Определение № 50244 от 11.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 548/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото М. Х. Б. против Решение № 676 от 08.12.2021г., постановено по в.гр.д. № 1556/21г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 261218 от 16.04.2021г. по гр.д. № 20653/2019г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от М. Х. Б. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ЕАД отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищецът, в качеството му на кредитополучател, не дължи на ответното дружество, на което е цедирано вземане на „Профикредит България“ЕООД, сумата от 8 810.87 лв., ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното плащане, сумата от 90 лв., разноски по арбитражното производство и сумата от 50 лв., разноски по издаване на изпълнителния лист, за които суми е издаден изпълнителен лист по т.д. № 1006/2011г., като погасени по давност. В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност, както и необоснованост, с искане за касирането му. След изразено съгласие с извода на въззивния съд, че след 14.05.2012г. /датата на получаване на запорно съобщение за налагане на запор върху банкова сметка/ в период повече от две години взискателят не е поискал и предприел изпълнителни действия по изп.д. № 874/2011г., поради което считано от 15.05.2014г. изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона, касаторът се противопоставя на приетото от съда, че новата погасителна давност на вземането е започнала да тече от 15.05. 2014г., а не от датата на последното извършено валидно изпълнително действие – 14.05.2012г. Излага съображения за неправилно прилагане от въззивния съд на ППВС №3/18.11.1980г., а не на ТР № 2/26.06.2015г., според което, видно от т.10 на същото, приетите в съдебната практика преди 1991г. разрешения за спиране на давността в изпълнителния процес се основавали на съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на социалистическата държава и на социалистическите организации като кредитори, които съображения са в основата на ППВС № 3/1980г. Счита, че при действието на Конституцията от 1991г. това тълкуване вече няма нормативна основа, поради което за всички правоотношения след 1991г. е валидно актуалното тълкуване, дадено с ТР № 2/26.06.2015г. В тази връзка поддържа, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от 14.05.2012г. и е изтекла на 14.05.2017г. – преди образуването на новото изпълнително дело № 599/ 2019г. След като е намерил за правилен извода на въззивния съд, че с молбата за образуване на изп.д. № 599/2019г. не се прекъсва погасителната давност, по причина, че самото образуване на изпълнително дело не съставлява предприемане на принудително изпълнение, касаторът се противопоставя на приетото, че налагането на запор върху вземанията му във фирма „Майбуустинг“ЕООД представлява действие, годно да прекъсне давността, като не е съобразено, че изпълнителното действие е неуспешно и такова вземане не съществува. Позовава се на т.5 от ТР №3/10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС, според която ако вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Ответникът по жалбата и по делото, „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. С Определение № 152/01.06.2022г. производството по настоящото дело е било спряно на основание чл. 292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а след постановяване на такова на 28.03.2022г. – възобновено с Определение № 50063/05.04.2023г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството е образувано пред Районен съд – Пловдив по искова молба, подадена от М. Х. Б. против „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК. Първоинстанционният съд е намерил за установено от фактическа страна, че въз основа на арбитражно решение в полза на „Профикредит България“ЕООД срещу ищеца е издаден изпълнителен лист по т.д. № 1006/2011г. по описа на Софийски градски съд за сума в размер на 8 810.87лв., ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното плащане, сумата от 90 лв., разноски по арбитражното производство и сумата от 50 лв., разноски по издаване на изпълнителния лист. Установено е също, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.д. № 874/2011г. на ЧСИ Б. Б., впоследствие е образувано изп.д.№ 270/2019г. пред ЧСИ Н. К. от нов взискател – ответното дружество, прехвърлено по изп.д. № 599/2019г. на ЧСИ К. П.. Въззивният състав на окръжния съд е възприел установената от първостепенния съд фактическа обстановка: Образувано по молба на „Про- фикредит България“ЕООД от 11.08.2011г. изпълнително производство по изп.д. № 874/2011г., по което ЧСИ е наложил запори на вземания на длъжника, по които са постъпвали плащания, за които ЧСИ е съставил протоколи за извършено погасяване на 09.02.2012г. за сумата от 110 лв. и на 29.03.2012г. за сумата от 19.43 лв., последвали от наложен на 14.05.2012г. запор върху банковата сметка на длъжника в „Прокредит Банк България“АД, както и изпратени на 22.07.2014г. запорни съобщения до други търговски банки, връчени на третите задължени лица на 24.07.2014г. За безспорно по делото е прието за установено, че на 18.05.2017г. ЧСИ Б. е издала постановление за прекратяване на изп.д. № 874/2011г. на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК, както и че вземанията по изпълнителния лист са прехвърлени от „Профикредит България“ ЕООД на ответното дружество. По молба на последното от 07.02.2019г. е образувано изп.д. № 270/2019г., изпратено по компетентност на съдебен изпълнител с район на действие ОС-Пловдив, където е образувано изп.д. № 599/19г. на ЧСИ К.П., по което след проучване имущественото състояние на длъжника, на 11.03.2019г. е изпратено запорно съобщение до „Майбуустинг“ЕООД за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение. Определеният от съда предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение на вземането на ответника, поради погасяването му давност, която според ищеца е петгодишна и е започнала да тече от 08.05.2012г. – датата, на която счита, че е извършено последното валидно изпълнително действие, и е изтекла на 08.05.2017г. По спорния по делото въпрос, свързан с теченето на давностния срок, въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че на 15.05.2014г. изп.д. № 874/2011г. е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК, към който момент, начиная от 14.05.2012г., когато е наложен запор върху банковата сметка на ищеца в „Прокредит Банк България“АД, са изтекли две години, през които не е поискано извършването на изпълнителни действия. Същевременно съдът се е позовал на даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване, според което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и докато трае изпълнителният процес давност не тече, приемайки, че отмяната му, постановена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК, има действие от 26.06.2015г. – датата, на която е прието, като същото се прилага само спрямо висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към приключилите. За да направи този извод, въззивният съд се е позовал на Решение № 170/17.09.2018г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017г., ІV г.о. и Решение № 51 от 21.02.2019г. на ВКС по гр.д. № 2917/2018г., ІV г.о., в които е прието, че ако преди постановяване на новото /последващо/ тълкувателно решение са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването им. След споделяне на цитираната практика, въззивният съд е приел, че в случая приложение намира даденото с ППВС №3/80г. разрешение, доколкото към датата на постановяване на тълкувателното решение, производство по изп.д. № 874/2011г. вече е било прекратено по силата на закона. По тези съображения съдът е приел, че давностният срок е започнал да тече не от датата на последното валидно извършено изпълнително действие, а от датата на прекратяване на изпълнителното производство – 15.05.2014г., която е била прекъсната на 14.03.2019г. с налагане на запор върху вземане на ищеца. За неоснователно е намерено възражението на ищеца, че налагането на запора не прекъсва давността в случай, че изпълнителното действие е било неуспешно, като в тази връзка съдът е съобразил дадените в т.5 на ТР №3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС разяснения, според които, за да бъде определено като изпълнително действие налагането на запор върху вземане не е обусловено от съществуването на вземането. Изложени са съображения, че за времето от 14.03.2019г. до 18.12.2019г., когато принудителното изпълнение по изп.д. № 599/19г. е спряно като обезпечителна мярка, за процесното вземане не е изтекла петгодишната давност, което е обусловило извод за неоснователност на иска. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му ?; 2. Даденото с т.10 разрешение от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС по кои дела се прилага – само по отношение на висящите към момента на постановяването му изпълнителни производства или и към тези, които са прекратени към тази дата? 3. За приложението на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС има ли значение кога са се осъществили юридическите факти, релевантни за казуса – преди или след постановяването му? В тази връзка, при прекратяване на изпълнителното дело поради настъпила перемпция преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС от кой момент започва да тече нова погасителна давност за вземането – от изтичането на двугодишния период, в който взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия или от последното поискано или предприето валидно изпълнително действие? 4. Налагането на запор върху несъществуващо вземане представлява ли същинско изпълнително действие, годно да прекъсне давността при положение, че реално не се засяга имуществената сфера на длъжника и по изпълнителното дело има писмени доказателства, че длъжникът не притежава такова вземане?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. По първите три въпроса, относими към прилагането на даденото с т.10 разрешение от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС сочи противоречива практика на състави на ВКС, обективирана в Решение № 681/24.09.2009г. по гр.д. № 3189/2008г. на ВКС, І г.о. и Решение № 170/17.09.2018г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017г., ІV г.о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпроси №№ 1, 2 и първата част от въпрос № 3, относими към определяне на момента, от който поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/2013г. от 26.06.2015г., удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловящи решаващите изводи на въззивната инстанция. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, предвид приетото ТР №3 от 28.03.2023 г. по т.д.№3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на което изключва соченото селективно основание. Съгласно дадените с посочения акт на нормативно тълкуване разяснения, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. Приетото от въззивната инстанция разрешение, че погасителната давност в конкретния случай не е текла по време на висящия изпълнителен процес по изп.дело № 874/2011г. до неговото прекратяване по право на дата, предхождаща приемането на 26.06.2015г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е в съответствие с приетия отговор в ТР № 3/2020г. от 28.03.2023г. Вторият въпрос и първата част на трети въпрос съдържат известна некоректност, поради несъобразяване с правната воля на съда, който по отношение на първото образувано изп.дело № 874/2011г., прекратено по силата на закона на 15.05.2014г., т.е. преди 26.06.2015г., е зачел действието на ППВС №3/18.11.1980г., а спрямо последвалите изпълнителни производства, образувани след 26.06.2015г., е приложил дадените с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешения, в съответствие с ТР № 3/2020г. от 28.03. 2023г. Втората част на третия въпрос досежно момента, от който тече новата погасителна давност за вземането, е обусловена от несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че новият давностен срок е започнал да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство – 15.05.2014г., а не от датата на последното валидно извършено изпълнително действие - 14.05.2012г. Следва да се отбележи, че въззивният съд не е отдал значение на изпълнителното действие от 14.05.2012г. по прекратеното изпълнително дело по отношение прекъсването на погасителната давност, съответно не му е придал правно действие, с каквото касаторът обосновава въпроса - на валидно изпълнително действие, прекъсващо погасителната давност. Това изпълнително действие е зачетено от решаващия съд само с оглед последиците по чл. 433,ал.1,т. 8 ГПК, на което разрешение касаторът не се противопоставя. Следователно, въпросът е хипотетичен, а не обуславящ, не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. С атакуваното решение е отречено значението на обстоятелството, дали вземането, предмет на наложения запор, е съществуващо, при преценка действието на наложения запор като изпълнително действие, прекъсващо давността. В съответствие с разясненията, дадени в т.5 на ТР № 3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК, е приетото от въззивния съд, че за да бъде определено като изпълнително действие налагането на запор върху вземане не е обусловено от съществуване на вземането. По съображения за ирелевантност към спора, въпрос № 4 не удовлетворява общата предпоставка по смисъла на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационната проверка. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника в касационното производство на основание чл.78, ал.8 ГПК разноски в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК