Определение № 156 от 01.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3153/2018 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. М. П. против решение № 92 от 30.05.2018 г. по гр.д.№ 231/2018 г. на Сливенски окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 194 от 08.03.2018 г. по гр.д.№ 256/2015 г. на Сливенски РС и вместо това е отхвърлен установителният иск за собственост, предявен от касатора да се признае за установено между него и Община Сливен, че той е собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], находящ се в м. „Д. рът” с площ 2123 кв.м. с трайно предназначение – овощна градина при граници: .... и .... и касатора е осъден да плати деловодни разноски в размер на 720 лв. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивна давност в ЗС и ЗСПЗЗ, за допуснати съществени процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест и преценка на установените факти, като не е съобразено, че процесния имот никога не е бил държавен и за първи път е възстановен като общински през 2004 г. и за необоснованост на извода, че имота е станал държавна собственост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навежда основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, като се твърди противоречие на обжалваното решение с Р № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. І гр.о. относно приетото, че ищецът трябва да докаже, че процесния имот никога не е бил държавна собственост и относно това, че не е проведен косвен съдебен контрол на решението на ОСЗГ относно това дали процесния имот е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, като се съобрази цитираната съдебна практика, която приема, че не всички имоти извън строителните граници на населеното место са влизали в ТКЗС, поради което те не могат да бъдат придобивани по давност. Позовава се и на противоречие с Р № 380/04.08.2010 г. по гр.д.№ 110/2009 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 73 от 10.03.2015 г. по гр.д.№ 2026/2014 г. на ВКС, решение № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. на ВКС, ІІ гр.о.. Твърди се и противоречие с ТР № 4/2012 г. относно това дали позоваването на придобвна давност е елемент от състава й или с изтичане на десетгодишната давност се придобива правото на собственост, а позоваването на придобивна давност е само процесуално средство на защита. Ответникът по касация Община Сливен оспорва допустимостта на иска като счита, че само с влязло в сила решение по отрицателен установителен иск може да се установи, че процесния имот може да бъде придобит по давност. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Установено е следното: Ищецът е наследник на М. П. П., починал на 21.09.1978 г., като по делото има данни, че сестра му Е. М. К. е направила отказ от наследство. На 02.04.1948 г. е направен оглед и е издадено проекторазрешително на М. П. за инсталиране на водна тепавица. Представен е и протокол от същата дата, в който е отразено, че е представено удостоверение от общинския съвет, че притежава тепавицата от 30 години. Посочено е, че тепавицата съществува от незапомнени времена, че е градена от камък, но подлежи на ремонт, както и че се намира на 6 км. От шосето С.-Е.. Предмет на делото не е тепавицата, а овощната градина до нея. През м.08.1971 г. М. П. е подал молба-декларация за обстоятелствена проверка пред ОбщНС, в която са вписани двата имота – тепавицата и граничащата с нея овощна градина. Молбата-декларация е заверена, но не е подпълнен текст за това плащани ли са данъци за двата имота. Издаден е н.а. по обстоятелствена проверка № ....,т.... г., с който ищецът П. М. П. е признат за собственик на тепавица и место от 1000 кв.м., в което е построена при граници река, И. И. Б. на основание давност, наследство и отказ от наследство. Този имот не е предмет на спора, а съседната на него овощна градина. С решение по гр.д.№ 1610/1972 г. е отхвърлен иск за делба, предявен от С., П., В., И. и М. П. против наследодателя на ищеца М. П. за тепавица от 3,5 дка., овощна градина, находящи се в землището на [населено място], м. „К.”. Представеният препис от решение е вписан, но съдържа само диспозитив. Не е изискано делбеното дело, за което срокът за съхранение все още не е изтекъл. По делото са разпитани двама от поисканите свидетели, чийто показания не са особено пълни, но които установяват, че тепавицата и овощната градина са се ползвали от ищеца и границите им не са променяни. Граници били реката и от всички страни П. и тепавицата на П.. Процесният имот № .... с площ 2122 кв.м. е възстановен на Община Сливен с решение № 842 от 22.11.2004 г. Видно от удостоверение № 369 от 12.02.2015 г., ОСЗГ е приела, че това е земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, т.