Определение № 1464 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3423/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение-север“ АД, чрез процесуалния представител адв. А. М., против решение № 216 от 10.05.2023г., постановено по реда на чл. 294 ГПК, във вр. с чл. 258-чл.273 ГПК, по въззивно гр.дело № 552/2022г.на Великотърновския окръжен съд, в частта, с която след частично обезсилване (поради частичен отказ от иска) и частично потвърждаване на решение № 26016/14.09.2020г. по гр.д. № 845/2020г. на РС - В. Търново, е признато за установено спрямо „Електроразпределение Север“ АД, че ищецът Н. Д. Н. не дължи на дружеството сумата 4 980 лева- стойността на служебно начислена електрическа енергия за периода от 09.06.2015г. до 18.09.2019г. Касаторът излага подробни съображения за допустимост на касационната жалба, въпреки направения от ищеца във въззивното производство частичен отказ от иска, в резултат на който цената му е 4 980 лева-под установения в чл. 280, ал.3, т.1 ГПК праг за допустимост на касационното обжалване. Твърди, че в обжалваната част решението е недопустимо, тъй като с него е разрешен правен спор при липса на правен интерес у ищеца. Поддържа, че решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необосновано. Ответникът по касация-Н. Н., чрез процесуалния си представител адв.Р.Т., в писмен отговор излага становище, че касационната жалба е недопустима, тъй като цената на иска е под законоустановения минимум 5 000 лева. Поддържа отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК. Този състав на ВКС намира същата за допустима, в частта, с която съдът остава сезиран, без значение от това, че в резултат на частичния отказ, направен при повторното разглеждане от въззивния съд, цената на иска по гражданското дело е под прага по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК. В случая приложение следва да намерят разясненията, дадени в ТР №4 от 23.11.2023г. по тълк.дело № 4/2021г. на ОСГТК на ВКС. Съображенията за това са следните: При първоначалното разглеждане на делото инстанциите по същество са уважили изцяло предявения от Н. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за недължимост на вземане на ответника „Електроразпределение Север” АД в размер 8 603 лева –стойността на допълнително начислена ел.енергия за периода от 09.06.2016г. до 18.09.2019г. за обект на ищеца в [населено място]. Въззивното решение е отменено с решение № 81/19.07.2022г. по гр.дело № 2536/2021г. на ІІІ ГО на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС-В.Търново. При повторното разглеждане на делото, след устните състезания и преди постановяване на въззивното решение ищецът е направил частичен отказ от иска (за сумата 3 623 лева) и е продължил да го поддържа за недължимост на вземането на ответника в размер 4 980 лева. С въззивното решение е прекратено производството по делото поради направения частичен отказ от иска за сума над 4 980 лева (отказ от иск за сумата 3 623 лева) и решението на РС-В.Търново е обезсилено за сумата 3 623 лева. В тази част решението на ОС-В.Търново е влязло в сила. С предявяването на отрицателен установителен иск ищецът цели да установи със СПН несъществуването на спорното право, претендирано от ответника. Поради това предмет на спора по ОУИ е правото на ответника, отричано от ищеца. Частичният отказ от иска е едностранно действие, което има значение и предизвиква само процесуалноправни последици за частта от спорното право, за която се отнася и не засяга и не се отразява върху оставащата част от спорното материално право, по която съдът дължи произнасяне поради липса на десезиране. С частичния отказ от ОУИ ищецът намалява само обема на собствената си защита, но не и обема на защитата, която може да получи ответната страна. Допустимостта на касационното обжалване не може да е обусловена от последващо процесуално поведение на една от страните в процеса, вместо от закона. Такава е логиката и на постановеното Тълкувателно решение по т.д. № 4/2021 г. на ОСГТК на ВКС, което макар да се отнася за частичен отказ от иск, направен пред касационната инстанция, следва да намери приложение и в конкретния случай. Частичният отказ от иска си ищецът Н. е направил при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, след постановено решение на ВКС, с което въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново гледане с указания. Направеното с частичния отказ процесуално действие е надлежно извършено и е налице десезиране на съда за част от спорното право. По аргумент от мотивите на цитираното ТР следва да се приеме, че въпреки частичното обезсилване на първоинстанционното решение, в съответствие със заявения частичен отказ от иска, второто касационно производство е допустимо, както е било допустимо и първото такова. Единствено по този начин, биха били зачетени както правата на ищеца – да получи решение в рамките на търсената защита, така и правата на ответника – да може да обжалва пред касационен съд второто въззивно решение, предвид вече допуснатата първа касация и с оглед съблюдаване на принципа за добросъвестно упражняване на правата. По изложените съображения съставът на ВКС намира, че касационната жалба е допустима. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението на ОС-В.Търново по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и поставя процесуалноправните въпроси: 1. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства; 2. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, следва ли да се приеме, че този факт не се е осъществил; 3. Следва ли съдът да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, т. нар. презумпция ад хоминем, съпътства друг, установен по делото факт, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон, касаторът поставя и въпросите: 4. Кои са юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на чл. 55 ПИКЕЕ и обуславящи обективната имуществена отговорност на потребителя на електрическа енергия към електроразпределителното дружество за заплащане на количеството електрическа енергия, измерено в неизведен на дисплея на електромера регистър; 5. Правно значимо ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред кой е собственик на средството за измерване и кой следва да го поддържа в изправност и 6. Отпада ли отговорността на потребителя, ако електроразпределителното дружество-собственик на средството за измерване и носещ задължението да поддържа в изправност електроразпределителната мрежа, е монтирало в обекта на потребителя ново, метрологично годно и технически изправно средство за измерване, включително и към датата на проверката му в БИМ. Касаторът твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с решение № 129/21.06.2022г. по гр.д.№ 3085/2021г. на ІV ГО, с решение № 56/21.06.2022г. по гр.д. 1629/2021г. Не на последно място според касатора обжалваното решение е недопустимо-основание по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК, тъй като след направения частичен отказ от предявения иск за ищеца липсва правен интерес да води исковото производство за останалата част от вземането. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Посочи се вече, че обжалваното решение на ОС-В.Търново е постановено в производство по реда на чл.294, ал.1 вр. 258 - 273 ГПК, след като с решение № 81/19.07.2022г. по гр.дело № 2536/2021г. на ІІІ ГО на ВКС е отменено първоначалното въззивно решение. В отменителното решение касационната инстанция е приела, че въззивният съд необосновано е отказал да прецени приложения по делото констативен протокол № 15113734/08.06.2015г. за монтаж на процесното СТИ, с посочени нулеви показатели в него на визуализираните регистри за отчет и с данни, че е произведено през 2015г., преминало е първоначална метрологична проверка през 2015г., монтирано е през същата година като нов в обекта на ищеца и без данни да е било монтирано преди това в друг обект. В тази връзка касационната инстанция е посочила, че въззивният съд неправилно е формирал извод, че не се установява отразеното в скритата невизуализирана тарифа количество ел. енергия да е реално доставено и потребено за обекта на ищеца след като не се установяват при монтиране на СТИ показателите на тарифите и от там кога са натрупани отразените в Т3 показания. Съставът на ВКС е счел, че делото е останало неизяснено от фактическа страна поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила без да е даден отговор на въпроса за възможната причина за натрупването в тарифната схема на СТИ (грешка, техническа неизправност или друга обективна причина). Делото е върнато на въззивния съд с указания да се допусне комплексна електротехническа и софтуерна експертиза, която след като извърши софтуерен прочит на паметта на СТИ да даде отговор на конкретно поставени задачи. При повторното разглеждане на делото, въззивният съд е препратил, на основание чл.272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение в частта относно установената фактическа обстановка. Установено е, че ищецът е потребител на ел. енергия по партида с № [ЕГН] за обект в гр.В.Търново на [улица]. На 18.09.2019г. по надлежния ред (чрез съставен протокол на основание чл. 49 от ПИКЕЕ) са установени показания в невизуализиран регистър на процесното СТИ - Констативен протокол № 1502636/18.09.2019г., според който освен показанията в тарифа 1 и тарифа 2, които са визуализирани на дисплея на СТИ, са налице и показания в невизуализиран регистър - по тарифа 3. Електромерът е монтиран на 08.06.2015г. без в невизуализирания регистър да са установени показания. На процесното СТИ е извършена метрологична проверка в БИМ, като според констативен протокол № 134/04.03.2020г. СТИ измерва в класа си на точност; не отчита с грешка над допустимото при съответно натоварване преминалата през СТИ електроенергия; не е налице видима външна намеса в тарифната схема на устройството; при софтуерно четене е установена външна намеса в тарифната схема-наличие на преминала ел.енергия в тарифа 3 - 051330,2 kWh, която не се визуализира на дисплея. Съдът е обсъдил заключенията на приетите в производството СТЕ, включително и приетата от него КСТЕ, счел е, че констатациите, съдържащи се в протокола за монтаж на процесното СТИ, отразяващи единствено нулевите стойности във видимите регистри (тарифа 1 и тарифа 2), не притежават обвързващо за съда доказателствено значение, тъй като изхождат от ответника и удостоверяват изгодни за него факти и обстоятелства. Предвид това е обосновал извод за липса на достатъчно доказателства за приложимост на основанието за начисляване на електроенергия по реда на чл.55, ал.1, ПИКЕЕ. Според съда, тъй като към момента на осъществяване на проверката, а и преди това, в рамките на процесния период, за който е извършена едностранно корекцията, ответникът е следвало да носи отговорността за поддържане на електроразпределителната мрежа и на измервателните устройства в техническа годност (най-малкото поради обстоятелството, че се явява собственик на същите), то не е правно и логически обосновано в тежест на ищеца-потребител на ел.енергия, да бъдат възложени последиците от наличието на индиции за осъществено външно въздействие върху СТИ. Поради това съдът е намерил за основателен предявения отрицателен установителен иск за сумата 4980 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК, тъй като не може да се счете, че е налице вероятност решението да е недопустимо поради липса на правен интерес от предявения иск, след направения частичен отказ от него. Ищецът има правен интерес от воденето на иска, дори и частично да се е отказал от него, с оглед сключения договор за доставка на електроенергия и издадената на 23.03.2020г. фактура, по която ответникът търси изпълнение на вземането си, за което ищецът твърди, че не съществува защото претендираното за заплащане количество ел. енергия не е доставено. Отказът от иск е процесуалноправно действие, а не материалноправен отказ от съществуващо материално право, претендирано с иска. Ето защо, предявеният ОУИ, дори да е извършен частичен отказ от него, не е недопустим и съответно не е недопустимо постановеното по него решение. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните от касатора въпроси, уточнени от касационната инстанция в следния смисъл: Кои са юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на чл.55 ПИККЕ и обуславящи обективната имуществена отговорност на потребителя на ел.енергия към електроразпределителното дружество за заплащане на количеството ел. енергия, измерено в неизведен на дисплея на електромера регистър; Правно значими ли са за реализирането на отговорността на потребителя по този ред причините, довели до натрупването на количество енергия в невизуализираните регистри на СТИ; Правно значимо ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред изпълнението на други задължения на разпределителното дружество, които не са предвидени в хипотезата на чл.55 ПИККЕ. Въпросите отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК, тъй като са основани на мотивите на обжалваното решение. По въпросите е налице практика на ВКС-цитираните от касатора решения на ВКС, както и решение по гр.д.№ 2714/2021г на ІV ГО, решение по гр.д.№ 3760/2021г. на ІV ГО и други. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивния акт с цитираната практика на ВКС. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса в размер 99,60 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО