Определение № 68 от 25.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3782/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 06.06.2018г. по гр.д.№6427/2017г- на АС София, с което са уважени частично искове по чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск за присъждане обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от незаконно наказателно преследване е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателката - Н. К. П., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа, че същото е постановено при очевидна неправилност и моли да бъде допуснато касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. Възззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Н. К. допълнително сумата 12000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 23.05.2014г. до окончателното й изплащане, както сумата 5852 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.08.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Като е потвърдил решението в останалата му част съдът е отхвърлил иска за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване до пълния му предявен размер от 60 000лева и за имуществени такива до сумата от 6040лева. Установено е, че с Постановление за привличане на обвиняем от 02.10.2007г. на следовател при ССС срещу Н. П. е било повдигнато обвинение в извършването на престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. 1 вр. с ал.2 НК и чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1 НК. Със същото постановление, спрямо обвиняемата е била взета най- леката мярка за неотклонение „подписка“. Констатирано е, че срещу ищцата е изготвен и внесен в РС Кърджали обвинителен акт по обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. 1, вр. с ал.2 НК и чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1 НК, за което е било повдигнато обвинението. Установено е също така, че с Присъда от 05.12.2013г. по НОХД № 753/2012г. по описа на РС Кърджали Надя П. е била оправдана по повдигнатото срещу нея обвинение, срещу оправдателната присъда е постъпил протест от орган на Прокуратурата на РБ, поради което е било образувано ВНОХ № 6/2014г. съгласно описа на ОС Кърджали. Констатирано е, че с Решение от 23.05.2014г. постановено по ВНОХ № 6/2014г. съгласно описа на ОС Кърджали, първоинстанционната оправдателна присъда е била потвърдена, като решението е окончателно и е влязло в сила в деня на постановяването му. Съдът е приел, че са предявените обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – претендират се обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищцата е оправдана. За да постанови обжалваното решение, съдът след анализ на доказатествата, е приел, че са налице предпоставките на чл.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата чрез прокуратурата, която е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищцата за престъпление от общ характер, за което е оправдана с влязъл в сила съдебен акт. При обосноваване размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил доказаните такива, а именно – основателен страх от осъждане, безспокойство и притеснение, накърняване чувството й за достойнство, като положителна самооценка за личността, продължителността и интензивността на това състояние, както и социалноико номическите условия на живот в страната ни и практиката на горните съдилища за сходни случаи, установените от свидетелските показания сериозни притеснения и неудобства от повдигнатото обвинение, причинило й лични, служебни, психологически и здравословни проблеми, е приел, че сумата от 12 000 лв в случая е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. Прието е също, че от събраните доказателства не може да се направи извод за негативна обществена нагласа към ищцата вследствие на воденото срещу нея наказателно производство, за влошаване на отношенията й с близките, както и за причинени заболявания, което е обусловило изводът за неоснователност на претенцията до пълно предявения размер. За да не уважи жалбата й до пълно предявения размер и съответно да присъди обичайния възприет от практиката размер на обезщетението за сходни случаи, на стоящият състав съобрази, че не е търпяна тежка мярка за неотклонение, разумния срок на продължителност на наказателното производство, при това водено срещу осем обвиняеми, като още на първа инстанция е била оправдана, както и че повишените стойности на кръвното и захарта не се дължат единствено и само на предизвиканото от производството напрежение. По претендираното обезщетение за имуществени вреди са приети за доказани разходи за транспор и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5 852 лв. За недоказана е приета претенцията до пълно предявения размер от 6 040 лв. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК Прокуратурата на РБ поддържа, че в решението в частта му, с която е уважен предявения иск за присъждане обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от незаконно наказателно преследване е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства, за критериите при определяне справедливо обезщетяване за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и за възможността съдът да намали при разглеждане претенцията за имуществени вреди размера на заплатения адвокатски хонорар в наказателното производство. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, позовава се на т.3 и 11 от ТР №3/2004г. ОСГК на ВКС и т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК на ВКС. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката Н. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и за критериите при определяне справедливо обезщетяване за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и по-конкретно следва ли да се отчете тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинение и по което е постановена оправдателна присъда. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Позовава се на ППВС№4/1968г. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД и по-конкретно за критериите, които следва да се имат предвид при определяне обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване по жалбата на Прокуратурата на РБ, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не следва да се допуска касационно обжалване по същия въпрос по жалбата на Н. П.. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че с оглед дадения отговор на поставените въпроси в постановеното решение по ТД №1/2017г. ОСГК на ВКС касацаионното обжалване не следва да се допуска по въпроса за възможността съдът да намали при разглеждане претенцията за имуществени вреди размера на заплатения адвокатски хонорар в наказателното производство. В същото е прието, че при иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер по-малък от платения в наказателния процес, като изрично е посочено в митивите на същото, че при деликтната отговорност не се прилага правилото на чл.83, ал.2 ЗЗД, тъй като деликвентът дължи обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с неговото противоправно деяние. Прието е също така, че когато по иск с правно основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът определя обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнява правомощието си по чл.78, ал.5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение, като в този случай съдът се произнася по предмета на предявения иск, като прилага последиците от неполагането на дължимата грижа от пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на деликвента. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и поради „очевидна неправилност” на въззивното решение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредената в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставка за достъп до касационен контрол, ВКС трябва да тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. В случая решението не е очевидно неправилно, тъй като е осигурено съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор / в този смисъл КД№10/2018г./. Предвид изложените съображения, съдът