Определение № 1548 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 413/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. С. С., чрез адв. Ст. Кондев от Я., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 523/12.08.2024 г., постановено по в. т. д. № 73/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 15 с-в, с което е потвърдено решение № 79/18.11.2019 г., постановено по т. д. № 69/2017 г. по описа на ОС-Кюстендил, с което са уважени предявените от „Футбико Строй” ООД срещу Л. С. С. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 145 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните парични притезания: 1) сумата от 169259 лв. (този иск е предявен като частичен от общия размер 200000 лв.), представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от дейността на Л. С. С. като управител на „Футбико Строй” ООД, изразяващи се в разликата между действителната продажна цена на продадените от нея автомобили и едно авторемарке, и цената, на която са продадени по сключените от управителя на това търговско дружество договори за продажба; 2) сумата от 34576 лв. (този иск е предявен като частичен общия размер от 90000 лв.), представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от дейността на Л. С. С. като управител на „Футбико Строй” ООД, изразяващи се в прекратяване на договор за изкупуване на пластмасови отпадъчни бидони сключен между „Футбико Строй” ООД и „Балканфарма-Троян” АД, вследствие на което „Футбико Строй” ООД е пропуснало да реализира за периода от прекратяване на договора през м. 10.2016 г. до предявяване на исковата молба - 26.06.2017 г., печалба в размер на 90000 лв., ведно със законната мораторна лихва върху главните парични притезание от подаване на исковата молба до окончателното щ заплащане и 3) сумата от 15781,59 лв. – законна мораторна лихва върху главницата от 169259 лв., изтекла за периода от 24.07.2016 г. до 23.06.2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като в нарушение на процесуалния закон – необсъждане на релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, въззивният съд е достигнал до необоснованото съждение, че ответницата е причинила твърдените от ищцовото търговско дружество имуществени вреди. Счита, че незаконосъобразно апелативният съд е обосновал фактическия извод, че в процеса на доказване не е установено твърдяното от ответницата обстоятелство, че с продажната цена от отчуждените от нея автомобили – като органен представител на ищеца, не е било необходимо да се изпълни породено парично задължение по договор за заем. Поддържа, че не е установен и конкретният размер на твърдяната имуществена вреда под формата на имуществени загуби, тъй като методиката, по която е изготвяна СОЕ, не е изследвала пазарната цена на продадените автомобили. Твърди, че не са доказани и имуществените вреди под формата на пропуснати ползи, тъй като не е установено, че съществува висока степен на вероятност бидоните, предмет на прекратения договор за търговска продажба, да бъдат препродадени. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Дължи ли въззивната инстанция самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал - след обсъждане на доводите и възраженията на страните, и дължи ли да изложи собствени мотиви по съществото на спора?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – разясненията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, така и с казуалната практика - решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на ВКС, II гр. о.; решение № 12/16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о.; решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., II г. о.; решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о.; решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., II т. о. и решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о.); 2. „В случай че съдът е считал, че възражението за срочност на договора за заем и че ищецът не е длъжен да върне заетата му сума, е въпрос, важен за изхода на делото, следвало ли е съдът да очертае въпроса като част от делото и да разпредели доказателствената тежест? Можело ли е да се произнесе по това възражение без да укаже това на страните и да им даде възможност да вземат становище и да ангажират доказателства? (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 26/15.03.2021 г. по гр. д. № 2213/2020 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 186/23.12.2019 г. по т. д. № 649/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 97/11.06.2019 г. по гр. д. № 2967/2018 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 24/01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.); 3. „Следвало ли е ищецът да посочи в исковата си молба обстоятелствата, на които се основава исковата претенция за търсене на отговорност по чл. 145 ТЗ, обстоятелствата, установяващи натоварването за извършване на действия на управление, действие или бездействие на управителя, какво конкретно нарушение на кое правило е извършил, умишлено ли е причинена вредата?” (твърди