Определение № 535 от 20.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1855/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. К. срещу решение №125 от 14.05.2025г. по в.т.д. №166/2025г. на Окръжен съд - Монтана. С него е потвърдено решение №174 от 19.12.2024г. по гр.д.№423/2022г. на Районен съд - Берковица, с което е признато за установено по предявените по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК частичен иск с правно основание чл.500, ал.1, т.4 от КЗ и иск по чл.86 от ЗЗД, че П. К. К. дължи на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД сумата 10 000 лв., предявен като частичен от 30 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по щета №[ЕГН]/21.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.06.2022г. до окончателното издължаване и 808,32 лева мораторна лихва за периода от 14.08.2021г. до 31.05.2022г., за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. №304/2022г. по описа на РС Берковица. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, както и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че в процеса са събрани доказателства не по предвидения процесуален ред, които са кредитирани от съдебния състав при постановяване на обжалваното решение и това е довело до неговата незаконосъобразност. Твърди,че въззивната инстанция не се е произнесла по оплакването му, че без изрично искане, възражение или твърдение от страна на ищеца първоинстанционниият съд се е произнесъл по действителната воля на страните при сключването на договора за спогодба от 22.06.2021г. Излага становище, че тълкуването по смисъла на чл.20 от ЗЗД на действителната воля по сключен договор е допустимо единствено в процес между страните по този договор и не може да се използва в процес срещу трето неучастващо в договора лице. Подробни съображения излага в касационната жалба. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди наведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство? 2. Допустимо ли е въззивната инстанция да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, когато то самото не съдържа произнасяне по определени възражения и доводи на страните? 3. Длъжен ли е съдът да зачете постигнатите между страните по валиден договор уговорки? 4. Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 от ЗЗД и може ли при извършването на това тълкуване да се променя действителната воля на страните? 5. Допустимо ли е по пътя на тълкуването решаващият състав на съда да създава права за застрахователя, от които бенефициерът изрично се е отказал? 6. Допустимо ли е в процес по регресна претенция по чл.500 от КЗ да се извършва тълкуване по реда на чл.20 от ЗЗД на сключения договор между застрахователя и пострадало лице? 7. Допустимо ли е тълкуване по реда на чл.20 от ЗЗД без да е поискано от страна в процеса? Твърди, че въпросът по т.1 от изложението е решен в противоречие с решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., а въпросът по т.2 от изложението - в противоречие с решение №73 от 13.03.2014г. по гр.д.№1372/2011г. на ВКС, ГК, III г.о. За въпроса по т.3 поддържа, че е решен в противоречие с решение №137 от 25.06.2010г. по т. д. №888/2009г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №28 от 01.03.2017г. по гр. д. №60094/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №578 от 13.11.2008г. по т. д. №338/2008г. на ВКС, ТК, I т.о, както и че разрешението на въпросите по т.4 и т.5 е в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №60169 от 28.01.2022г. по т.д.№2012/2020г. на ВКС, ТК, I т.о, решение №162 от 29.01.2019г. по гр. д. №10/2018г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №338/2008г. на ВКС, ТК, I т.о. За въпросите по т.6 и т.7 от изложението поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото наличието на валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите №07520001071320/21.04.2020г., получената от Д. К. К. средна телесна повреда, изразяваща се в многофрагментарно вътрешно счупване на лява лъчева кост в далечния край, довело до трайно затруднение движението на горен ляв крайник; както и факта, че с влязла в сила присъда по НОХД №79/2019г. по описа на ОС-Монтана ответникът е признат за виновен в това,че 09.07.2020г., в стопански двор на МТС в [населено място], обл. М., при управление на МПС - лек автомобил „Дачия” с рег. [рег.номер на МПС], /собственост на „Беатос 88” ЕООД /, нарушил правилата за движение по пътищата — чл. 20, ал. 2 ЗДвП и блъснал с управляваното МПС Д. К. умишлено, като му причинил средна телесна повреда /многофрагментарно вътрешно счупване на лява лъчева кост в далечния край/, довело до трайно затруднение движението на горен ляв крайник – престъпление по чл. 342, ал. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 3 от НК. Счел е за неоснователно оплакването на въззивника, че районният съд се е произнесъл по действителната воля на страните при сключване на Договора за спогодба от 22.06.2021г. без направено искане в тази насока от страна на ищеца. Приел е за правилен извода на първоинстанционния съд, че макар в представената спогодба да се коментира,че е постигнато споразумение за изплащане на имуществени вреди, тя касае единствено уреждане на претенция за неимуществени вреди. Това становище въззивният съд е обосновал, като се е позовал на останалите писмени доказателства по заведената при застрахователя преписка по щета: - предявената от пострадалото лице претенция за сумата 50 000 лв. неимуществени вреди, становището на доверения лекар Ст. С., с което са обсъдени представените от пострадалия медицински документи и с което е предложено на комисията при застрахователното дружество да се обсъди сума за обезщетение на неимуществени вреди, според основните критерии на ЗМК в размер 28 - 30 000 лева; протокола от 27.05.2021 г. на Комисията, определила размера на дължимото обезщетение, в който изрично се сочи, че претенцията е за изплащане на обезщетение само за неимуществени вреди; доклада по щетата, в който е записано изрично, че тя касае покрит риск „неимуществени вреди“ по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Отчитайки вида и тежестта на причинената средна телесна повреда, претърпените от пострадалия три броя хирургически операции, времето на възстановяване, фактът че и към настоящия момент пострадалият продължава да изпитва болки при натоварване, въззивният съд е приел за правилен извода на първата инстанция,че определената като обезщетение и заплатена сума в размер на 30 000 лв. отговаря напълно на критериите за справедливост. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства е поставен с оглед оплакването на касатора, че съставът на Окръжен съд - Монтана не се е произнесъл изрично по въведеното с въззивната жалба възражение, че приетият като доказателство по делото протокол от 27.05.2021г. не е представен в цялост, а са представени само първата и последната страница от същия. Макар и това възражение да не е обсъдено изрично от съда, този пропуск не се явява единствено обуславящ за крайния изход на делото. Изводите за действителната воля на страните при сключването на договора за спогодба от 22.06.2021г. не се базират само на протокола, а на текста на самата спогодба, на текста на предявената от пострадалия претенция за изплащане на обезщетение, на приложеното по преписка становище на лекар, изготвено въз основа на медицинската документация, на доклада по щетата. Също така следва да се вземе предвид, че преценката на съдържанието на представените доказателства е част от решаващата дейност на съда. Евентуалната необоснованост на посочения извод и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл.280, ал.1 от ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК. Вторият въпрос в изложението не съответства на съдържанието на обжалваното решение. Въпреки становището, че споделя изцяло приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и неговите правни изводи, въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните допустими и относими доказателства. В решението се съдържа анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към основанието на претенцията. По материалноправните въпроси по т.3 и т.4 относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл.290 от ГПК е формирана последователна и безпротиворечива практика на ВКС, както с цитираните от касатора решения, така и със служебно известните на настоящия състав решение № 81/07.07.2009г. по т. д. №761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №151/5.10.2010г. по т. д. №1035/2009г. на ВКС, II т. о. и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, II т.о. В цитираните решения, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на сключения между „Застрахователно дружество Евроинс“ АД и Д. К. К. договор за спогодба от 22.06.2021г. Наред със съдържанието на спогодбата съдът е съобразил и действията на страните, предхождащи сключването й: подадената от пострадалия претенция и съставените по повод образуваната щета документи от служители на застрахователното дружество и становище на лекар. По този начин съдът е съобразил и безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 133/15.03.2021г. по гр. д. №3595/2019г. на ВКС, IIІ г. о., решение № 140/11.03.2025г. по гр. д. №930/2024г. на ВКС, IIІ г. о., че съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявленията; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на интерпретацията на клаузите на сключеното между страните споразумение, както и преценката на съда дали клаузите са неясни и се нуждаят от тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Чрез поставения въпрос по т.5 от изложението касаторът изразява несъгласие с правните изводи на съда, че със спогодбата е постигнато съгласие относно дължимото на пострадалия Д. К. К. обезщетение за неимуществени вреди. По своята същност въпросът представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и изисква директен отговор относно правилността на обжалвания акт по отношение на изводите на съда, че по силата на сключената спогодба е уговорено и изплатено възнаграждение за претърпените от процесното ПТП неимуществени вреди. Тези оплаквания могат да бъдат разглеждане само във фазата на касационното производство по чл.290 от ГПК, но не и в производството по чл.288 от ГПК. Въпросът по т.6 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е фактологично обусловен и изразява тезата на касатора, че правомощието на съда да тълкува представените по делото договори е обусловено от предмета на спора, както и от това дали страните по договорите участват като страни в процеса. По отношение на този въпрос, както и по въпрос седми относно възможността съдът да извършва тълкуване на договора, без да е поискано от страните в процеса, не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По поставените въпроси е формирана практика с решение № 149/30.11.2017г. по гр. д. №268/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. В същото е прието, че съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл.20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тази дейност съдът не е обвързан от изразените от страните становища по тълкуването на договора, тъй като тези становища може да не отразяват действително постигнатото между страните съгласие при сключване на договора, нито да са съобразени с нормативно установените критерии за тълкуване. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните към момента на сключване на договора, поради което заявената от страните в производството интерпретация на съдържанието на договора не е задължителна за него. При несъгласие на страните с извършеното от първоинстанционния съд тълкуване на неясните клаузи от договора и изразени във въззивната жалба оплаквания за нарушаване на критериите на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд следва да обсъди тези оплаквания, като извърши на свой ред тълкуване на тези клаузи. При това той също може да стигне до самостоятелни изводи за тяхното съдържание, различни от тези на страните. Наличие на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Окръжен съд - Монтана въззивно решение. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд