Определение № 1433 от 31.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2079/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Д. К. срещу решение № 294 от 14.07.2023 г. по т.д. № 309/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 59 от 15.02.2023 г. по т.д. № 242/2021 г. по описа за на ОС - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от В. Д. К. срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 90 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 1 653 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2020 г. до окончателното заплащане на главниците, претърпени в резултат на ПТП от 08.03.2020 г. в [населено място], бул. Коматевско шосе с участници В. Д. К. и лек автомобил „Пежо 307“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от А. А. Тумбаков, гражданската отговорност на който е застрахована в ЗД „Бул инс“ АД, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приел, че застрахованият при ответника водач не е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Сочи, че последният извод на съда, освен необоснован с оглед събраните по делото доказателства, е и противен на практиката на ВКС по приложението и тълкуването на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт, да отговори на всички възражения и доводи по сезиралата го въззивна жалба и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При съобразяване на критериите за определяне скоростта на движение като технически съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, длъжен ли е съдът да обсъди и да вземе предвид всички затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизическото състояние на водача, включително управлението на МПС с включени къси светлини, в тъмната част на денонощието, в условията на интензивен дъжд, при мокра пътна настилка, интензивността на движението, близостта на пешеходна пътека, както и всички други отрицателно действащи фактори?

2. Необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал 2 ЗДвП да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца с оглед възможността обективно и субективно да възприеме дадено препятствие като опасност в движението?

3. При преценка дали водачът на МПС е управлявал със съобразена скорост при движение в тъмната част на денонощието, длъжен ли е съдът в мотивите на решението да обсъди и съпостави дължината на осветеност на фаровете, респективно конкретните условия на видимост (разстоянието на видимост) с дължината на опасната зона за спиране на лекия автомобил и да определи дали е налице съответствие между тези фактори?

4. Несъответствието между разстоянието на видимост и опасната зона за спиране при конкретната скорост представлява ли основание да се приеме, че скоростта на управление е несъобразена?

5. Движението на къси светлини в нощно време и обилен дъжд представлява ли основание за избор на по-ниска скорост, която да е съобразена с дължината на осветеност на фаровете, с атмосферните условия?

6. При определяне на опасността като непредвидима по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, длъжен ли е съдът да вземе предвид всички условия на конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия и да даде обоснован отговор дали водачът на моторното превозно средство е бил длъжен да очаква възникването на опасност на пътя?

7. Следва ли в решението си въззивният съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?

8. Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно механизма на пътно-транспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд?

9. Длъжен ли е съдът да извърши цялостна оценка на заключението на вещото лице /в случая автотехническата експертиза/ заедно с другите доказателства по делото, релевантни към механизма на произшествието?

10. Допустимо ли е липсата на вина и противоправност в поведението на причинителя на произшествието да бъде преценявана единствено на база изготвена съдебно – автотехническа експертиза, а не в съвкупност от събраните по делото писмени и гласни доказателства?

11. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

12. Длъжен ли е водачът на МПС да съобрази скоростта си на движение не само с примерно посочените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП фактори, но и с всичките други затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизическото състояние на водача и всички други отрицателно действащи фактори?

13. Въпреки различието в терминологията на ЗДвП, ППЗДвП относно скоростта – „намалена“, „бавна“, „безопасна“ и пр., налице ли е само една „съобразена скорост“ с посочените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП фактори?

Поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че спорните между страните факти и обстоятелства са очертани във въззивната жалба на ищеца и се свеждат до това налице ли е виновно поведение на водача на лекия автомобил, което да е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, респективно с установените като претърпени вследствие на същото увреждания. Подчертал е, че само при положителен отговор на този въпрос ще е налице фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, обусловена от който е и отговорността на ответника в производството. Посочил е, че за установяване на спорните обстоятелства по делото са събрани автотехническата експертиза – първоначална и допълнителна, и гласни доказателства от показанията на разпитаните свидетели. Приел е, че съобразно заключението по приетата АТЕ най – вероятният механизъм на процесното ПТП на 08.03.2020 г. е, че водачът А. Тумбаков управлява л.а. „Пежо 307“ по западната лента за движение на бул. Коматевско шосе в посока от север на юг, а пешеходката В. К. предприема пресичане на платното за движение на същия булевард в посока от изток на запад, от ляво на дясно пред лекия автомобил, когато автомобилът е бил на разстояние около 28 м. и на място, на което няма маркирана пешеходна пътека. Кредитирал е заключението, според което водачът на автомобила е реагирал екстрено чрез задействане на спирачната система, но въпреки това след 2,7 сек. в западната лента на платното за движение е настъпил удар, който е бил неизбежен; ударът е настъпил в предната дясна част на автомобила и в дясната част на тялото на пешеходеца; произшествието е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя, при движение на здрачаване и валеж от дъжд, при намалена видимост; автомобилът се е движел със скорост 41 км/ч преди да бъде задействана спирачната система; пътят, изминат от автомобила от мястото на начало на реакцията на водача до мястото на удара, е 28,04 м. Подчертал е, че вещото лице е дало категоричен извод, че при анализираната пътна ситуация и при тази скорост, при своевременна реакция на водача в момента на навлизане на пешеходеца на пътното платно, водачът не е имал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествие чрез безопасно екстрено спиране, тъй като мястото на удара се е намирало вътре в опасната зона на автомобила. Посочил е, че според експерта, в случай, че водачът се движил със скорост по-малка от 37 км/ч, същият би имал техническа възможност да избегне удара. Изтъкнал е, че изводът на вещото лице е категоричен, че причина за настъпилото ПТП от техническа гледна точка е това, че пешеходецът В. К. е предприела пресичане на платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е. без да се съобрази с приближаващия се автомобил. Допълнил е, че от заключението по допълнителна автотехническа експертиза се установява, че при запазване на направлението и скоростта на движение на пешеходеца, водачът на автомобила би имал техническа възможност да премине зад нея, ако предприеме маневра завой на ляво. Подчертал е, че според експерта технически съобразената скорост с атмосферните условия и конкретните условия на видимост - движение на къси светлини при валеж от дъжд, е 58 км/ч, поради което е счел, че установената скорост на автомобила от 41 км/ч е била технически съобразена с конкретната пътно-климатична обстановка. Посочил е, че по делото са събрани и показанията на разпитания като свидетел водач на лекия автомобил „Пежо 307“ – А. Тумбаков, съобразно които шофирайки в дясната лента за движение на бул. Коматевско шосе в [населено място] на 08.03.2020 г. вечерта, видял силует да пресича булеварда от ляво на дясно пред автомобила му и веднага екстрено натиснал спирачка, но въпреки това настъпил удар и тялото на жената се възкачило върху капака и счупило дясното стъкло, след което паднало на земята вдясно от автомобила. Приел е, че от показанията на свидетеля се установява, че е излязъл веднага след като спрял автомобила, а на мястото се събрали хора, в това число роднини на пострадалата. Посочил е, че според свидетеля автомобилът се движел със скорост 40-45 км/ч, времето било вече тъмно, валял дъжд, включени били късите светлини; на мястото нямало пешеходна пътека; участъкът бил прав; уличното осветление работело; ударът настъпил в дясната лента за движение. Добавил е, че по делото като свидетели са разпитани и М. К. и Т. К. –дъщеря и съпруг на ищеца, чиито показания съдът е преценил във връзка с чл. 172 ГПК и кредитирал, но не и в частта относно механизма на ПТП, тъй като същите не са преки очевидци на станалото. Отчел е, че свидетелите са били у дома си, когато чули звуци от удар, а след като излезли навън разбрали, че е настъпило произшествие, като видели близката им К. да лежи на земята до десните гуми на автомобила. Посочил е, че според свидетелите е било на смрачаване, валял дъжд, имало улично осветление.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е споделил решаващите мотиви на първоинстанционния съд за липса на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. В отговор на доводите на въззивника е посочил, че е вярно е, че съгласно чл. 20, ал.2 ЗДвП задължение на водача на пътно превозното средство е при избиране на скоростта на движение да се съобрази с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко видимо препятствие, съответно в изречение второ на същата разпоредба за същия е предвидено задължение да намали и при необходимост спре, когато възникне опасност за движението. Изтъкнал е, че за да се приеме, че поведението на водача на лекия автомобил „Пежо 307“ е противоправно при установения факт, че скоростта му на движение е в рамките на разрешената и съобразена с пътната и климатична обстановка, следва да се даде отговор на въпроса налице ли е било видимо препятствие. Счел е, че отговорът на този въпрос е отрицателен, предвид данните, съдържащи се в неоспорената автотехническа експертиза, а именно, че ищецът е била на тротоара, а веднага след като е предприела пресичане на пътното платно, на необозначено за това място, водачът на лекия автомобил е предприел екстремно спиране, но въпреки това удар е настъпил. Посочил е, че в този случай, следва да се приеме, че след като водачът на лекия автомобил се е движил с разрешената за пътния участък скорост, реагирал е своевременно и адекватно на възникналата опасност и инцидентът е реализиран в рамките на опасната му зона, то ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка и няма основание да бъде ангажирана отговорността му, тъй като поведението му не е в причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Приел е за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че в конкретният случай водачът на лекия автомобил не е изпълнил задължението си по чл. 20, ал.2 от ЗДвП, а именно да спре при възникване на опасност за движението, като е посочил, че точно това е сторил водачът на пътно- транспорното средство - екстрено е задействал спирачната система, след като е констатирал възникналата опасност – пешеходец, предприел пресичане на пътното платно, т.е. направил е всичко зависещо от него, но въпреки това е настъпил процесният пътен инцидент, за който отговорност не следва да носи водачът на лекия автомобил, тъй като нито е могъл, нито е бил длъжен да го предвиди. Обосновал е извода си с разясненията, дадени с ТР № 28 от 1984 г. на Общо събрание на Върховен съд – т.5. Добавил е, че е неоснователно и възражението на жалбоподателя, че нарушението на водача на лекия автомобил се изразява в това, че не е управлявал същия със скорост по – ниска от 41 км/ч или с установената от експерта по – ниска от 37 км/ч, при която произшествието би било предотвратимо, тъй като подобно задължение за него не съществува. В тази насока е изтъкнал, че скоростта, с която водачът е управлявал лекия автомобил е в рамките на разрешената за населено място, а съобразно заключението на вещото лице е и съобразена с пътната и климатична обстановка. Допълнил е, че липсва нормативно задължение за водача на лекия автомобил да предприеме маневра по заобикаляне на пешеходеца, тъй като липсват доказателства за това, че подобна маневра би била безопасна и в съответствие с изискването на чл. 25 ЗДвП, поради което е счел за необосновано и това възражение на въззивника.

