Определение № 5458 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 446/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. И. К., [населено място], подадена чрез адвокат Ж. Н. и адвокат Н. К., и касационна жалба на Т. Д. Д., [населено място], подадена чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 5168 от 12.10.2023 г. по в.гр.д. № 15126/2021 г. на Софийския градски съд, с което частично е отменено решение № 20161903 от 22.07.2021 г. по гр.д. № 3742/2019 г. на Софийския районен съд.

С първоинстанционното решение е прекратен бракът между страните, родителските права върху общото им дете са предоставени на майката, където е определено и местоживеенето на дъщеря им; определен е режим на лични отношения на бащата с дъщеря му, като същият е осъден да ѝ заплаща 1200 лв. месечна издръжка, ведно със законната лихва върху всяка вноска от падежа на 5-то число на съответния месец, за който се дължи, до окончателното плащане; както и майката е осъдена да заплаща на бащата 712 лв. месечен наем за ползване на частите на семейното жилище, принадлежащо на ищеца, от датата на влизане на решението в сила или привеждането му в изпълнение, ако е по-рано от влизане в сила, да навършване на пълнолетие от детето на страните Д. Б. К., които се дължат до 5-то число на месеца, за който се отнася наемът.

Първоинстанционното решението е отменено от въззивния съд в частите му, с която е определена начална дата на дължимата от жалбоподателя издръжка, и в частта му, с която е определен размерът на дължимия от жалбоподателката наем за ползването на семейното жилище и определения падеж за заплащането му. Вместо това е постановено, че присъдената месечна издръжка се дължи от 26.09.2020 г., а месечният наем за ползването на семейното жилище е увеличен на 1068 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното ѝ изплащане, считано от влизане в сила на решението в частта за предоставяне на ползването на семейното жилище.

Касационните жалби касаят въпроса за месечния наем на семейното жилище, като Б. И. К. обжалва решението в отхвърлителната му част по отношение на определения размер на наема до пълния претендиран от него – 1780 лв., а Т. Д. Д. обжалва определената от съда начална дата, от която се дължи наема и неговия размер.

В срока по чл. 287 ГПК са постъпили отговори и от двете страни срещу касационната жалба на насрещната, с които оспорват основателността на жалбите.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Предявени са обективно съединени искове за развод и за уреждане на взаимоотношенията им след развода във връзка с дъщеря им, [дата на раждане] – предоставяне на упражняването на родителските права, определяне на местоживеенето на детето, предоставяне на семейното жилище след развода, определянето на размера на наема за ползването му и определяне на дължимата от неотглеждащия родител издръжка.

Между страните е останал спорен въпросът за ползването на семейното жилище. Установено е, че то представлява апартамент-мезонет със застроена площ от 178,80 кв.м., находящ се в [населено място], кв. И. В., закупен преди брака от бащата, който впоследствие по време на брака дарява Ѕ ид.ч. на майката със запазено за него пожизнено и безвъзмездно право на ползване. За да определи на кого да предостави ползването му, доколкото и двамата родители са съсобственици, съдът е преценил интересите на детето. Взел е предвид, че упражняването на родителските права е предоставено на майката, при която е определено и местоживеенето на детето. Детето учи в [населено място] и до момента е живяло единствено в това жилище. Прието е, че е в интерес на детето да остане в жилището, въпреки че е установено, че майката притежава ј ид.ч. от друг апартамент в съсобственост с баща ѝ.

По силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56 СК възниква наемно правоотношение. Във връзка с определянето на наемната цена по искане на бащата Б. К. съдът се е позовал на заключението на оценителната експертиза, съгласно която средният пазарен наем за семейното жилище е 2136 лв., а за Ѕ ид. част – 1068 лв. С протоколно определение от 11.02.2021 г. на Софийският районен съд това обстоятелство за месечния наем на Ѕ ид.ч. от семейното жилище е обявено на основание чл. 155 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване. Като е съобразил чл. 57, ал. 2 СК, предвиждащ, че не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, съдът е приел, че Т. Д. трябва да заплаща на притежателя на правото на ползване половината от наемната цена за целия апартамент – тоест по 1068 лв. месечно.

Според въззивния съд доколкото в чл. 57 СК няма изискване за определяне на падеж на задължението за заплащане на месечен наем, то същият се дължи, считано от влизане в сила на решението в частта за предоставяне на ползването на семейното жилище.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Б. И. К. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „При въведени във въззивното производство нови обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 и т. 2 ГПК какви са задълженията на въззивния съд по чл. 7 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на факти, които са от значение за крайния извод на съда? Следва ли съдът да оказва съдействие на страните по чл. 7 ГПК за изясняване на фактическите твърдения и правните доводи на страните?“.

2. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях?“.

3. „Към кой момент – фактическата раздяла на родителите или произнасянето на съда за предоставяне на семейното жилище, се преценява начина на обитаване на жилището от непълнолетното дете от брака /към датата на произнасяне в жилището живеят още две пълнолетни лица от кръга на майката/?“.

4. „При наличието на живущи в семейното жилище и на други пълнолетни лица, които са от кръга на родителя, на когото е предоставено семейното жилище, и за които собственикът/ползвателят не дължи издръжка, какво включва жилищната площ, ползвана от непълнолетното дете от брака?“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Т. Д. Д. са поставени следните въпроси:

1. „Към кой момент възниква наемното правоотношение по силата на чл. 57, ал. 1 СК?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана решение № 123 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 526/2012 г., IV г.о. на ВКС.

2. „Може ли да се приеме, че разпоредбата на чл. 57 СК е непълна или неясна, за да се тълкува по аналогия възможността началният момент на дължимия наем да бъде и преди влизане в сила на съдебното решение?“.

3. „Ако във въззивната жалба е налице оплакване относно решението на първоинстанционния съд за предоставяне ползването на семейното жилище, явява ли се въззивният съдебен акт окончателен, или решението на съда по този въпрос ще влезе в сила след изтичане на срока за обжалване (при липса на касационна жалба), или след постановяване на окончателен съдебен акт (при наличие на касационна жалба)?“.

Твърди се, че вторият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 5168 от 12.10.2023 г. по в.гр.д. № 15126/2021 г. на Софийския градски съд. Съображенията за това са следните:

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Б. И. К.:

Първите два въпроса, касаещи задълженията на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях, както и да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на факти, които са от значение за крайния извод на съда, са относими, тъй като са обусловили дейността му, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице трайна практика на ВКС, включително и посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Въззивният съд е длъжен да обсъди наведените пред него в хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК нововъзникнали (новонастъпили) факти и основаните на тях доводи и възражения след като събере и обсъди приетите доказателства за тези факти, когато те са спорни. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Твърденията на касатора, с които аргументира поставените въпроси – за живущите в същия апартамент други лица – не отговарят на възприетата от съда фактическа обстановка, поради което не могат да обосноват допускането на касационното обжалване. Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос не може да се отнася до правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като същите са предмет на производството по чл. 290 ГПК след евентуалното допускане на касационното обжалване. Допълнително следва да се посочи, че искания за установяването на такива обстоятелства са направени пред първата инстанция във връзка с иска за предоставянето на родителските права и съответно са били отхвърлени от съда като неотносими. Същите не са поддържани пред въззивната инстанция и съответно не са били предмет на производството пред нея във връзка с иска, касаещ ползването на семейното жилище и определянето на наемна цена за това.

В заключение съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Третият въпрос за момента, към който се преценява начинът на обитаване на жилището от непълнолетното дете от брака, също е от значение за изхода на делото, но е разрешен съобразно установената практика. Според нея след като размерът на наема се определя с решението за предоставяне на ползването на жилището, то към този момент се преценява и наемът за ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака, който следва да се приспадне от наема, дължим между съпрузите. Въззивният съд не се е отклонил от посоченото, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос не може да обоснове допускането на касационното обжалване, доколкото се основава на фактически твърдения, неустановени от въззивната инстанция. За пълнота следва да се посочи, че при определяне размера на наема, който не се дължи за ползваната част от семейното жилище от непълнолетното дете от брака, употребеното в чл. 57 СК понятие „жилищна площ“ означава площта на цялото семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории помещения. При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за спалня.

В изложението на касационните основания се съдържа и бланкетно позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с наличието му не е наведена допълнителна аргументация - в изложението не е посочена неяснота, непълнота или вътрешно противоречие на сочените в него правни норми, нито пък остаряла, противоречива или погрешна съдебна практика по приложението им. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи неправилността на обжалвания акт по същество, в каквато насока са твърденията на касатора.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Т. Д. Д.:

Трите повдигнати от жалбоподателката въпроси касаят момента на възникването на наемното правоотношение при предоставянето ползването на семейното жилище на родителя-несобственик и съответно откога се дължи наемната цена. По въпроса е налице изрична норма, закрепена в чл. 57, ал. 1 СК, както и трайна практика на ВКС, според която наемното правоотношение възниква като законна последица - ex lege с влизането в сила на съдебното решение, с което с което съдът предоставя ползването на семейното жилище на един от бившите съпрузи при условията на чл. 56 СК /така решение № 392/2012 г. по гр. д № 1641/2010 г. III г. о на ВКС, както и цитираното от жалбоподателката решение № 123/04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о./. Съгласно втората аления на същия член наемната цена се определя от съда, ако някоя от страните поиска това. В конкретния случай съдът е приел, че в чл. 57 СК няма изискване за определяне на падеж на задължението за месечен наем и същият се дължи, считано от влизане в сила на решението в частта за предоставяне на ползването на семейното жилище. Твърденията, че според съда наемното правоотношение възниква още с постановяването на привременните мерки, не кореспондират с изричните мотиви на въззивното решение. Същото е изцяло съобразно със съдебната практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Нормата на чл. 57 СК е ясна и непротиворечива, а видно от изложеното и по приложението ѝ има достатъчно съдебна практика, която няма необходимост от изоставяне, промяна или осъвременяване – тоест не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочените в касационната жалба въпроси.

Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.