Определение № 1050 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2723/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. Г. Н. и Н. Ж. Н. против решение № 999/05.07.2022 г. по в.т.д.№ 3138/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 263926/15.06.2021 г. по гр. д. № 16731/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 14 с-в в частта, с която частично са уважени предявените от „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „Алфа Банк”-клон България) срещу С. Г. Н. (солидарен длъжник на кредитополучателя Ж. Н., починал преди образуване на процесното заповедно производство) и Н. Ж. Н. (наследник на кредитополучателя Ж. Н.) кумулативно обективно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо, че ответниците дължат солидарно следните удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 38427/2019 г. по описа на СРС, 165 с-в, парични притезания: 1) 116 618,90 евро – остатъкът от предоставения кредит по Договор за кредит № 538-77/07.10.2008 г. „Продукт Нов Алфа кредит за покупка, строителство и ремонт“, ведно със законната мораторна лихва от 04.07.2019 г. до окончателното й заплащане (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 122528,80 евро); 2) 5 535,15 евро– възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.07.2016 г. до 22.02.2019 г.; 3) 3 099,26 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 05.07.2016 г. до 02.07.2019 г. и 897,28 лв. – разноски за заплатена такса за подновяване на ипотеката. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България” АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между праводателя на ищеца („Алфа Банка” А. Е. - чрез своя клон, регистриран в Република България) и наследодателя на касаторите е бил сключен Договор за кредит № 538-77/07.10.2008 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на сумата от 132000 евро за срок от 17 години на разсрочени анюитетни вноски, включващи и уговорената възнаградителна лихва. Точното изпълнение на поетите от кредитополучателя парични задължения по кредитното правоотношение са били обезпечени чрез поемане на солидарна отговорност от С. Н.. САС е установил, че с Договор за прехвърляне на търговско предприятие, сключен в изискуемата по чл. 15, ал. 1 ТЗ форма, ищцовата банка е придобила при универсално правоприемство всички субективни права, правни задължения и фактически отношения, включени в търговското предприятие на праводателя „Алфа Банка” А. Е. - чрез своя клон, регистриран в Република България, вкл. и паричните вземания, породени от процесния договор за банков кредит. Заключил е, че при настъпилото универсално правоприемство праводателят не е бил длъжен да уведоми длъжника за новия кредитор (процесните вземания не са прехвърлени при частно правоприемство - цесия). САС е споделил изводите на СГС, че страните в настоящото съдебно производство са обвързани от обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение, с което е разрешен предходен правен спор (за дължимите анюитетни вноски по процесното кредитно правоотношение, чиято изискуемост е настъпила през периода от 05.09.2011г. до 05.09.2013 г.), поради което в следващото производство решаващият съд следва да зачете влязлото в сила Решение, постановено по гр. д. № 13980/2014 г. по описа на СГС, 19 с-в и по конкретно в частта, в която е прието за установено, че клаузите, уговорени в чл. 13.2. от ОУ и т. 1.1. от Анекса са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. От друга страна, САС е отбелязал възприетото от СГС разрешение, че с оглед предметното съдържание на Анекс № 1/30.07.2010 г. към процесния договор за кредит, с което чрез т. нар. преструктуриране на кредита се е достигнало да капитализиране на вече изтекла лихва (чрез включването й към главното парично задължение, което служи за основа за начисляване на нова възнаградителна лихва), това допълнително съглашение е нищожно поради нарушаване на повелителна разпоредба на закона- арг. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което при определяне на действителния размер на уговорените парични задължения (главница и възнаградителна лихва) първоинстанционният съд се е ръководил единствено от първоначално уговорените в договор за банков кредит клаузи, вкл. и от структурата на дълга, установена в първоначалния погасителен план. Тъй като банката не е обжалвала първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от нея искове (за главница и възнаградителна лихва, изчислени именно по първоначалния погасителен план), въззивният съд е заключил, че не може да достигне до различен правен извод, а следва също да се ръководи от уговорените клаузи в процесния договор и структурата на дълга (главницата и възнаградителната лихва, включена в съответната анюитетна вноска), установен в първоначалния погасителен план и този подход е по-благоприятен за кредитополучателя. С оглед на което е приел за изцяло неоснователни поддържаните и пред въззивната инстанция правни доводи на касаторите, че трябва да се обсъждат допълнителни погасителни планове (при твърдение, че страните са установявали различни погасителни планове, но длъжниците не заявяват, че съобразно тях те е следвало да заплатят по-ниска лихвена ставка; напротив - твърдят, че банката едностранно е увеличавала лихвената ставка, но това обстоятелство не е взето предвид от първоинстанционния съд при формиране на неговото вътрешно убеждение). В допълнение САС е посочил, че в договора за банков кредит по един ясен и съвършено разбираем за кредитополучателя и солидарния длъжник начин са уговорени размера и вида на всички насрещни парични престации (главница, възнаградителна лихва и такси - кредитът е в размер на 132000 евро, който следва да бъде погасен на разсрочени анюитетни вноски за срок от 17 години, при възнаградителна лихва в размер на 3,9% за първата година и 12 месечния Euribor + надбавка от 2%; такси за разглеждане на документите за кредит, и такса за управление и обработка на кредита - съгласно уговорките по чл. 5 от договора). Заключил е, че в тази част тези уговорки не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не е основание целият договор да бъде приет за нищожен. От друга страна, едва с приемането на правната норма, уредена в чл. 10а, ал. 2 ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.), на която не е придадено ретроактивно действие - арг. § 13 от ПЗР на ЗПК, нов (като за породените от процесния договор парични задължения се прилагат правните норми, уредени в отменения ЗПК), се регламентира нормативна забрана кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По отношение на оплакването на касаторите относно непосочване на периода на дължима главница, точния й размер и начина й на изчисляване, САС е изложил мотиви, че изрично в исковата молба са наведени фактически и правни твърдения, че по предходното заповедно производство по ч. гр. д. № 39791/2013 г. по описа на СРС, 40 с-в, са били претендирани вземания по процесното кредитно правоотношение за предходен на исковия период, които са станали изискуеми до м. 09.2013 г., като със заявлението, по което е образувано заповедно производство по ч. гр. д. № 38427/2019 г. по описа на СРС, 165 с-в (процесното), са били претендирани паричните вземания, предмет на настоящото исково производство, вкл. и остатъчната главница (извън тази част, която е била предявена в предходното заповедно, респ. исково производство). В тази връзка е и поставената задача на ССЕ да се проверят факти, възникнали след 05.09.2013 г. Коментирал е заключението на вещото лице, че остатъкът от невърнатия кредит - след 05.09.2013 г. (по първоначалния погасителен план - без необоснованото увеличаване на лихвената ставка), възлиза на сумата от 124 586,24 евро, а при съобразяване на извършеното на 27.06.2019 г. (преди подаване на процесното заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение) частично плащане на главницата (в размер на 4 764,31 евро) – 119 821,89 евро. След прилагане на 5-годишната давност за дължимите в периода от 05.10.2013 г. до 04.07.2014 г. (общо за сумата от 3 203,03 евро) главници, остатъчната дължима главница е в размер на 116 618,90 евро, до който размер законосъобразно е бил уважен главният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ. Във връзка с датата, от която кредитът е станал предсрочно изискуем, САС е счел, че ЧСИ е връчил надлежно (арг. чл. 44, ал. 1 ГПК и чл. 46, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 50 ЗННД) - на 22.02.2019 г., уведомлението, адресирано до касаторите от банката, с което тя е обявила кредита за предсрочно изискуем. Фактът точно кой служител при ЧСИ е връчил поканата-уведомление за предсрочната изискуемост на кредита на длъжниците не е съществен за спора, а от значение е дали то е достигнало до тяхното знание. Тъй като длъжниците не са доказали до края на съдебното дирене и пред въззивната инстанция, че от 2013 г. до посочения момент са изпълнили точно своите парични задължения (за заплащане на уговорените анюитетни вноски по първоначалния погасителен план), САС е намерил, че са настъпили всички материални предпоставки, уговорени в клаузата на т. 28.1. от ОУ към процесния договор за банков кредит, за превръщане на разсроченото главно парично задължение (главницата) в предсрочно (незабавно) изискуемо, считано от 22.02.2019 г., т.е. преди подаване на процесното заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение. Споделил е и задължителната практика на ВКС- ТР № 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС, че дори и до подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК банката да не бе надлежно упражнила потестативното право с едностранно волеизявление да обяви кредита за предсрочно изискуем, съдът по исковото производство трябва да вземе предвид на основание чл. 235, ал.3 ГПК новонастъпилите обстоятелства, като уважи установителния положителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за всички изискуеми към края на съдебното дирене пред въззивния съд погасителни вноски, като непосочването в заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК на изискуемите и неизускуемите погасителни вноски до подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК не обуславя редовността и основателността на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Също така е посочил, че изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде обективирано както в исковата молба по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в отделен документ, който е приложен към тази искова молба – в този случай материалноправните последици на това волеизявление настъпват с връчване на препис от исковата молба с приложенията на ответника-длъжник. САС е обсъдил, че препис от настоящата искова молба и покана-уведомление от банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, са били връчени на касаторите на 11.08.2020 г. чрез техния пълномощник, поради което е приел, че най-късно в този момент е обявена предсрочната изискуемост на кредита. Счел е, че извършените плащания в изпълнителния процес са ирелевантни