се противоречие с решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 41/20.07.2016 г. по т. д. № 3314/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 73/27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ВКС); 4. „След като във въззивната жалба е посочено, че е неправилно становището на ОС-Кюстендил, приемащо, че пострадалият С. не е можел да комуникира, защото бил интубиран, като в подкрепа са изложени аргументи, то изисквали ли са се специални знания и САС бил ли е длъжен да назначи СМЕ по въпрос дали С. е бил контактен за времето след инцидента до интубирането му и респ. до смъртта му?” (по този въпрос се твърди противоречие с разясненията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 22/08.04.2020 г. по гр. д. № 1697/2019 г. на ВКС, III гр. о.; решение № 314/22.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 392/2011 г., II г. о.; решение № 263/30.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 649/2014 г., IV г. о.; решение № 118/15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 588/2011 г., III г. о.; решение № 11/01.02.2024 г. по т. д. № 2277/2022 г. на ВКС, I т. о.; решение № 157/2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г. на I г. о.; решение № 10/2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на III г. о.; решение № 241/2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС; решение № 60/03.06.2019 г. по т. д. № 1892/2018 г. на ВКС, II т. о.; решение № 108/16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 на IV г. о; решение № 457/01.07.2010 г. по гр. д. № 1264/2009 г. на III г. о.; решение № 144/07.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 806/2009 г.; решение № 145/21.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 4726/2013 г. на IV г. о.; решение № 267/04.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 30/2013 г. на I г. о. и решение № 148/06.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2637/2015 г. на II т. о.); 5. „Какво представлява пазарната цена на МПС и чрез какви методи тя се определя от вещите лица? Може ли при липса на реализирани сделки пазарната цена да се определи въз основа на информацията в бюлетини на застрахователи - немски, италиански или какви? Може ли пазарната цена да се определи на база заявени оферти в сайтове за обяви?” (по тези два материални въпроси се твърди, че правният отговор по тях ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото) и 6. „Доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на ищеца ли е претенцията на ищеца за покупко-продажба на 592 пластмасови бидона?” (по този материален въпрос се твърди противоречие както с тълкувателните разяснения по ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. ОСГТК на ВКС и ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, така и с решение № 156/29.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 142/2010 г.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за обосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за основателност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел за установено, че ответницата е била управител на ищцовото търговско дружество, като през процесния период – на 23.07.2016 г. и 24.07.2016 г., е продала собствени на дружеството 35 употребявани леки автомобила и едно авторемарке на три търговски дружества и на две физически лица. Счел е, че към момента на сключването на договорите едноличен собственик на капитала на дружеството е бил А. Г. С., който на 22.07.2016 г. е претърпял тежка злополука с АТВ, в резултат на която умира на 27.07.2016 г. Част от предмета на дейност на дружеството е свързана с продажба на употребявани леки автомобили, които били изложени на открит паркинг, находящ се в имот на „Джеронимо” ООД, в което А. Г. С. притежавал 50 % от капитала. На 04.08.2011 г. между „Джеронимо” ООД и „Балканфарма-Троян” АД бил сключен договор за изкупуване на отпадни опаковки при производствената дейност на акционерното дружество, а на 17.07.2014 г. между „Джеронимо” ООД, „Балканфарма-Троян” АД и „Футбико Строй” ЕООД било сключено споразумение за новация, по силата на което „Футбико Строй” ЕООД встъпва в правата и задълженията на „Джеронимо” ООД, произтичащи от договора от 04.08.2011 г. На 21.10.2016 г. ответницата като управител на ищцовото дружество е прекратила този договора. Въззивният съд е изяснил, че с оглед на така установеното от фактическа страна отговорността на управителя на ООД по чл. 145 ТЗ е специална имуществена отговорност, която е предпоставена от съществуващите между дружеството и управителя му два вида правоотношения - договорно и органно. Тя е за вреди, причинени от действия или бездействия на управителя, осъществени при и по повод изпълнение на управленските му функции, съгласно сключения договор за управление и закона, който урежда задълженията му като органен представител. За да бъде ангажирана отговорността на управителя на основание чл. 145 ТЗ, на ищеца принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи проявлението на следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: 1) действия или бездействие на управителя във връзка с осъществяване на управлението на търговското дружество; 2) настъпване на вреди за дружеството; 3) пряка причинно-следствена връзка между действието/бездействието и претърпените вреди. Апелативният съд е съобразил мотивите на решение № 142/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1945/2016 г., I т. о., съгласно които специалната имуществена отговорност на управителя е неограничена и резултатна, като вредите следва да бъдат доказани по вид и размер като реално отразили се в патримониума на дружеството. Приел е за установено, че на 23 и 24 юли 2016 г. ответницата като управител на „Футбико Строй” ООД е извършила разпореждане с движими вещи (35 бр. леки автомобили и едно авторемарке), собственост на ищцовото търговско дружество, в полза на различни субекти (търговски дружества и физически лица), като съгласно приетите ССЕ тя ги е продала на цени, значително по-ниски от действителната пазарна стойност, а в някои случаи и по-ниски от техните доставни цени, вследствие на което за ищцовото дружество са настъпили преки имуществени вреди, изразяващи се в разликата между действителната справедлива пазарна стойност на продаденото имущество и цената, на която са извършени покупко-продажбите на вещите, възлизаща на сумата от 169259 лв. С тези действия органният представител на ищеца не е положил дължимата грижа към воденето на управляваното от него търговско дружество – процесните активи, собственост на търговеца, са продадени на значително по-ниска от пазарната им стойност, за което не са обосновани никакви обстоятелства от икономически или друг характер. В този смисъл, апелативният съд е счел за неоснователен правния довод на ответницата, че поради съществуването на високо по размер парично задължение на „Футбико Строй” ЕООД към физическо лице в размер на 90000 лв. било необходимо за погасяването му да бъде осъществена тази спешна продажба на автомобили на занижени цени. Анализирайки предметното съдържание на договора за заем от 03.07.2014 г., въз основа на който се твърди, че е възникнало това парично задължение на дружеството, въззивният съд е обосновал правния извод, че с клаузата по чл. 1 е уговорено, че заемът се предоставя за срок от пет години, поради което падежът на това парично задължение е бил на 03.07.2019 г. Следователно, преди тази дата кредиторът не е притежавал правната възможност да иска изпълнение, поради което не е съществувала необходимост „Футбико строй” ООД предсрочно да изпълнява задължението си. От друга страна, с процесните леки автомобили ищцовото дружество е могло както да обезпечи, така и да погаси задължението си, като неговият кредитор бъде удовлетворен чрез продажба на автомобилите, но не и на занижени цени. В случай че действително се е било достигнало до критично финансово състояние на дружеството, вследствие на което се е налагало да бъдат продадени за два дни десетки автомобили на значително занижени цени спрямо пазарните им, в какъвто смисъл са фактическите твърдения на ответницата, то до това финансово положение се е стигнало именно в резултат на недобро управление на дружеството - към този момент и повече от година преди това именно ответницата е била негов единствен управител. В този смисъл, тя не би могла да черпи права от това свое поведение, което е довело до твърдяната финансова обремененост на дружеството, вследствие на което да е било необходимо да се отчуждават негови активи, неразривно свързани с дейността му и реализиране на печалба. Апелативният съд е счел за неоснователен и правния довод на въззивницата, че приетите от първоинстанционния съд пазарни цени на процесните автомобили и едно авторемарке били неправилно определени от вещите лица. Съобразил е, че вещото лице от приетата СОЕ е извършило оценка на автомобилите и авторемаркето по методология, одобрена от КФН, съгласно немския каталог „Schwacke” (общопризнат еталон при оценяването на автомобили в рамките на Европа от застрахователни компании, банкови и съдебни институции), като в първоинстанционното производство вещото лице е присъствало на разпитите на всички свидетели и е имало възможност да задава въпроси относно действителното състояние на автомобилите – именно от свидетелските показания се установявало, че процесните автомобили са били в добро техническо състояние. Нещо повече, оценката на автомобилите по приети пред първата инстанция СОЕ се подкрепяла и от фактическите изводи на изслушаната от въззивния съд СТЕ, съгласно която пазарната стойност на всички процесни автомобили е още по-висока – 278524,08 лв, а те са продадени от ответницата за сумата от 63100 лева, т.е. при разлика от 215424,08 лв. След анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства апелативният съд е достигнал до съждението, че показанията на свидетеля М., който заявява, че предложените му автомобили били с дефекти, са неясни, като в тях не са индивидуализирани автомобилите, които той твърди да е закупил. В случай че този свидетел действително е придобил тези автомобили, логично би било да може да ги индивидуализира в някаква степен, както и да посочи техните цени. Не е възприел за достоверни и показанията на свидетеля К., който споделя, че принципалът на ищцовото дружество имал проблеми с някакъв паричен заем – счел е, че те са в противоречие с останалите доказателства, тъй като по делото безспорно е установено, че на 22.07.2016 г. едноличният собственик на капитала на ищцовото дружеството е претърпял тежка злополука с АТВ и е бил откаран в болнично заведение в тежко състояние (на 23.07.2016 г. е бил интубиран) и не е могъл да контактува с когото и да е било, а на 27.07.2016 г. е починал, поради което не би било възможно свидетелят да е водил разговори с него, при които собственикът на ищцовото дружество да е обсъждал финансовото си положение. От друга страна, апелативният съд е възприел за достоверни изложените субективни възприятия на свидетелите М. В. и А. Т., които изясняват, че процесните автомобили са били в отлично техническо състояние. Въззивният съд е обосновал и правния извод, че от събраните по делото доказателства са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, обуславящи възникването на имуществената отговорност на управителя на ищцовото дружество за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи вследствие на прекратения от него договор с „Балканфарма-Троян” АД за изкупуване на отпадни опаковки (амбалаж). Изяснил е, че пропусната полза като вид имуществена вреда представлява невъзможност да бъде придобито определено имущество или да бъде удовлетворен парично оценим интерес. Всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което би следвало да настъпи със сигурност, ако не е било осуетено, съставлява пропусната полза (в този смисъл решение № 66/14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2009 г. на IV, г. о.). При липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването щ пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Счел е, че в процеса на доказване е установено правнорелевантното обстоятелство, че на 21.10.2016 г. ответницата като управител на ищцовото дружество е прекратила процесния договор – чрез тристранно споразумение за новация, сключено между „Балканфарма-Троян” АД, „Футбико Строй” ООД и „Футбико Строй Булгамекс” ЕООД, чийто принципал е ответницата. Това споразумение било сключено въпреки несъгласието на съдружниците във „Футбико Строй” ООД, които са искали договорът да продължи да се изпълнява и дори обемът му да бъде разширен. Вместо това ответницата - във вреда на дружеството, е прекратила действието на съществуващия договор и едностранно е сключила нов договор с „Балканфарма-Троян” АД, но вече от името на „Футбико Строй Булгамекс” ЕООД. С тези действия тя е причинила имуществени вреди на „Футбико строй” ООД, като е лишила това търговско дружество от възможността да осъществи месечна печалба вследствие на разликата в цените, на които е купувало отпадъчните бидони, и цените, по които ги е продавало на дребно. От една страна, ищцовото дружеството не е могло да сключи нов договор с „Балканфарма-Троян” АД, доколкото то се е задължило да продава същите стоки на „Футбико Строй Булгамекс” ЕООД, като предметът на този договор за търговска продажба изчерпвал капацитета му за доставка на бидони, а от друга, през част от този период - от 21.10.2016 г. до 20.12.2016 г., управител на „Футбико Строй” ООД е била именно ответницата, която е сключила договор със същия предмет, но от името на собственото щ дружество - „Футбико Строй Булгамекс” ЕООД. От ССЕ се установявало, че „Балканфарма-Троян” АД е издало на „Футбико Строй” ЕООД 22 броя фактури за пластмасови бидони 200 л. на стойност 103725 лв. за 4610 броя, като според изчисленията на вещото лице при редовна доставка - покупка от 592 броя пластмасови бидони на месец, при средна пазарна цена от 40 лв., дружеството е следвало да реализира печалба от 10360 лв./месец, като за 9 месеца тя възлиза на сумата от 93240 лв. При средно доставени пластмасови бидони 4610 броя за 21 месеца, т.е. по 219,5238 броя/месец загубата от прекратяването на договора при средна пазарна цена от 40 лв. възлиза на 3841,67 лв. на месец, а за 9 месеца увреждането е в общ размер на 34576 лв., поради което частично предявеният иск за сумата от 34576 лв. от общо заявения размер за сумата от 90 000 лв. се явява изцяло основателен. Уважаването на главните искове е обусловило основателността и на акцесорната претенция за заплащане на законна мораторна лихва върху главното парично притезание - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което при съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че в процеса на доказване е установено чрез пълно доказване (по несъмнен, безспорен начин), че ответницата като управител на ищцовото дружество е извършила противоправно поведение, изразяващо се в продажба на собствените на „Футбико строй” ООД автомобили и едно авторемарке на значително занижени цени (по-ниски от действителната пазарна стойност, а в някои случаи и по-ниски от техните доставни цени), респ. в прекратяване на договор за изкупуване на отпадни опаковки (амбалаж), след което е сключила договор със същия предмет, но от името на собственото щ дружество - „Футбико Строй Булгамекс” ЕООД, вследствие на което с причинени твърдените имуществени вреди (под формата на претърпени загуби и пропуснати ползи), въззивният съд е изяснил, че органният представител на ищеца не е положил дължимата грижа към воденето на управляваното от него търговско дружество – процесните активи, собственост на търговеца, са продадени на значително по-ниска от пазарната им стойност, за което не са обосновани никакви обстоятелства от икономически или друг характер. В този смисъл, апелативният съд е счел за неоснователен правния довод на ответницата, че поради съществуването на високо по размер парично задължение на „Футбико Строй” ЕООД към физическо лице в размер на 90000 лв. било необходимо за погасяването му да бъде осъществена тази спешна продажба на автомобили на занижени цени. Анализирайки предметното съдържание на договора за заем от 03.07.2014 г., въз основа на който се твърди, че е възникнало това парично задължение на дружеството, въззивният съд е обосновал правния извод, че с клаузата по чл. 1 е уговорено, че заемът се предоставя за срок от пет години, поради което падежът на това парично задължение е бил на 03.07.2019 г. Следователно, преди тази дата кредиторът не е притежавал правната възможност да иска изпълнение, поради което не е съществувала необходимост „Футбико строй” ООД предсрочно да изпълнява задължението си. Но дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият (процесуалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Същественият правен аргумент за уважаване на иска за заплащане на претендираното компенсаторно обезщетение за причинените от ищеца имуществени вреди под формата на претърпени загуби се основава на правното съждение на апелативния съд, че ответницата като органен представител на ищцовото дружество е продала процесните автомобили и едно авторемарке на цени, значително по-ниски от действителната пазарна стойност, а в някои случаи и по-ниски от техните доставни цени, като разликата между действителната справедлива пазарна стойност на продаденото имущество и цената, на която са извършени покупко-продажбите на вещите, възлиза на сумата 169259 лв. С тези действия органният представител на ищеца не е положил дължимата грижа към воденето на управляваното от него търговско дружество – процесните активи, собственост на търговеца, са продадени на значително по-ниска от пазарната им стойност, за което не са обосновани никакви обстоятелства от икономически или друг характер. Едва при така изложените правни доводи въззивният съд, разглеждайки оспорванията на ответницата, е приел за неоснователно правното съображение, че поради съществуването на високо по размер парично задължение на „Футбико Строй” ЕООД към физическо лице в размер на 90000 лв. било необходимо за погасяването му да бъде осъществена тази спешна продажба на автомобили на занижени цени. Третият (процесуалноправният) въпрос е свързан с процесуалните правила, уреждащи нормативните изисквания за редовност на исковата молба – той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с цитираната от касатора, тъй като в изпълнение на дадените с определение № 171/15.03.2024 г. указания ищецът е отстранил констатираните от апелативния съд нередовности на искова молба, като са заявени всички правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти - 1) противоправните действия или бездействие на управителя във връзка с осъществяване на управлението на търговското дружество; 2) настъпилите вреди за дружеството и 3) пряката причинно-следствена връзка между действието/бездействието и претърпените вреди. Четвъртият (процесуалноправният) въпрос не е правен по смисъла на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като с тях по същество с него се навежда довод за необоснованост на въззивното решение, а именно дали пострадалият принципал на ищцовото дружество С. е бил контактен за времето след инцидента до интубирането му, респ. до смъртта му, но по него касационния съд не може да се произнесе в селективното производство по чл. 288 ГПК. От друга страна, този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По същите правни доводи петият и шестият (материалноправните) въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се оспорва обосноваността на въззивното решение – по първия относно приетата за пазарна цена стойност на процесните автомобили и едно авторемарке, а по втория - фактическия извод на апелативния съд, че от покупката на 592 пластмасови бидона ищецът би реализирал печалба в размер общо на 34576 лв. за 9 месеца, в случай че процесният договор за доставка на тези бидони не е бил прекратен от ответника като управител на ищцовото дружество. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 12000 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд