Определение № 248 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 492/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “М.” ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 346/28.10.2022 г. по в.гр.д. № 294/2022 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което е обезсилено като недопустимо решение № 261206/13.12.2021 г. по гр.д. № 6705/2020 г. на Районен съд – Перник в частта, с която И. Р. Д. е осъден да заплати на дружеството сумата от 17 292,32 лева – получена от него без основание за периода от 01.12.2015 г. до 31.12.2016 г. в качеството му на управител на ищцовото дружество по договор № ТД-16/18.07.2013 г. и договор № ТД-11/14.07.2016 г., в резултат от изплащане на месечни възнаграждения в размер над дължимия на ответника съгласно чл. 22 от договора за управление и чл. 33 от ПРУПДТДДУК, и сумата от 802,17 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.07.2020 г. (датата на получаване на покана за доброволно изпълнение) до 30.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.12.2020 г. до окончателното й плащане, както и в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 6 225,58 лева, представляваща разликата за главница до пълния предявен размер от 23 517,90 лева – получена без основание за периода от 01.01.2015 г. до 30.11.2015 г. по договор № ТД-16/18.07.2013 г., и за сумата от 288,80 лева, представляваща разликата за обезщетението за забава до пълния предявен размер от 1 090,97 лева, и е прекратено производството в обжалваната му част като недопустимо.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че от служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, а и не са ангажирани доказателства за противното, че ответникът е действащ управител на дружеството, което сочи на колизия на интересите. Релевира се, че тези мотиви не кореспондират с вписаните в търговския регистър обстоятелства и доказателствата по делото, тъй като на 28.03.2017 г. с вписване № 20170328115515 ответникът е заличен като управител на търговското дружество и няма такова качество нито към датата на подаване на исковата молба, нито към постановяването на въззивното решение. Излагат се доводи, че дружеството има право да води дело срещу бившия управител И. Д. с оглед доклада на Агенцията за държавна финансова инспекция и заключението в същия, приети като писмени доказателства по делото. Изтъква се, че допустимостта на предявения от “М.” ЕООД против бившия управител иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД не е обусловена от вземане на решение по чл. 137, ал.1, т. 8 ТЗ от едноличния собственик на капитала. Такова решение би могло да се счете за абсолютна процесуална предпоставка за реализиране на имуществената отговорност само на действащия управител за причинени вреди на дружеството и е от значение за допустимостта на иска по чл. 145 ТЗ, но не и за други искове срещу бившите управители. Акцентира се, че в процесния случай при иск за неоснователно обогатяване, предявен от “М.” ЕООД срещу заличения от търговския регистър управител, конфликт на интересите на дружеството и представителния му орган е изключена. Според касатора, окръжният съд е постановил въззивното решение, без да извърши надлежно служебна справка в ТРРЮЛНЦ и без да анализира в цялост събрания по делото доказателствен материал. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение с произтичащите от това правни последици и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване при допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Приложима ли е разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ по отношение на евентуално предявения по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД, като предпоставка за допустимост на последния, когато искът е предявен за неоснователно обогатяване срещу бивш управител на еднолично дружество с ограничена отговорност?”.

Този въпрос е зададен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – определение № 76/12.02.2019 г. по ч.т.д. № 2125/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о., и определение № 268/03.05.2022 г. по т.д. № 2122/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. “Когато един бивш управител е причинил вреди и/или се е обогатил неоснователно за сметка на представляваното от него еднолично търговско дружество, чийто едноличен собственик на капитала е държавата, и този факт е установен при извършена финансова инспекция от Агенцията за държавна финансова инспекция, необходимо ли е държавата, чрез своите органи да приема изрично решение по чл. 137, ал.1, т. 8 ТЗ за водене на процеса срещу бившия управител?”.

По второто питане се поддържа, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението, с твърдението, че единственият мотив на въззивния съд, че ответникът е действащ управител на ищцовото дружество и е налице колизия на интересите между тях, не съответства на вписаните обстоятелства по партидата на дружеството в търговския регистър, които се считат служебно известни на съда съгласно чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая първоинстанционното дело е образувано по искова молба, с която са предявени от “М.” ЕООД против И. Р. Д. осъдителни искове с правно основание чл. 145 ТЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 23 517,90 лева - обезщетение за вреди, причинени на дружеството от противоправни действия на ответника в качеството му на управител, изразяващи се в незаконосъобразно определяне, изчисляване и изплащане на месечни възнаграждения за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2016 г., сумата от 1 090,97 лева - обезщетение за забава, считано от 17.07.2020 г. (датата на получаване на покана за доброволно изпълнение) до 30.12.2020 г., и законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.

След изготвянето на доклада по делото в производството по чл. 140 ГПК, с молба с вх. № 274084/08.07.2021 г. ищецът е заявил, че прави изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК на първоначално предявения иск, като претендира, ако не бъде уважен същия, при условията на евентуалност да бъде осъден ответникът И. Р. Д. да му заплати сумата от 23 517,90 лева, с която неоснователно се е обогатил, получавайки възнаграждения в размер, който не му се полага, сумата от 1 090,97 лева - обезщетение за забава за периода от 17.07.2020 г. (датата на получаване на покана за доброволно изпълнение) до 30.12.2020 г., и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

С определение от открито заседание, проведено на 27.09.2021 г., първоинстанционният съд е приел така направеното изменение на иска по чл. 214 ГПК с мотива, че се цели осъждане за едни и същи суми и се “променя” единствено основанието, като се добавя ново такова – неоснователно обогатяване.

С решение от 13.12.2021 г. районният съд е прекратил като недопустимо производството по иска по чл. 145 ТЗ и акцесорните претенции, в която част първоинстанционният съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила. Със същото решение първата инстанция е осъдила И. Р. Д. да заплати на “М.” ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 17 292,32 лева – получена от него без основание за периода от 01.12.2015 г. до 31.12.2016 г. в качеството му на управител на ищцовото дружество по договор № ТД-16/18.07.2013 г. и договор № ТД-11/14.07.2016 г., в резултат от изплащане на месечни възнаграждения в размер над дължимия на ответника съгласно чл. 22 от договора за управление и чл. 33 от ПРУПДТДДУК, и сумата от 802,17 лева– обезщетение за забава за периода от 17.07.2020 г. до 30.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.12.2020 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлил иска за сумата от 6 225,58 лева, представляваща разликата до пълния предявен размер от 23 517,90 лева – получена без основание за периода от 01.01.2015 г. до 30.11.2015 г. по договор № ТД-16/18.07.2013 г., и за сумата от 288,80 лева, представляваща разликата до пълния предявен размер от 1 090,97 лева – обезщетение за забава за периода от 17.07.2020 г. до 30.12.2020 г., поради погасяване на вземането за главница в отхвърлената част по давност.

В частта, с която производството по иска по чл. 145 ТЗ е прекратено, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора против решението на първата инстанция в отхвърлителната и уважителната част, въззивният съд е констатирал, че с молбата от 08.07.2021 г. ищецът, изменяйки основанието на исковата си претенция, е предявил в условията на евентуалност иск за осъждане на ответника да върне на ищцовото дружество сумата от 23 517,90 лева, с която същият неоснователно се е обогатил под формата на получаване на възнаграждения в размер, който не му се е полагал, както и лихва за забава в размер на 1 090,97 лева, начислена за периода от 17.07.2020 г. (датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение до длъжника) до 30.12.2020 г., и законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното й плащане. Счел е, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на евентуалния иск е наличието на взето към момента на предявяването му решение по чл. 137 ал. 1 т. 8 ТЗ на общото събрание на съдружниците, респ. чл. 147 ал. 2 ТЗ на неговия принципал, като няма значение какъв е видът на основанието за настъпване на вредите – виновно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, неизпълнение на договорно задължение по договора за възлагане на управление или неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55 ЗЗД. Добавил е, че такъв иск би бил допустим единствено срещу бивш управител, което изключва колизията между интересите на дружеството и неговия изпълнителен орган, каквато не е разглежданата хипотеза. При тези съображения е намерил, че в случая от служебно извършената справка в търговския регистър се установява, а и не са ангажирани доказателства за противното, че ответникът е действащ управител на дружеството и такава колизия е налице. Решението по чл.137, ал. 1, т. 8 ТЗ е взето на 25.02.2021 г., т.е. след подаване на исковата молба, и не може да санира липсата му към момента на подаването й. Стигнал е до заключението, че при отсъствие на установена от закона абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване и съществуване на правото на иск към датата на предявяването му, същият се явява недопустим. Като краен резултат е обезсилил като недопустимо първоинстанционното решение по евентуалния иск и е прекратил производството по делото в обжалваната му част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от ВКС пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не могат да бъдат констатирани единствено от съдържанието на обжалваното решение. При тези данни изразеното в касационната жалба несъгласие с възприетото от решаващия състав качество на ответника като действащ управител и условията, при които срещу него може да се предяви от дружеството иск за неоснователно обогатяване, представлява оплакване за обикновена неправилност на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Тези доводи на страната не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не се обосновава наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен допуск до касация.

Поставеният от касатора втори въпрос не е коректно зададен. Същият съдържа доводите на ищцовото дружество, че ответникът се е обогатил неоснователно и “този факт е установен при извършена финансова инспекция от Агенцията за държавна финансова инспекция”, което изисква проверка на доказателствата по делото и съответно на правилността на обжалвания съдебния акт, което излиза извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК. Неотносимо към решаващата воля на окръжния съд е питането в частта, касаеща необходимост от решение на държавата, чрез своите органи, по чл. 137, ал.1, т. 8 ТЗ за предявяване на иск срещу бивш управител за причинените на дружеството вреди, тъй като искът по чл. 145 ТЗ не е предмет на въззивното производство. При това положение така формулираният въпрос не покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за правно питане, съгласно дадените раязснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 т. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обосноваването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният от страната първи въпрос касае преценка на необходимостта от спазване на изискването по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за завеждане на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от търговско дружество против неговия бивш управител. Същият е правен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В определение № 76/12.02.2019 г. по ч.т.д. № 2125/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че решението по чл.137, ал. 1, т. 8 ТЗ е процесуална предпоставка за реализиране само на имуществената отговорност на управителя за причинени вреди на дружеството и е от значение за допустимостта на иска по чл. 145 ТЗ срещу настоящ или бивш управител, но не и за допустимостта на други искове на дружеството срещу управителя.

Постановеното въззивно решение не съответства на така цитираната практика на ВКС, но в случая от значение е наличието на предпоставките за допустимост на предявения от ищеца иск, за което касационният съд следи служебно. Първият въпрос е зададен от касатора във връзка с евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за платената без основание сума, предявен от ищеца чрез заявеното изменение на иска по чл. 214 ГПК, наред с първоначалната претенция по чл. 145 ТЗ. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане, съответно да се премине от установителен към осъдителен иск или обратно. Промяната на предмета на спора по инициатива на ищеца не може да засяга едновременно първоначално заявеното с исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане. Не е допустимо и прибавяне на ново основание и ново искане към първоначално заявеното с исковата молба (срещу същия или друг ответника), тъй като по този начин би се постигнал ефектът на предявяване на нов иск след образуването на делото (в този смисъл решение № 51/30.04.2014 г. по т.д. № 1977/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о.). Такъв е именно настоящият случай – с молба от 08.07.2021 г. ищецът е заявил изменение на първоначалния иск чрез прибавяне на нов иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за неоснователно обогатяване, предявен при условията на евентуалност. Такова изменение на ищцовата претенция е недопустимо. Поради това първоинстанционното решение, с което евентуалният иск е разгледан по същество, подлежи на обезсилване и производството в тази част - на прекратяване като недопустимо на основание чл. 130 ГПК. При това положение, въпреки че първият поставен от касатора въпрос формално отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, същият не може да обоснове допуск до касационен контрол.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред ВКС, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,