за правилното решаване на правния спор, предмет на делото. Те ще бъдат взети предвид по изпълнителното дело при съобразяване на действителния размер на главните и акцесорните задължения, установени в исковото производство по чл.422 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ Следва ли длъжникът по договор за кредит да се счита за редовно уведомен за извършената цесия и процесуално легитимирана страна в процеса ли е с предявяване на исковата молба на цесионера без да има данни за извършено уведомяване на длъжника за цедираното вземане?; 2/ Следва ли цесионерът по договор за банков кредит да представи банкова сметка и/или начин на плащане на длъжника за изпълнение на задължението?; 3/ Може ли да се счита за връчител по смисъла на чл.42 ГПК лице без трудови и служебни отношения със съдебен изпълнител?; 4/ Следва ли да се счита за редовно връчена покана за предсрочна изискуемост по договор за кредит от неидентифицирано лице?; 5/Относно начисляване на претендираните суми по договор за заем/кредит без наличие на валиден, актуален погасителен план. Касаторите въвеждат допълнителни основания за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. – по първите два въпроса. По пети въпрос твърдят, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, на осн.чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовават се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че първите два въпроса не се явяват обуславящи произнасянето на САС, тъй като не отговарят на установената от него фактическа обстановка. Въззивната инстанция не е приела, че правоприемството в лицето на ищеца е настъпило в резултат на цесия на вземането на кредитодателя по процесния договор за кредит, а в резултат на универсално правоприемство по чл.15, ал.1 ТЗ, което не предвижда уведомяване, а последното се гарантира от предвиденото по чл.16, ал.1 ТЗ вписване на прехвърлянето на търговско предприятие в търговския регистър едновременно по партида на отчуждителя и на правоприемника. Изискването по чл.99, ал.3 ЗЗД се поставя единствено при цедиране на вземане. Въпроси № 3 и 4 също не се явяват обуславящи крайните правни изводи на въззивната инстанция, тъй като връчването на уведомлението до длъжниците чрез ЧСИ е разгледано като един от алтернативно предприетите от банката начини за обявяване на касаторите на кредита за предсрочно изискуем. Въпросите са и фактически, като предполагат преценка на доказателства и доводи във връзка с конкретните отношения между ЧСИ и връчителя – САС не е приел, че се касае до неидентифицирано за връчител лице, нито такова, което няма служебни правоотношения с ЧСИ. Пети въпрос не попада в предметния обхват на произнасянето на въззивната инстанция. Поставен е в контекста на довод, че искът е уважен при липса на погасителен план. САС е изложил аргументи защо счита за валиден и приложим първия договорен от страните погасителен план, явяващ се и най-благоприятен като условия за длъжниците. В този смисъл обуславящи разрешението на спора относно приложимия план за погасяване на кредита се явяват изводите на съда за СПН на решението по гр. д. № 13980/2014 г. по описа на СГС, 19 с-в между страните и по конкретно в частта, в която е прието за установено, че клаузите, уговорени в чл. 13.2. от ОУ и т. 1.1. от Анекса са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП и относно нищожността на допълнителното съглашение поради нарушаване на повелителна разпоредба на закона- арг. чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Правни въпроси във връзка с тези изводи не са поставени от касаторите. В изложението към касационната жалба само се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение относно задължението на САС служебно да се произнесе по неравноправния характер на клаузите от процесния договор и относно неправилното прилагане на чл.116, б.“б“ ЗЗД по отношение на наказателните лихви, без да се формулират правни въпроси. Според ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция може само да доуточни поставен от касатора правен въпрос, но не може самостоятелно да го формулира и извежда от доводите по касационната жалба, като правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК не се покриват с оплакванията за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК. Следва да се отбележи, че във въззивното решение са обективирани изводи на съда относно преценката му по чл.143 ЗЗП на клаузи от процесния договор относно начина на формиране на размера и вида на всички насрещни парични престации (главница, възнаградителна лихва и такси). По отношение на претенцията за наказателна лихва, така както е заявена от ищеца - за период с начална дата три години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, същата е в съответствие с доводите на касаторите за приложима кратка погасителна давност за тези вземания. Не е налице и соченото основание „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. С оглед оплакванията в касационната жалба настоящият състав на ВКС не може да направи извод за констатиране на някой от гореизложените пороци без извършване на проверка по същество на въззивното решение. Не се установяват груби нарушения на правилата на формалната логика при изграждане на изводи въз основа на всички събрани по делото доказателства и нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касацията не е представил доказателства за извършени разноски пред касационната инстанция и не е поискал присъждане на такива. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд