Определение № 951 от 27.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2603/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. и Н. Н. срещу определение № 671/08.12.2025 г. по в. ч. т. д. № 513/25 г. на Апелатвен съд В., с което е потвърдено определение № 1354/18.09.2025 г. по гр. д. № 559/2025 г. на Окръжен съд Шумен за отказ касаторите да бъдат освободени от задължението за заплащане на държавна такса в общ размер на 35 279, 99 лв. по подадена от тях съвместна искова молба срещу „Юробанк България“ АД, обективираща кумулативно съединени установителни и осъдителни искове.

Жалбоподателите изразяват становище, че атакуваното определение е незаконосъобразно и претендират неговата отмяна като излагат съображения за необходимостта да бъде допуснат касационен контрол поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практика на касационната инстанция, обективирана в определения по чл. 274 ГПК. Поставят въпроси относно критериите за прилагане на чл. 83, ал. 2 ГПК и момента, към който следва да бъде извършена преценката от страна на съда. Акцентират върху задължението на съда да извърши цялостна оценка на релевантните обстоятелства, така че, мотивите му да не почиват на предположения. Релевират и порока очевидна неправилност. Поставят следните въпроси:

1. „От значение ли е за освобождаване от държавни такси и разноски на лице без материални и финансови възможности към датата на подаване на исковата молба, че това лице в миналото е разполагало с финансови средства за заплащане на същите, след като към момента на подаване на исковата молба не разполага с такива?“

2. „Следва ли да съобрази липсата на пълнота на декларираните в декларацията за гражданско, семейно и имотно състояние обстоятелства, което затруднява формирането на извод за имущественото състояние на молителя в момента, който е предпоставка за освобождаването му и да даде указания на молителя да уточни декларираните обстоятелства и да представи доказателства за това?“

3. „Как следва съдът да съобрази при преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК получения от молителя дивидент?“

По първите два въпроса се твърди отклонение от разрешението, дадено с определение № 214/2013 г. по ч. гр. д. № 2665/2013 г. на I г.о., ВКС, а по третия въпрос - че е от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото.

Препис от частната жалба не се изпраща.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната частна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение е потвърдено определение на Окръжен съд Шумен за отказ касаторите да бъдат освободени от задължението за заплащане на държавна такса по подадена от тях искова молба. В мотивите на въззивното определение съдът е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социално предназначение и гарантира възможността на всеки да има достъп до участие в съдебен процес. Производството по чл. 83 ГПК не е спорно, като законодателят е предвидил установяване на твърдяно материално затруднение с представяне на имуществена декларация от страната молителя, а съдът извършва преценката си именно на базата на декларираното. Съдът прави съвкупна преценка конкретно за всеки случай, предвид наличните доказателства за това. Съставът на апелативния съд е споделил изтъкнатото в частната жалба, че преценката за възможността на ищеца да заплати държавна такса се прави към момента на искането за освобождаване, като е посочил, че това разбиране е застъпено в множество актове на касационната инстанция. Отделно, съдът не може да основава своите изводи на предположения за хипотетични финансови възможности на молителя, които не са подплатени от данни по делото. При тези изходни съображения въззивният съд е изградил теза, че съобразно декларираните от молителите доходи същите не попадат в категорията лица, за които следва да бъде призната невъзможност да посрещнат задължението си за заплащане на държавна такса. Мотивирал е този си извод и с разрешението, дадено в определение № 305/15.06.2009 г. по ч.гр.д. № 335/09 г. на ВКС, III г.о., че имущественото състояние е това, което се обхваща от предметното съдържание на декларацията и представените към нея доказателства. Ако последната е непълна или неточна, съдът следва да изиска допълване, или да даде възможност въпросът да бъде изяснен, а не да игнорира удостоверителното значение на декларацията при преценка на имущественото състояние. В случая молителите сами са декларирали получения от тях доход под формата на дивидент в размер на 200 000 лева за С. Н. и 160 000 лева за Н. Н.. Декларирали са приходи от трудова дейност, от пенсия, от търговска дейност, както и наличие на земеделски земи. Тъй като посочените дивиденти са обективирани и в двете приложени по делото декларации, според съда те като доходи следва да се считат за част от имуществото на молителите и не могат да бъдат игнорирани. Още повече, че се касае за еднолични дружества, в които при наличие на печалба, собственикът сам определя дали и в какъв размер ще ползва последната. Декларираните данни съответстват на данните, за състоянието на дружествата, отразени в годишни финансови отчети, обявени в търговския регистър. В заключение въззивният съд е преценил, че първоинстанционният съд изцяло е съобразил декларираното от самите молители имуществено състояние към датата на сезирането, което не сочи на материална невъзможност на ищците да заплатят дължимата по делото държавна такса. За пълнота съставът е изложил съображения, че първостепенният съд следва да даде възможност на ищците да прецизират исковите си претенции, което би било в пряка връзка с дължимите държавни такси по делото.

Допускането на касационно обжалване предполага подробно аргументирано от касатора наличие на някое от основанията за факултативен или директен достъп до касационен контрол, като според разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, касационната инстанция следи служебно единствено за наличие на пороците нищожност и недопустимост.

В процесната хипотеза формулираните в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на изискването да са обусловили изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ключов за решението ищците да не бъдат освободени от заплащане на държавна такса е изводът, че те сами декларират притежавано имущество, което е достатъчно, за да им позволи заплащане на държавна такса. Наред с това следва да се добави, че въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Спазени са разясненията, дадени в мотивите на т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС. В противовес с твърденията, изложени от касаторите, въззивният съд не е изградил изводите си въз основа на предположения, тъй като в случая не става дума за липса на декларирано имущество и установено такова в резултат от служебно извършена от съда проверка, поради което първият въпрос въобще е несъотносим към казуса. Вторият въпрос не е поставен по повод ключовите мотиви на съда, а се отнася до цитирано от въззивния съд определение на касационната инстанция, което се отнася до различен от настоящия казус. По делото не се установява непълнота на декларираните данни, която да препятства съда да установи какво е имущественото състояние на ищците. Третият въпрос не удовлетворява допълнително сочения критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторите не са изложили никакви конкретни съображения, които да изискват отговор на поставения въпрос в светлината на задължителните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Отделно от това, на състава служебно е известна практика/ определение № 553/01.10.2010 г. по ч.гр.д. № 448/2010 г. на ВКС, IV г.о./, която дава отговор на въпроса и той не е в противоречие с мотивите на обжалваното определение.

Директното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само декларативно посочено, което препятства съда да извърши проверка за наличието на някое от проявленията му.

Тъй като не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС