Определение № 2562 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3914/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. М., чрез неговия пълномощник адв. К. Л., срещу въззивно решение № 180 от 31.05.2022 г. по в. гр. д. № 177/2022 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено решение № 212 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 1441/2021 г. на Казанлъшкия районен съд, и вместо него е постановено друго, като е отхвърлен предявеният от С. Г. М. против К. Л. Г. установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено в отношенията между страните, че С. М. е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 920 кв. м, находящо се в [населено място], общ. К., представляващо по действащия устройствен план на [населено място], одобрен със заповед № 700/1972 г., УПИ VІІ-......, в кв. ....., заедно с масивна жилищна сграда, второстепенна постройка и други подобрения, при граници на имота: от три страни улици и имот VІ-..... В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че процесният недвижим имот не е закупен с цел за задоволяване на жилищна нужда на семейството. В писмен отговор на касационната жалба ответната страна по касация К. Л. Г. изразява чрез своя пълномощник адв. Д. Е. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Не е спорно по делото, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е прекратен с развод на 15.10.2020 г. Преди сключването на брака, ищецът С. Г. М. е придобил по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 22.04.2010 г., т. І, рег. № 1822, дело № 147/2010 г. на нотариус П. К., рег. № 100 на НК, апартамент, находящ се в [населено място],[жк], № 7, вх. Б, със застроена площ от 83,72 кв. м, заедно с прилежащото избено помещение № .... и 1,74% ид. ч. от общите части на сградата и 58 кв. м от правото на строеж върху терена. С договор за покупко-продажба по нотариален акт № .... от 25.05.2017 г., т. ІІ, рег. № 3034, дело № 270/2017 г. на нотариус П. К. с рег. № 100 на НК, страните закупили, при равни права, дворно място с площ от 920 кв. м, находящо се в [населено място], общ. К., представляващо по действащия устройствен план на селото, одобрен със заповед № 700/1972 г., УПИ VІІ-....., в кв. ...., заедно с масивна жилищна сграда, второстепенна постройка и други подобрения. Продажната цена е заплатена с предоставен на ищеца заем от свидетеля Т. Д. М.. Сумата в размер на 50 000 лв. е преведена по сметка на М. на 03.05.2017 г. С договор за покупко-продажба по нотариален акт № 163 от 15.05.2018 г., т. І, рег. № 744, дело № 104/2018 г. на нотариус Н. Б., рег. № 167 на НК, страните продали на Н. И. Ч. апартамента, находящ се в [населено място]. На 21.05.2018 г. С. М. превел на Т. М. сумата от 50 000 лв. От събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите Т. М. и Н. Ч., е установено, че за закупуване на къщата страните се нуждаели от сумата от 50 000 лв., които свидетелят М. дал на жалбоподателя с уговорката, че сумата ще му бъде върната след продажбата на апартамента в [населено място]. От показанията на свидетеля М. Ж. е установено, че къщата, която страните закупили, била в лошо състояние, като след покупката те започнали да я ремонтират. Страните са живели в апартамента в [населено място] до момента на неговата продажба през 2018 г., след което живели в къщата в [населено място] до развода им. Твърдението на ищеца С. М. е, че в случая при покупката на недвижимия имот в [населено място] е налице трансформация на средствата, получени от продажбата на личния му апартамент, с които той е погасил дадения му от свидетеля М. заем, като по този начин е вложил при закупуването на имота лично имущество. Въззивният съд е приел, че в представения по делото нотариалния акт за покупко-продажба на процесния имот от 25.05.2017 г., страните по делото са посочили, че придобиват имота при равни права, т.е. те са изразили воля какви са квотите им в собствеността. С оглед на вещно-транслативния ефект на договора за продажба, възможността в последващ исков процес да се установява пълна трансформация на лично имущество или различни квоти е изключена. На следващо място е посочил, че средствата за придобиване на собствеността на имота в [населено място] са от предоставен на ищеца от свидетеля М. заем в размер на сумата от 50 000 лв. Средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане отговарят двамата съпрузи солидарно по силата на закона /чл. 32, ал. 2 СК/, доколкото се презюмира, че взетата в заем сума се ползва за задоволяване на нужди на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Приел е, че в настоящия случай процесният имот в [населено място] е закупен за нужди на семейството, тъй като страните са живели в него до прекратяването на брака им. Следователно и двамата съпрузи са имали качеството на длъжници в заемното правоотношение с Т. М., който е техен кредитор, независимо от това кой е поел задължението. Получената от продажбата на личния апартамент на ищеца сума не е вложена пряко за закупуване на процесното дворно място и къщата, а с нея е погасен заемът. Последващото погасяване на задълженията по заема от единия от съпрузите с негови лични средства не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя възникналото в съпружеска общност вещно право. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) За липсата на възможност в последващ исков процес да се установява пълна трансформация на лично имущество в случаите, когато недвижимия имот е придобит на името на двамата съпрузи; 2) Представлява ли задоволяване на „нужда на семейството“ по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК покупката на недвижим имот, ако към датата на придобиването му съпрузите имат собствено жилище, в което живеят; 3) Възниква ли солидарна отговорност между съпрузите за връщане на парични средства, получени от единия съпруг под формата на помощ, ако при получаването й съпрузите са се съгласили средствата да бъдат възстановени със средства, получени от продажба на лично имущество на съпруга, получил помощта; 4) Налице ли е трансформация на лични средства по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК при закупуване по време на брака на жилищен имот със средства, предоставени под формата на помощ на единия съпруг, като при получаването на сумата страните договарят връщането да стане изцяло със средства, получени от продажба на лично имущество. Твърди, че по първия поставен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 4 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, а останалите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая първият поставен от касатора въпрос не отговоря на тези критерии. На първо място, въпросът не е обуславящ изхода на делото, тъй като предявеният от жалбоподателя иск по чл. 23 СК не е отхвърлен по съображения, че след като имотът е придобит през време на брака на името на двамата, не може да се води иск за установяване на пълна трансформация на лични средства. На следващо място, посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС е неотносима към решаващите мотиви на въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че основните средствата за придобиване на процесия имот са придобити по силата на договор за заем, поради което не се установява трансформация на лично имущество. Средствата от заема не са лично имущество, а погасяването му от един от съпрузите, солидарни длъжници, е основание за възникване на облигационни отношения между тях. В същия смисъл е формираната задължителна практика на ВКС, на която се е позовал съдът в мотивите на обжалваното решение. При това положение настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. Следващите три въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не обосновават необходимост от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По делото е безспорно установено, че процесното жилище в [населено място] е закупено със средства, предоставени от свидетеля Т. М. на жалбоподателя срещу поето от последния задължение за връщането им, поради което в съответствие с материалния закон въззиввният съд е приел, че се касае за сключен между тях договор за заем. Установено е по делото, че имотът е закупен с тези парични средства. По въпроса възниква ли съпружеска имуществена общност върху недвижим имот, придобит през време на брака, чрез средства, получени по договор за заем, сключен само от единия съпруг, е налице формирана константна практика на ВКС, според която ако продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем, заемател по който е само единият съпруг, влагането на тези средства не обуславя извод за наличие на трансформация по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г., съотв. на чл. 23 СК. Средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите, с негови лични средства, не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, да претендира от другия заплащане на припадаща се част от платеното. В този смисъл напр. решение № 60080 от 11.06.2021 г. по гр.д. № 3814/2020 г. на І г.о., решение № 36 от 31.03.2015 г. по гр.д. № 3386/2014 г. на ІІ г.о., решение № 428 от 11.04.2016 г. по гр.д. № 6453/2013 г. на ІV г.о. и др. Това е прието и в мотивите към т.4 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, за която не се твърди да е неправилна или да се нуждае от промяна и осъвременяване поради промяна на закона или на обществено -икономическите условия, изключва основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Тезата на жалбоподателя, че средствата за придобиване на жилището са му били предоставени от свидетеля М. „под формата на парична помощ“, не може да обоснове извод за получаването им на друго основание, различно от договор за заем, доколкото по делото е установено, че сумата е предоставена срещу задължение за връщането й - чл. 240 ЗЗД. Въпросът представлява ли задоволяване на „нужда на семейството“ по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК покупката на недвижим имот, ако към датата на придобиването му съпрузите имат собствено жилище, в което живеят, също не удовлетворява изискването на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е свързан с тълкуване на конкретна правна норма /жалбоподателят не сочи такава, изключваща от обхвата на семейната имуществена общност придобитото през време на брака друго жилище, ако съпрузите вече притежават жилище, което задоволява жилищните им нужди/. Въпросът дали средствата, получени по договор за заем, сключен от единия съпруг, са послужили за задоволяване на семейни нужди, респ. дали за задължението за връщането им двамата съпрузи отговарят солидарно при условията на чл. 32, ал.2 СК, е фактически въпрос, разрешаването на който зависи от конкретно установени по делото обстоятелства. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Независимо от изхода на делото разноски в полза на ответната страна не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват доказателства да са били направени. Водим от гореизложеното съдът