Определение № 340 от 26.04.2021 г. на ВКС по н. д. № 53/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Л. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №5822/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен над присъдения размер от 7000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, пр. 2, алт.6 и 7, вр. с ал.2 НК, по което ищецът е оправдан с вл. в сила присъда.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че от значение за спора, както и за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните правни въпроси:

1.Следва ли да има общовалиден обществен критерий за формиране на вътрешното убеждение на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? Сочи, че въззивният съд не е отчел по делото релевантни за размера на обезщетението конкретни обстоятелства на случая – възрастта на ищеца, семейното му положение и задържането му под стража за една година.

2.Процесуалното поведение на ищеца и обстоятелството, че спрямо него е било повдигнато обвинение, прекратено по давност / т.е. лицето не е осъдено/ от значение ли е за размера на присъденото обезщетение? Намира, че ищецът е лице, което няма трайни престъпни навици и не е дискредитирано в обществото, не се е укривал, не е бил обявен за издирване. По делото само пред първата инстанция са проведени 62 съдебни заседания с голяма продължителност; делото е разглеждано и от въззивна и касационна инстанция. Оправдателната присъда е вл. в сила на 19.05.16 г. или около четири години след първоначалното оправдаване на ищеца от първата инстанция.

3. Има ли връзка между стандарта на живот в страната и реално претърпените вреди? Намира, че справедливостта не може да съществува извън конкретните условия, включващи време и място на възникване на увреждането, стандарта на живот, средностатистическия размер на доходите.

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с изключително занижения спрямо претърпените неимуществени вреди от обвинение в тежко престъпление с незаконен арест за една година размер на обезщетението.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е намалил първоначално присъденото от СГС на ищеца обезщетение от 12 000 лв. на 7 000 лв.

Приел е, от една страна, че наказателното производство по обвинение в тежко по см. на чл.93, ал.1,т.7 НК престъпление е продължило от 17.04.09 г. до 19.05.16 г. В съдебната фаза, продължила от 2010 до 2016 г. са проведени множество заседания, на които ищецът е присъствал.Наказателното производство се отличава с фактическа и правна сложност с оглед броя на обвиняемите и извършените процесуални действия и е предпоставка за основателен и реален страх у ищеца от осъждане.. От показанията на свидетелите се установява, че поради наказателното производство от ищеца се отдръпнали почти всички негови приятели и познати и той получил прякора „килъра”. По отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за една година, заменена с подписка, като незаконно са ограничени свободата и предвижването му, което също е допринесло за негативните му изживявания. Ищецът е бил трайно без работа от 17.04.09 г. до 1.06.11 г. След това е полагал труд по трудови договори.

От друга страна, според въззивния съд, няма доказателства, че поради наказателното производство ищецът, който бил състезател по киокушин карате не е могъл да участва в национални и международни състезания, не са установени и сериозни здравословни проблеми, свързани с наказателното производство. Страхът и негативните емоции от процеса са обичайни изживявания и по делото не са събрани доказателства за търпени неимуществени вреди над обичайните. Ищецът за част от процесния период е бил обвиняем и по друго наказателно дело за престъпление по чл.116 НК, преквалифицирано по чл.143 а НК. С първоинстанционна присъда от 16.06.2000 г. е осъден на 16 г. лишаване от свобода; този акт е изменен с присъда на втората инстанция от 21.04.10 г. като на ищеца не е наложено наказание на осн. чл.81, ал.3 НК. Независимо, че за това престъпление е изтекла абсолютната давност и ищецът не е наказан следва да се приеме, че той е имал и друго основание за негативни изживявания извън процесното обвинение. Не се установява единствено наказателното преследване да е довело до прекъсване на връзките на ищеца с децата му – те не живеят в страната, което е друга причина за невъзможността да контактува с тях. Прокуратурата не може да носи отговорност за публикациите в пресата, които отразяват само извършения арест на ищеца и нямат отношение към образуваното впоследствие наказателно производство.

Според въззивния съд, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съгл. чл.52 ЗЗД.Справедливостта не е абстрактно понятие и включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им и какви последици имат те върху пострадалия – ППВС №4/68 г.. Обсъждайки изложените по –горе обстоятелства въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се определи обезщетение от 7000 лв., което се равнява на 16 минимални работни заплати към момента на вл. в сила на оправдателната присъда.

При тези данни по делото не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. Въззивният съд е определил размера на обезщетението по справедливост, на осн. чл.52 ЗЗД, изхождайки от утвърденото в практиката на ВКС разбиране за това и след установяване и преценка на конкретните за случая обстоятелства. Воденето и на друго наказателно производство срещу ищеца за тежко престъпление, както и предишното му осъждане за престъплание по чл.142 НК, за което е реабилитиран, са част от характеристиката на личността му. Тези обстоятелства, ведно с неговата лична, социална и трудова биография, следва да бъде отчетени при преценка на личността му и оттам на степента на накърняване на личните му блага, с оглед по - ниския интензитет на усещането за накърнено лично достойнство, добро име и чувство за справедливост от процесните обвинения, в сравнение с лице, което никога не е било обект на успешно проведено наказателно преследване / р. по гр.д. №919/17 г. на трето г.о. на ВКС/. Въззивният съд е определил размера на обезщетението, отчитайки обичайния характер на претърпените вреди и жизнения стандарт в страната, съизмерен с минималната работна заплата. Сочените от касатора решения, с които са присъдени по –високи по размер обезщетения – по гр.д. №871/18 г.на трето г.о. и по гр.д. №3735/17 г. на четвърто г.о. на ВКС, са постановени при други конкретни обстоятелства –пострадалото лице е било публична личност и длъжностно лице, в единия случай, а в другия задържаното лице е било в невъзможност да се грижи за 3 годишния си син и болна от множествена склероза майка, което завишава интензитета на вредите.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – поставените от касатора правни въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Въззивното решение не е и очевидно неправилно, поради занижен размер на обезщетението – този размер е определен след преценка на конкретните за случая обстоятелства, вкл. личността на пострадалия и жизнения стандарт в страната, както изискват законът и практиката по прилагането му – ППВС №4/68 г. и решения по чл.290 ГПК.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.