е. такава, която не е заявена за възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което става общинска собственост. Няма по-стари данни за имота, видно от справката за историята му. В хода на производството, ответника Община Сливен е съставила акт за общинска собственост № 3395/07.01.2016 г. и като основание за правото на собственост е посочено чл. 2, ал.1 т.3 ЗОбС / имоти, чиято собственост е възстановена на общините при условия и ред, определен със закон/ и е вписано решението на ОСЗГ от 22.11.2004 г. В акта не е отразено като основание това, че имота е без собственик. РС е уважил предявеният положителен установителен иск, като е приел, че още бащата на ищеца е владял процесната овощна градина от преди 1948 г. и го е придобил по давност, а ищеца е продължил владението като единствен наследник след отказа от наследство. Въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск е допустим, защото се твърди, че имота е владян и придобит по давност от наследодателя на ищеца, а след 1978 г. и от него самия, поради което не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и не е станал общинска собственост на основание чл. 19 от този закон. По същество обаче е прието, че иска е неоснователен защото не е установено, че бащата на ищеца не е придобил на основание давностно владение или на друго основание процесната овощна градина до смъртта си, поради което и ищецът не се легитимира за собственик на основание наследство на този имот. Бащата на ищеца не се е снабдил с нот. акт по обстоятелствена проверка на основание давностно владение, а не е установено и в хода на исковото производство, че е придобил собствеността на това основание до смъртта си. Началният момент, от който е започнало владението върху тепавицата и овощната градина, според въззивния съд е 1848 г. Към този момент не е имало нормативна пречка да започне да тече придобивна давност. Окръжен съд-Сливен обаче приема, че на основание чл. 6 от Закона за собствеността в сила от 17.12.1951 г., поради това, че имота не е имал друг собственик, е станал държавна собственост, която е вид социалистическа собственост, за която има забрана за придобиване по давност в чл. 86 ЗС. Прието е, че пар. 3 ЗС не се прилага, защото бащата на ищеца не е придобил права към 1951 г., а пар.4 ЗС се отнася само за срока, който става 10 г., но той се отнася само за имотите, които могат да бъда придобивани по давност, а процесния имот не бил такъв, защото е прието, че на основание чл. 6 ЗС е станал държавна собственост. Посочено е, че отхвърлянето на иска за делба през 1972 г. против ответника не създава сила на пресъдено нещо относно това, че имота е бил на бащата на ищеца. Не е разгледан въпроса дали общината е придобила правото на собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, тъй като независимо от тази процедура, ищецът не би могъл за придобие процесния имот по давност. В обобщение е прието, че тъй като ищецът не е доказал, че имота никога не е бил държавна, респективно общинска собственост, той не може да го придобие по давност. Изложените мотиви от въззивната инстанция са в противоречие с посоченото от касатора Р № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. І гр.о., и Р № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о., с които се приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, съгласно чл. 12 от ПУ на ТКЗС и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ. За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Тези земи и овощните градини не са подлежали на земеустрояване в блокове на ТКЗС. Използуването им става от собствениците им в размер на определената за лично ползване площ съгласно чл. 5 от Примерния устав на ТКЗС. Касаторът твърди противоречие на въззивното решение относно приетото, че ищецът трябва да докаже, че процесния имот никога не е бил държавна собственост и относно това, че не е проведен косвен съдебен контрол на решението на ОСЗГ относно това дали процесния имот е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ с приетото в Р № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. І гр.о., и Р 21 по гр. д. № 1327/09 год. ІІ г. о./. Относно доказателствената тежест при направен довод за наличието на пречки за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, е прието, че ответникът следва да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения - „Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по причина, че този имот попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост”. Прието е, че ищеца следва да докаже осъществяването на поддържания от него придобивен способ. Твърди се и противоречие с ТР № 4/2012 г. относно това дали позоваването на придобвна давност е елемент от състава й или с изтичане на десетгодишната давност се придобива правото на собственост, а позоваването на придобивна давност е само процесуално средство на защита. Това тълкувателно решение е приложимо към спора, но предвид изложения мотив, че с влизане в сила на ЗС през 1951 г., поради това, че имота не е имал собственик и защото приема, че владението на бащата на ищеца е започнало през 1948 г. е станал държавна собственост, въззивния съд не е приложил това ТР. Предвид установените противоречия на въззивното решение с практиката на ВКС и на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Решение № 73 от 10.03.2015 г. по гр.д.№ 2026/2014 г. на ВКС, на което се позовава касатора не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, защото е постановено по наказателно дело за престъпление по служба. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение