Определение № 405 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1634/2020 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от С. И. З. и И. В. З., приподписана от адв. Г. К., срещу решение № 1054 от 07.02.2020 г. по в.гр.д.№ 16509/2018 г. на Софийски градски съд, ІV-Д състав, с което е потвърдено решение № 487814 от 13.09.2018 г. по гр.д.№ 8134/2017 г. на Софийски районен съд, 29 състав, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците Ц. И. В. и М. И. П., че ищците С. И. З. и И. В. З. са собственици в режим на СИО, на основание придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], район М., [улица], с площ от 621 кв.м., при граници: поземлени имоти с кадастрални идентификатори ....., ....., ....., ....., съставляващ УПИ XXІІ-....., в квартал ..... по регулационния план на [населено място] от 1994 г..

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.79 и чл. 69 ЗС, при допуснато съществено нарушение на производствените правила – на чл. 235 и чл. 236 ГПК и при необоснованост на фактическите изводи. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Поддържа се и очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба Ц. И. В. и М. И. П. не са изразили становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск, съставът на въззивния съд, споделяйки по реда на чл. 272 ГПК изводите на първоинстанционния съд от фактическа страна, е приел за установено, че на 10. 05. 1985 г., по гр. д. № 6082/1985 г. по описа на СРС, 43 с - в, е одобрена съдебна спогодба, по силата на която И. З. З. и В. А. З. са получили в общ дял, в режим на СИО, собствеността върху процесния имот, ведно с построените в него жилищна сграда със застроена площ 84 кв. м., състояща се от две стаи, хол, кухня, баня-тоалетна и антре, лятна кухня с площ от 24 кв. м., състояща се от стая, кухня и антре, както и гараж. На 24. 04. 1986 г., с н.а. № ....., том ....., н. д. № ...../1986 г. по описа на СРС, И. и В. З. са прехвърлили на сина си С. И. З. (ищеца), по време на брака му с И. В. И., срещу задължение за гледане и издръжка, 1/2 ид.ч. от процесното дворно място, от жилищната сграда и от лятната кухня. И. З. З. е починал на 25.03.1993 г., а В. А. З. - на 10.12.2015 г., като двамата са оставили за единствени законни наследници трите си деца: ищецът С. И. З. и ответниците Ц. И. В. и М. И. П.. Въз основа на показанията на свидетеля на ответниците С. З., първи братовчед на страните и собственик на съседен имот, е прието за установено, че в процесния имот живеели И. и В. З., заедно с децата си М., Ц. и С.. Ответниците ,след като са се омъжили, заживели другаде, но идвали в имота да посещават родителите си. Родителите им живеели в лятната кухня, а ищците – в къщата. В. З. обработвала двора заедно със снаха си И. З.. Ответниците посещавали редовно майка си докато била жива и не са имали конфликти с брат си С. З.. Не са обсъждани показанията на свидетелите на ищците П. Б. и Р. Х., разпитани в първоинстанционното производство за установяване факта на осъществявано владение върху имота, тъй като и двамата свидетели са направили изричен отказ от дадените пред СРС показания, за да се ползват от ненаказуемостта по чл. 292, ал. 1, т. 2 НК. На 27. 10. 1998 г., с две нотариално заверени декларации от същата дата, ответниците М. П. и В. З. са декларирали, че отстъпват правото на строеж на брат си С. И. З. в наследствения имот, находящ се в [населено място], кв. ......, [улица], парцел ...... - ..... в квартал ..... по плана на [населено място], местност “ ......”, утвърден със заповед № РД-09-50-481/23.09.1994 г., на жилищна сграда с площ 165 кв. м., която сграда да обхване и старата къща, със собствени труд и средства, като се признава правото на собственост на ищеца С. З. и съпругата му върху построеното. През 2010 г. Ц. В. и М. П. са предявили срещу С. и И. З. иск за делба на процесното дворно място, ведно с построените в него сгради, като делбеното производство е спряно до приключване на производството по настоящия установителен иск за собственост на дворното място.

От правна страна съдът е приел, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния поземлен имот на заявеното придобивно основание – давност.

Правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота са придобили, в режим на СИО, на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, а не по давност. Съобразена е непротиворечивата практика на ВКС, според която имот, придобит чрез правна сделка, не може да се придобие повторно на оригинерно основание – давност (решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 1435/2014 г., на ВКС, І г.о., решение № 161 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 475/2017 г., на ВКС, І г.о., решение № 1220 от 02.12.2008 г. по гр. д. 4730/2007 г. на ВКС, І г.о.).

Относно останалата 1/2 идеална част е прието, че същата не е придобита по давност, чрез упражнявано владение в сочения от ищците период: от 25. 04. 1986 г. до предявяване на иска. Прието е, че не е установено ищците да са осъществявали явно и необезпокоявано владение върху целия имота само за себе си, което да са противопоставили на родителите на С., а след смъртта им – на ответниците, за срок от поне 10 години преди предявяване на иска, отблъсквайки тяхното владение. Държането от ищците на идеалните части на останалите съсобственици не е превърнато във владение, чрез извършване на явни, недвусмислени и непрекъснати действия, отблъскващи владението и доведени до знанието на останалите съсобственици. Прието е, че владелецът трябва да манифестира поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическа власт за себе си. Ползването и поддържането на имота от един от съсобствениците представляват действия на обикновено управление на съсобствен имот, които не отблъскват владението на другите съсобственици. Направен е извод, че ищците са били държатели, а не владелци на притежаваната от съсобствениците им И. и В. З. 1/2 ид.ч. от дворното място, а след смъртта им – държатели на придобитите по наследство идеални части от ответниците М. И. и Ц. И.. Държането им не е трансформирано във владение. Строителството на новата сграда в мястото през 1993 г. не променя този извод, доколкото собствеността върху постройката не е предмет на настоящото дело. В тази връзка е съобразено, че към 1998 г. ищците са признали правата на ответниците върху наследствените им идеални части от имота, придобити по наследство от баща им И. З., тъй като, макар и след построяване на новата жилищна сграда, са изискали от същите нотариално заверени декларации по чл. 56, ал. 2 З. /отм./. Предявяването на иск за делба от Ц. В. и М. П. срещу С. и И. З., за процесното дворно място, през 2010 г., е основание за спиране течението на придобивния давностен срок на С. и И. З.. Решението съдържа и извод, според който действията на ищците, изразяващи се в ползването на цялото дворното място, представляват по-скоро търпими от съсобствениците действия, а не владение.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. При постановяване на въззивното решение съдът длъжен ли е да отговори в мотивите на обжалвания съдебен акт на всички съществени въпроси, поставени от страните.

2. При постановяване на въззивното решение съдът длъжен ли е да отговори в мотивите на обжалвания съдебен акт на изрично изтъкнат от ищците фактически довод, който е посочен и като фактическо основание на исковата претенция;

3. Предаването на фактическата власт върху целия недвижим имот от страна на някой от съсобствениците в полза на другите съсобственици води ли до установяване на самостоятелно владение върху имота от страна на получилите фактическата власт съсобственици или води до установяване единствено на т.нар. търпими действия, при които няма нито владение, нито държане.

4. Строителството на нова сграда в съсобствено дворно място от страна на някой от съсобствениците води ли до установяване на самостоятелно владение върху дворното място в полза на същите съсобственици или води до установяване единствено на т.нар. търпими действия, при които няма нито владение, нито държане.

5. Надстрояването или пристрояването на съществуваща сграда в съсобствено дворно място от страна на някой от съсобствениците води ли до установяване на самостоятелно владение върху дворното място в полза на същите съсобственици или води до установяване единствено на т.нар. търпими действия, при които няма нито владение, нито държане.

Относно процесуалноправните въпроси (първи и втори) се твърди разрешаването им в противоречие с решение № 78 от 19.06.2016 г. по гр.д.№ 355/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д.№ 2254/2013г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 93 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 808/2009 г. на ВКС, І т.о., а относно материалноправните въпроси от изложението (трети, четвърти и пети) се твърди разрешаването им в противоречие с решение № 196 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 137/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 183 от 01.08.2013 г. по гр.д.№ 847/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59/2011 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, поради липса на твърдяното противоречие с посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В същите се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да обсъди всички доводи и възражения на страните, всички относими доказателства и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти. Съответни на така формираната съдебна практика са действията на въззивния съд по мотивиране на обжалваното решение. Мотивите съдържат обсъждане на всички релевантни към спора факти и събрани доказателства и разглеждане на всички доводи и възражения на страните. Обсъдено е твърдението на ищците относно началната дата на установено владение върху целия имот - прието е за недоказано обстоятелството владението на целия процесен имот им е било предадено още на 25. 04. 1986 г., след сключване на договора за прехвърляне на 1/2 идеална част от имота и сградите, от праводателите по сделката. Обсъден е доводът на ищците, че построяването на новата жилищна сграда в имота доказва преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение – прието е за установено, че през 1993 г. ищците построили в имота четириетажна жилищна сграда, но е направен извод, че този факт не доказва преобръщане на държането на идеалните части на ответниците от дворното място във владение, тъй като ответниците са подписали нотариално заверени декларации по чл. 56, ал. 2 З. /отм./ за отстъпване на ищците право на строеж на жилищна сграда върху „наследствения имот“, а признанието на ответниците, че ищците са изключителни собственици на построеното, както и че това е станало със собствени средства и труд, е без правно значение, тъй като делото има за предмет установителен иск за собственост само за дворното място.

Третият въпрос също е свързан с поддържаната от касаторите теза, че владението върху целия имот им е предадено на 25.04.1986 г., веднага след като са придобили 1/2 идеална част от правото на собственост по силата на договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане. Въпросът за възможността за придобиване по давност на съсобствен недвижим имот от единия съсобственик, на когото владението е предадено приживе от общия наследодател, е обсъждан в посоченото от касатора решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., но този въпрос не кореспондира на установените по настоящото дело факти. В настоящия случай не е налице такова предаване на владение, при което да е установена самостоятелна фактическа власт върху целия имот, а е налице съвладение. В този смисъл, различието в правните изводи досежно осъществяването на придобивното основание давност се дължи на различие в установените по делото факти при всяко от делата, а не на принципно отричане на възможността съсобственик да придобие по давност съсобствен недвижим имот, ако владението върху целия имот му е предадено от другия съсобственик. Въззивният съд е приел, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държанието им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите съсобственици трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им, и установяващи своене. Абстрактното понятие “преобръщане на държането във владение” придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко разглеждано дело. Прието е, че в случая не е проведено главно и пълно доказване на заявеното от ищците оригинерно придобивно основание за непрехвърлената 1/2 идеална част от имота.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по четвърти и пети въпрос от изложението. В мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че при преценката на значението на извършените подобрения в съсобствен имот от един от съсобствениците, във всеки конкретен правен спор следва да се изясни дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един единствен владелец на целия съсобствен имот. В настоящия случай въззивният съд е извършил такава преценка и е отрекъл възможността ищците да са установили самостоятелно владение върху процесното дворно място, при отчитане на естеството на породилото съсобствеността основание, оборващо презумпцията на чл. 69 ЗС, и предвид липсата на проведено пълно и главно доказване на факта на превръщане във владение държането на идеалните части на останалите съсобственици. До решаващия извод, че ищците не са извършили и обективирали спрямо останалите съсобственици действия по промяна на държането на техните идеални части във владение, съдът е достигнал след цялостна оценка на събраните по делото доказателства и преценка на релевантните факти. Извършването на подобрения е само един от тези факти, значението на който в конкретния правен спор е преценявано в контекста на основанието, на което е установена фактическата власт, показващо съвладение, и при отчитане на обстоятелството, че с нотариално заверени декларации от 1998 г. по чл.56, ал.2 З. (отм.) ответниците са отстъпили право на строеж на ищците в наследствения им имот, което изключва тезата на ищците, поддържана в процеса, че преди тази дата, включително и към 1993 г., са завладели техните идеални части и са ги придобили по давност.

Решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на предявения положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност, са два: ищците са придобили 1/2 идеална част от процесния имот на основание правна сделка, поради което не могат да я придобият повторно на оригинерно придобивно основание; ищците не са имали качеството на владелци по отношение на чуждата 1/2 идеална част и не са я придобили по давност. При тези мотиви, обстоятелството дали ищците са осъществявали върху имота т.нар. търпими действия или са били държатели на чуждите идеални части е без правно значение, тъй като имот може да бъде придобит по давност само от владелец, а в случая упражняваната от ищците фактическа власт няма характеристиките на владение.

Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.

Ответниците не претендират присъждане на деловодни разноски за настоящата инстанция, нито твърдят и доказват извършването на такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,