Определение № 60412 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2463/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх. № 303659 / 08.04.2021 година заявена от И. Я. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. А. С. – САК срещу въззивно Решение № 261178 от 22.02.2021 год. по гр.В.д № 1032/2020 година на Софийския градски съд-II-Д възз.състав, постановено в производство по чл. 344, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 69 ЗН и чл. 34 ЗС. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, в частта, с която е допусната съдебна делба на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, таванския етаж и 1/2 идеална част от дворното място, е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, несъобразяване със задължителната съдебна практика - ТР № 11/ 2012 година на ОСГК на ВКС, на процесуалните правила и е необосновано, основания за отмяна по чл. 281, т.3 ГПК. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпросите: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията т.е. при разрешаването на правния спор на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни ? произнесен в отклонение на съдебната практика по Решение № 190 от 07.02.2020 год. по гр.д. № 24/2019 год. на ВКС, I г.о., Решение № 63 от 07.07.2015 год. по гр.д. № 674/2014 год. на ВКС, ТК II отд. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Г. К. Х. и Т. И. М., чрез адв.С. К. САК, с който се оспорва наличието на предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване, поддържат се доводи за неоснователност на касационната жалба и релевираните доводи за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Претендират се разноски за защита в касационното производство в размер на 800 лв. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като съобрази наведените доводи и основания за допускане на касационно обжалване в контекста на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и взе предвид възраженията на ответниците по касация, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт- решение на въззивния съд по чл. 344, ал.1 ГПК и се явява процесуално допустима. С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 252712 от 23.10.2019 година, постановено по гр.д. № 74046/2016 година на Софийския районен съд, ГО 54 състав, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между Г. К. Х., И. Я. М. и Т. И. М. на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор *** с площ от 1276 кв.м. с предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване- ниско застрояване ( до 10 м.) с адрес [населено място], район „Н. И. “ ул. •••, заедно с изградената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, състояща се от самостоятелен обект в сградата с идентификатор ***** – жилище, апартамент разположен на първия етаж на сградата и самостоятелен обект в сградата с идентификатор ***** – жилище, апартамент разположен на втория етаж сградата, при равни права- по 1/3 идеална част за всеки един от съделителите. За да приеме, че е налице съсобственост по отношение на дворното място и двуетажната сграда с два самостоятелни жилищни обекта ( съответно на първи и втори етаж) между страните по делото, подлежаща на съдебна делба, решаващият съд е приел, че в резултат на наследственото правоприемство, страните по делото - внуци на общите наследодатели от различни колена ( на дъщерите Ц. –поч. 2007 год., П. - поч. 2015 год. и В. – поч. 2014 год.) са съсобственици при равни права, доколкото сина на общите наследодатели К. е починал през 2014 година без да остави наследници низходящи или възходящи, и е наследен от своите сестри и техните деца. Релевираното от съделителя И. М. възражение за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на първия жилищен етаж и таванския етаж, ведно с общи части на сградата и 1/2 идеална част от дворното място не е уважено след като съдът е приел, че установеният в чл. 79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение с намерения за своене не е изтекъл нито към датата на издаване на констативен НА№ 5/2015 год., нито към датата на подаване на исковата молба от страна на Г. Х.. Поставеният с изложението към касационната жалба правен въпрос не може да обуслови извод за допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпросите: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията т.е. при разрешаването на правния спор на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни ? произнесен в отклонение на съдебната практика по Решение № 190 от 07.02.2020 год. по гр.д. № 24/2019 год. на ВКС, I г.о. Съставите на Върховния касационен съд без отклонение следват задължителната съдебна практика на ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС по приложение разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК при проверката на законосъобразност на решенията на въззивните инстанции. В мотивите си, при провеждания инстанционен контрол по чл. 2890-293 ГПК ма решения на втората ( въззивна ) инстанция изрично приемат, че „константна е практиката на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои от тях приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои факти намира за недоказани. Когато за доказване на даден факт са допустими гласни доказателства и страните са ангажирали такива, за да направи извод дали този факт се е осъществил, съдът е длъжен да ги обсъди и да посочи относими ли са към предмета на доказване, има ли противоречие в показанията на отделните свидетели, кои показания кредитира и на кои не дава вяра и защо.“ Необсъждането на събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и липсата на самостоятелни мотиви, отговарящи на изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, се квалифицират като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя постановяване на неправилно решение. Така, с Решение № 63 от 07.07.2015 год. по т.д. № 674/2014 год. на ВКС, ТК II отд. аналогично приема, че „рамката на анализа за законосъобразност на обжалваното въззивно решение предполага проверка от страна на касационния съд за евентуални отклонения от задължителната практика на ВКС по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за съдържанието на мотивите към съдебното решение и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК, позовавайки се на разясненията по т.19 на ТР № 1/ 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, дадени в смисъл, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността н първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция .За да се произнесе по спора, въззивният съд следва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражения в мотивите на решението “. Изводът от цитираните съдебни решение не може да бъде еднозначен, т.е. ако се поддържа теза от страна на касатора на отклонения от задължителната съдебна практика по приложение на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК, безусловно да се приема, че е налице основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Само ако „субективното“ виждане на касатора за липса на мотиви по доводите и възраженията на страните, съставлява обективен факт, който може да се констатира без проверка по същество на мотивите на обжалваното въззивно решение, то би могло да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване поради противоречие със задължителната съдебна практика- т.19 на ТР № 1/04.01.2001 година на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 година ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване. Когато решаващият съд е изложил свои мотиви по доводите и възраженията на страните, обсъдил е доказателствата по делото и е изложил правни съображения по приложимия материален закон, субективното виждане на касатора за „отклонение“ или „противоречие „ със задължителната съдебна практика по естеството си съставлява оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при формиране на съдийското решение. Доколкото в настоящия случай се касае имено до оплакване за неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, то настоящият състав на ВКС не приема доводите за наличие на основание по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на посоченото въззивно решение. По направеното от страна на ответниците по касация искане за присъждане на разноски за защита пред настоящата инстанция: Искането е направено своевременно, с отговора на касационната жалба, доказано е в рамките на предендирания размер от 800 лв. (осемстотин лева ), видно от Договор за правна защита и съдействие № 763382 ( л.17), поради което и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК следва да се уважи изцяло. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия