Определение № 2553 от 22.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 283/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. С.- синдик на „Д. Автотранс“ АД /н/, чрез адв.К.Н. срещу решение №242 от 21.08.2024г., постановено по в.т.д. №166/2024г. по описа на Апелативен съд- В., с което е потвърдено решение №9/04.01.2024г., постановено по т.д. №572/2022г. по описа на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя, в качеството му на постоянен синдик на „Д. Автотранс“ АД /н/, иск с правно основание чл.135 ЗЗД във вр. с чл.649, ал. ТЗ, за обявяване за недействителна спрямо кредиторите на несъстоятелността на извършената от „Д. Автотранс“ АД /н/ непарична вноска /апорт/ в капитала на „ДаД Инвест 2016“ АД на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], обл.В., Промишлена зона Д.-юг, представляващ ПИ с идентификатор 20482.505.554 по КК и КР, одобрени със Заповед №РД-18-85/17.09.2018г., заедно с реално построените в същия имот единадесет броя сгради, подробно описани в исковата молба. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на закона, поради което следва да се отмени, а искът да бъде уважен. Касаторът поддържа, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, който приема, че искът по чл.135 ЗЗД е погасен по давност. Излага подробни доводи, че процесното право да се иска обявяване за недействителна по отношение на кредиторите на сделка, в случая- апорт, е потестативно и не се погасява по давност. Защитава тезата, че правото на иск по чл.135 ЗЗД се погасява с погасяване на вземането по първичното/основното правоотношение, а в хипотезата на специалните търговски отменителни искове по чл.647 ТЗ има уреден преклузивен срок за предявяването им. Поддържа и евентуални съображения- ако се възприеме за правилен изводът за приложим 5-годишен давностен срок, то следва да се приеме, че погасителната давност започва да тече от увреждащата сделка и се прекъсва с предприемането на изпълнителни действия, каквито са и обезпеченията в универсалното производство по несъстоятелност. В този смисъл счита, че процесният иск не е погасен по давност, тъй като давностният срок, започнал да тече на 25.06.2020г. с налагане от съда по несъстоятелността на общ запор и възбрана върху имуществото на „Д. Автотранспорт“ АД е бил прекъсван и спиран и не е изтекъл. Моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново за уважаване на исковете. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси, обусловили изхода на спора – „1 Дали по отношение на потестативните права намират приложение определените от закона давностни срокове, които според нормата на чл.113 ЗЗД не могат да бъдат променяни по волята на страните?; 2. Намират ли приложение правилата за спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на давност, която тече по отношение на потестативното право, уредено в чл.135 ЗЗД и следва ли действието по налагане на общ запор и възбрана в рамките на производството по несъстоятелност да се приема за юридически факт, прекъсващ погасителната давност /с оглед постановките по тълкувателно решение от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК е прието, че: „Принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този обект“/“. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „ДАД Инвест 2016“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Ответникът „Д. Автотранспорт“ АД /н/ оспорва касационната жалба като излага доводи, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Намира изложените оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт за неоснователни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че предявеният иск е допустим, че ответниците са свързани лица, а атакуваният учредителен апорт има увреждащ характер, но счита, че искът е погасен по давност. Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос и във въззивното производство дали предявеният иск по чл.649 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД е погасен по давност, тъй като към момента на депозиране на исковата молба - 20.08.2022г. е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД. Съдът споделя трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, че давността за обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка тече от момента на нейното сключване, като приема, че потестативното право на синдика да иска обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността на увреждащите я актове на длъжника се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Този извод е направен и при отчитане на спецификите на Павловия иск в производството по несъстоятелност- специалният иск по чл.649, ал.1, вр. чл.135 ЗЗД може да бъде предявен само пред съда по несъстоятелността, при наличие на висящо производство по несъстоятелност, в преклузивен срок от откриване на производството по несъстоятелност, като се характеризира със специална активна легитимация /синдик; при бездействието му – кредитор/ и разширени субективни предели на силата на пресъдено нещо /спрямо всички участници в производството по несъстоятелност - синдика, длъжника и всички кредитори/; извършва се преценка за накърняване на масата на несъстоятелност и има разширено приложно поле на презумпцията за недобросъвестност по чл.135, ал.2 ЗЗД, вр. чл.649, ал.4 ТЗ спрямо всички свързани лица. Апелативният състав акцентира, че извън спецификите на предявения в несъстоятелността П. иск е безспорно, че са приложими и класическите особености на претенцията по чл.135 ЗЗД, вкл. възможността да бъде погасена, по давност ако не бъде предявена в срок. Позовава се на безспорната съдебна практика и на доктрината, че класическият иск по чл.135, ал.1 ЗЗД се погасява с изтичане на петгодишна давност съгласно чл.110 ЗЗД, като началото на давностния срок тече от момента на извършване на увреждащото действие, т.е. от сключване на увреждащата сделка. Щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането, а всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора. Съдът стига до краен извод, че от този момент за последния възниква правото да иска отмяната му и това е моментът, в който започва да тече и давностният срок за предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. Подчертава, че незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност за това вземане, нито е причина за прекъсването или спирането й /решение по гр.д. №1220/2010г., ГК, ВКС, решение по гр.д. №456/2011г., III г.о., ГК, ВКС и др./. Отхвърля доводите, свързани с другите отменителни искове по чл.647 ТЗ, като счита, че регламентирания в ЗЗД институт на погасителната давност няма подобно приложение по отношение на увреждащите действия на длъжника, но законодателят е лимитирал не само видовете действия на длъжника, които могат да се атакуват, но е предвидил и стриктен времеви интервал, в който е следвало да се осъществи атакуваното действие, за да породи правен ефект исковата претенция по чл.647 ТЗ- т.н. подозрителен период. За разлика от хипотезите на чл.647 ТЗ, в чл. 649 ТЗ няма предвидени подобни времеви рамки на атакуемата сделка, а при липсата на такъв законово предвиден период, сигурността в правния оборот предполага да бъде ограничена възможността за тяхното атакуване с общата петгодишна давност. Решаващият състав намира за неоснователно и възражението за прекъсване и спиране на давностния срок, като се позовава на невъзможността императивните норми на закона, уреждащи погасителната давност, да бъдат тълкувани разширително. Счита, че установените давностни срокове не могат да се скъсяват или удължават по субективната воля на страните; лимитативно са регламентирани хипотезите, при които давностният срок спира да тече или се прекъсва, като измежду последните не е наложеният общ запор и възбрана. Въззивният съд приема, че приложение намират общите текстове на ЗЗД /чл.115 ЗЗД и чл.116 ЗЗД/. Настоящият съдебен състав на ВКС, І т.о. намира, че обжалваното въззивно решение е валидно, като не са налице основания за допускане до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма Поставените от касатора материалноправни въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са обусловили решаващия извод на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл при съобразяване с формираната практика на ВКС, обективирана в решение №286/14.05.2024г., гр.д. №2192/2023г., III г.о. и цитираната в него практика по гр.д. №456/2011г., III г.о., гр.д. №308/2009г., IV г.о., гр.д. №1220/2010г., IV г.о. и др., съгласно която правото на кредитора по смисъла на чл.135 ЗЗД да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е обусловено от наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Когато правният субект има качеството на кредитор, цялото имущество на длъжника служи като общо обезпечение за вземането, поради което всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора. Именно от момента на извършване на увреждащото действие за кредитора възниква правото да иска отмяната му и това е началната дата, от която започва да тече давностният срок за предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, тъй като тогава, съгласно общото правило по чл.114, ал.1 ЗЗД, „вземането” става изискуемо. „Възможността да се претендира тази недействителност се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, с начало – датата на сключване на съответната увреждаща сделка. Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито е причина за прекъсването или спирането й. Нормите, уреждащи погасителната давност, са императивни. Общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла (чл. 113 ЗЗД). Същото се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностният срок – не може са се установява различен от този, който законът е определил“. С решение №12 от 11.03.2024г., гр.д. №3547/2013г. на ВКС, ІІІ г.о. е разяснено, че нито правните действия на кредитора по реализиране на вземането, включително предявяването му по исков ред, нито правните действия на длъжника, ако последният признае вземането, са от естество да прекъснат давността за реализиране на правото на кредитора да иска отмяна на увреждаща го сделка съгласно чл.135 ЗЗД. За да стигне до този отговор, съставът на ВКС взима предвид самостоятелността на Павловия иск, неговия потестативен характер и материалните предпоставки за упражняването му Акцентира, че тъй като за успешно провеждане на отменителния иск не се изисква нито безспорност, нито съдебна установеност на вземането, то погасителната давност за предявяването на иска с правно основани чл. 135 ЗЗД, започнала да тече от сключването на увреждащата сделка, не се прекъсва при настъпването на горните факти и не се влияе от прекъсване на давността по отношение на самото вземане / в същия смисъл е и решението по гр.д. №308/2009г., ВКС, ІV г.о.- приема се, че плащанията в изпълнителното производство не прекъсват давността за иска по чл.135 ЗЗД/. Настоящият съдебен състав споделя дадените разрешения, като счита, че те са относими и към визираните във въпросите на касатора хипотези. Касаторът не обосновава предпоставките на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не са изложени доводи за необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, които са непълни, неясни или противоречиви, нито е обоснована нуждата от промяна на създадената съдебна практика поради неточно тълкуване на закона или за нейното осъвременяване поради настъпило изменение в законодателството или обществените условия. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд