждал П. Д. на този адрес, макар и да го е търсил и в [населено място], и в [населено място]. Свидетелят сочи и кой е бил ползваният от втория ответник ЕТ „Дионисий Емил Димитров“ офис на втория етаж - първият офис от стъпалата вляво, описвайки много точно разпределението на целия втори етаж /съпоставено с описанието в протокола за опис на имота от помощник ЧСИ от 12.06.2018 г./. Този свидетел отрича да е виждал и познавал свидетелката В. П., както и в другите две стаи да е имало други ползватели до 2016 г.

Анализирайки по този начин събраните доказателства, въззивният съд заключил, че въпреки записаното в предварителния договор, че владението върху целия склад се предава на бъдещия купувач, такова предаване не е установено, както и не е установено наличието на осъществявана фактическа власт върху втория етаж от представител или служител на ищцовото дружество поне до 2016 г. А и самият протокол за опис, съставен на 12.06.2018 г. от длъжностното лице в кръга на неговите правомощия, не удостоверява категорично наличието на осъществявано владение от ищеца върху процесния имот към посочения момент, тъй като ищцовото дружество е вписано като наемател на същия, т. е. държател /както се е изразил и самият длъжник в особеното си мнение/.

Въззивният съд обсъдил и взетото от длъжника по изпълнението становище по предявения срещу него и срещу взискателя иск, че признава иска за основателен, както и твърдените от ищеца факти и посочил, че длъжникът има интерес имотът му да не послужи за принудителното удовлетворение на вземанията на неговия кредитор - банката, а да се съхрани в патримониума на дружество, за което той има генерално пълномощно за управление и разпореждане с активите му; освен това признанието не обвързва съда по аргумент от чл. 175 ГПК. Съдът обсъдил и данните за предявен на 18.12.2015 г. иск от Д., по който е образувано гр. д. № 495/2016 г. на Варненския окръжен съд и посочил, че с наведените по това дело твърдения същият е направил признание на факти, които са противоположни на поддържаните негови твърдения относно същите факти по настоящото дело. По гр. д. № 495/2016 г. той е поддържал и доказал чрез гласни доказателства, че именно ЕТ „Дионисий Емил Димитров“ е осъществявал владение върху втория етаж на склада непрекъснато и самостоятелно, считано от 23.12.2005 г. до приключване на устните прения по делото пред въззивната инстанция /на 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 295/2017 г./. Съдът посочил, че постановеното по посоченото дело решение не обвързва със сила на пресъдено нещо останалите страни по настоящото дело, но приел за достоверни фактите във връзка с осъществяваното владение като собственик, изложени от едноличния търговец пред съда, когато той е защитавал своето право на собственост върху процесния имот. Тези факти /за владение на втория етаж от едноличния търговец/ са подкрепени от писмените доказателства и от показанията на св. К. по настоящото дело. Напротив, твърденията на ищеца за установено и упражнявано владение върху процесния имот не са подкрепени от противоречивите и неподкрепени от останалия доказателствен материал показания на св. Р.. През 2015 г. е извършено отразяване в счетоводството на ищеца на сключен договор за наем между него като наемодател и „Дио трейд“ ЕООД за ет. 1 и офис № 3 на ет. 2 от склад № 1, но евентуално владение на процесния втори етаж дори и за период от 2015 г. /при липсата на преки и непротиворечиви доказателства за явно, необезпокоявано и несъмнено владение на целия втори етаж/ до подаването на исковата молба по настоящото дело на 11.12.2018 г., не е продължило за периода, предвиден в нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Съобразно изложеното въззивният съд заключил, че предявеният от ищеца отрицателен установителен иск за установяване по отношение на двамата ответници, че вторият от тях не е собственик на 2/3 ид. ч. от процесния втори етаж на склад № 1 с идентификатор ...., се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. необходимо ли е при установено предадено въз основа на предварителен договор владение върху имота, осъществявано в продължение на повече от 10 години необезпокоявано и непрекъснато, да се доказва, че владелецът е отблъснал владението на праводателя по предварителен договор;

2. при установено владение върху недвижим имот кой носи доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС.

По тези два въпроса касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с решение № 528/11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, I-во г. о.

3. следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и следва ли, когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът да изложи мотиви за това - касаторът поддържа, че по този въпрос са дадени разрешения в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 4744/2008 г. на ВКС.

На следващо място касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като очевидно неправилно.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

С решение № 528/11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, I-во г. о., по въпроса: „следва ли купувачът по предварителен договор, на когото е предадено владението, да доказва отблъсване на владението на собствениците-продавачи“, е прието, че тъй като ответницата е установила владението си въз основа на изрична уговорка със собствениците в предварителните договори, не е необходимо да се доказва, че тя е отблъсквала собствениците на имота; налице е доброволно предаване на владението върху недвижим имот въз основа на писмен договор, при което е достатъчно да се установи само продължителността му както по отношение на обективния елемент - упражняването на фактическа власт, така и по отношение на намерението за придобиване по давност. От мотивите към това решение става ясно, че между страните не е съществувал спор по факта на предаване на владението. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е различна. В отговора на исковата молба ответникът - взискател по изпълнението, е оспорил владението на сградата да е предадено въз основа на предварителния договор, както и от 15.04.2007 г. или от по-късна дата да е започнало давностно владение, упражнявано от ищцовото дружество. За опровергаване твърденията на ищеца за упражнявана фактическа власт върху вещта са поискани и събрани доказателства, след анализ на които въззивният съд е приел, че въпреки записаното в предварителния договор, предаване на владението не е установено, както не е установено и да е осъществявана фактическа власт върху спорния обект от представител или служител на ищцовото дружество поне до 2016 г. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение, което е постановено при различна фактическа обстановка, противоречи на даденото от състава на ВКС разрешение по поставените от касатора два въпроса.

Не се установява въззивното решение да противоречи на съдебната практика и по третия поставен въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои доказателства, събрани в хода на производството, са останали необсъдени от въззивния съд, както и по отношение на кои приети за недостоверни доказателства съдът не е изложил съображения защо не ги кредитира. Това е сторил в касационната жалба, в която е посочено, че съдът избирателно кредитира свидетелски показания и интерпретира неправилно фактите, без да съобразява признанието на иска от ответника - длъжник по изпълнението, без да обсъди един съществен факт, установен с официален документ - че при извършване на описа на процесния имот същият е заварен в държане на дружеството-ищец, без да съобрази, че презумпциите по чл. 69 и чл. 83 ЗС са останали необорени, както и без да даде отговор на въпроса кой владее в момента имота.

Прегледът на мотивите към обжалваното решение не дава основание за извод, че въззивният съд е процедирал в нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 12, ал. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Налице са пространни съображения защо показанията на св. Р. не могат да бъдат кредитирани; обсъдени са показанията и на другия свидетел на ищцовата страна - Д. Признанието от страна на длъжника по изпълнението на твърдените от ищеца факти е обсъдено в съответствие с изискванията на чл. 175 ГПК, според който направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, а направеното от същия признание на иска не е било основание за постановяване на решение в хипотезата на чл. 237 ГПК предвид наличието и на друг ответник, който е оспорил иска. Въззивният съд не е пропуснал да обсъди и обстоятелството, че при извършване на описа ищцовото дружество е било заварено в имота, но предвид факта, че в протокола за опис то е вписано като наемател, е формиран извод, че упражняваната фактическа власт е държане, а не владение. А след като е приел, че не е установено наличие на осъществявана фактическа власт върху спорния имот, което води до липса на обективния елемент от фактическия състав на поддържаното от ищеца придобивно основание, то за въззивния съд не е съществувало задължение да излага съображения относно наличието на субективния елемент и по-конкретно по приложението на чл. 69 и чл. 83 ЗС. Въпросът кой субект, различен от ищеца, владее имота в момента, е извън предмета на спорното право и по него въззивният съд не е дължал да се произнесе.

В обобщение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Съдебната практика, включително и посоченото от касатора решение № 199/21.01.2019 г. по т. д. № 460/2018 г. на ВКС, I-во т. о., приема, че това основание е налице при особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение не страда от такива пороци, а освен това касаторът не е обосновал защо според него въззивният съд се е произнесъл в нарушение на формалната логика, при явно несъобразяване на безспорно установените факти и обстоятелства, излагайки мотиви, противоречащи на възприетата от съда фактическа обстановка, като по този начин достигнал до необоснован и неправилен краен извод. Касаторът свързва основанието очевидна неправилност и с твърдението, че съдът избирателно кредитира свидетелски показания и интерпретира неправилно фактите, без да съобразява признанието на иска от втория ответник, без да обсъди един съществен факт, установен с официален документ - че при извършване на описа на процесния имот същият е заварен в държане на дружеството-ищец, без да съобрази, че презумпциите по чл. 69 и чл. 83 ЗС са останали необорени, както и без да даде отговор на въпроса кой владее в момента имота. При така изложеното твърдение следва да се приеме, че в случая основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не може да се разглежда като самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, което вече бе обсъдено при произнасянето по третия поставен въпрос, по който касационното обжалване не се допуска.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация «ЦКБ» АД следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева съобразно представената по делото фактура № 0000000535/14.08.2020 г. Възражението за прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, направено в касационната жалба, е неоснователно, тъй като същото е под минималния размер от 1 579.82 лева, определен съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при цена на иска 34 994.07 лева /вж. разпореждане № 8584/19.12.2018 г. на л. 33 по гр. д. № 2706/2018 г. на Варненския окръжен съд/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.