По тези доводи е приел, че обжалваното първоинстанционно решение, с което исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ са отхвърлени като неоснователни е правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора от първи до шести, дванадесети и тринадесети въпроси са обуславящи, доколкото са от значение за извода на въззивния съд, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, тъй като поведението на застрахования при него водач не е противоправно и е съответно на нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, но по отношение на тях не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С цитираната от касатора практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 185/15.07.2013 г. по гр.д. 889/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 557/29.11.2010 г. по гр.д. 1741/2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 33/02.05.2019 г. по гр.д. 1787/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 60119/08.11.2021 г. по т.д. 1449/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е прието, че изводимо от нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Счетено е, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, като водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност. Посочено е, че избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от него предварително, поради което при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Възприето е, че при преценката за виновно и противоправно поведение на участниците в пътнотранспортното произшествие на съда се възлага задължението не само да се основава на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична. Подчертано е, че е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Изтъкнато е, че ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При даване на горния отговор съставите на ВКС са съобразили разрешенията по цитираното от касатора ТР № 28 от 28.11.1984 г. по н.д. № 10/84 г. на ОСНК на ВКС.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на застрахования при ответника водач, изследвал е детайлно конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме последния като опасност за движението и е обосновал извода си, че с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пешеходеца, поради което е счел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Изрично е посочил, че кредитира заключението на експерта по приетата АТЕ, че избраната от водача скорост е била съобразена с конкретната пътна обстановка, включително намалена видимост, дъжд, движение на къси светлини, липсата на пешеходна пътека в този участък. Счел е, че застрахованият при ответника водач е изпълнил задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП - екстрено е задействал спирачната система, след като е констатирал възникналата опасност – пешеходец, предприел пресичане на пътното платно, т.е. направил е всичко зависещо от него, но въпреки това е настъпил процесният пътен инцидент, за който отговорност не следва да носи водачът на лекия автомобил, тъй като нито е могъл, нито е бил длъжен да го предвиди.

Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на противоправно поведение на застрахования при ответника водач, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените от касатора от седми до единадесети процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е кредитирал заключенията по приетите основна и допълнителна САТЕ, но не е основал изводите си само на тях, а е обсъдил всички събрани доказателства – писмени и гласни, и въз основа на съвкупния им анализ е приел за установен описания в мотивите на решението механизъм на процесното ПТП. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за неоснователен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Извършено е препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, но независимо от последното въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност и е обосновал както фактическите, така и правните си изводи.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация ЗД „Бул инс“ АД. Доказва разноски за представляването му от адвокат за сумата 9 600 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение