Определение № 365 от 30.04.2020 г. на ВКС по д. № 758/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №1710/19 г. и по допускане на обжалването. Въззивното решение се обжалва, съгл. допълнителното уточнение към касационната жалба, в частта по първия диспозитив. С него е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която предявените от касаторката срещу Т. А., непълнолетна, действаща със съгласието на майка си С. К., искове за признаване нищожността и унищожаване на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, скл. с нот.акт №8/24.07.17 г. между общия наследодател – баща на страните С. С./ поч. на 7.12.17 г./ и ответницата Т. А., са разгледани и отхвърлени за ½ ид.ч. от недвижимия имот - предмет на договора и производството по делото в тази му част е прекратено като процесуално недопустимо. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК по правния въпрос от предмета на спора: Ако по едно дело се установят недействителност / и по –конкретно – нищожност/ на атакуваната сделка, то тя може ли да се дели на половинки или представлява обективна даденост, която съдебното решение следва да установи изцяло? Намира, че отговорът на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, като сочи, че ако искът бъде разгледан и уважен само по отношение на половината от имота, тази половина ще стане отново част от наследството на покойния наследодател на страните и ще бъде делена между неговите дъщери – страни по делото, докато другата половина, за която производството е прекратено, ще остане собствена на придобилото я лице – ответницата по иска. Този резултат не отговаря на целта на закона и на интереса от воденето на иска. По допускане на обжалването ВКС намира следното: В мотивите към обжалваната част на решението въззивният съд е приел, че в случая самата ищца твърди, че не е собственик на целия, а само на наследствената й 1/2 идеална част от процесния имот / апартамент в [населено място]/. С оглед принципната процесуална забрана по чл.26, ал.2 ГПК да се предявяват от свое име чужди права / освен при процесуална субституция/, ищцата е легитимирана и има правен интерес да води установителните искове за нищожност на договора/ и конститутивния за унищожаването му/ само до размер на своето право на собственост върху прехвърления имот, чиято защита търси по съдебен ред. Процесуално легитимирани да искат признаване на нищожността на договора, респ. неговото унищожение, за останалата част от имота са другите съсобственици/ сънаследници/. Ищцата в качеството й на собственик /по наследство/ на половината от имота е предявила иск за признаване нищожността/ респ. унищожението/ на целия договор за прехвърлянето му в нарушение на процесуалната забрана по чл.26, ал.2 ГПК и при липса на признат от закона правен интерес за целия имот. Затова исковете за недействителност на договора и постановеното по тях първоинстанционно решение са приети от въззивния съд за недопустими за ½ ид.ч. от прехвърления имот и след обезсилване на първоинстанционното решение производството по тях е прекратено. Приетото от въззивния съд по поставения от касатора въпрос не противоречи на практиката на ВКС, обобщена в опр. по гр.д. №3170/17 г. на първо г.о. Приема се, че правото да се иска установяване недействителност на сделка е имуществено и се наследява от всеки от наследниците до размера на наследствената му част. Поради това всеки от наследниците може да упражни това право до размера на наследствените си права, тъй като законът не допуска предявяване на чужди права пред съд, освен в изрично предвидените от закона случаи. В този см. са р. по гр.д. №48/13 г. на трето г.о., р. по гр.д. №1604/11 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №1415/12 г. на трето г.о., р. по гр.д. №803/11 г. на трето г.о., р. по гр.д. №3999/07 г. на първо г.о. на ВКС. В тази практика се сочи, че правото на иск принципно принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор – той се нуждае от защита чрез разрешаване на спора. Съгласно чл.26, ал.2 от ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи – или искът може да се предяви от носителя на материалното право, нуждаещо се от защита. За предявяване на установителен иск / какъвто е искът за нищожност на договор/ е необходим правен интерес – чл.124, ал.1 от ГПК. Такъв има лицето, което е носител на спорното право или чието право е засегнато от действията на друго лице. Ищецът, предявил установителен иск за признаване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, има правен интерес да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните и най - вече вещно - прехвърлителния ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче самия ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от имота, предмет на договора/ както е и в процесния сега случай/, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26,ал.2 ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име / освен в случаите на процесуална субституция /, този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси. В обобщение, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26,ал.2 ГПК, а следователно и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса/ а в настоящия случай другият съсобственик е ответник по иска/. Искът е допустим само до размер на наследствената на ищцата част от имота – ½ ид.ч., и може да се води и разгледа/ уважи или отхвърли/ само за тази част. Това принципно становище за допустимостта на иска предпоставя и отговора на поставения от касатора въпрос – искът се води, уважава или отхвърля за наследствената на ищеца част от имота и затова в хипотеза на уважаването му не настъпва връщане на тази част в общото наследство. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват – поставеният от касатора въпрос е разработен в практиката на ВКС, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК / ТР №1/19.02.10 г./. Съответствието на въззивното решение с тази практика изключва очевидната му неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.