Определение № 50024 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3274/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. К. срещу решение № 264663 от 12.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 11391/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 74820 от 22.04.2020 г., постановено по гр. д. № 78066/2018 г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от М. И. К. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване, че М. И. К. не дължи на Дойка С. Б. сумите от 18 000 лв. – главница за неизплатено обезщетение за неимуществени вреди; 23 900 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 17.12.2002 г. до 04.12.2018 г., и 300 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 14.11.2006 г. по н. о. х. д. № 1969/2005 г. на Софийски градски съд, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20068620400022 по описа на ЧСИ Г..

Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Производството по чл. 448 ГПК представлява ли по своята същност изпълнително действие или съответно изпълнителен способ, оказващ влияние върху давността на вземането и върху перемпцията?

2. Получаването на запорно съобщение от страна на лице, нямащо качеството на работодател поради прекратяване на трудовия му договор с длъжника, може ли да се приеме и представлява ли изпълнително действие?

3. Частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане по образувано изпълнително дело съставлява ли признание за съществуването на целия непогасен остатък и прекъсва ли давността? Частично плащане, извършено след настъпила по делото перемпция, прекъсва ли давността? По този въпрос се сочи противоречие с решение №139/28.08.2013 г. по т.дело №98/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, определение №130/24.07.2017 г. по ч. гр.дело №756/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №131/23.06.2016 г. по гр.дело №5140/2015 г., ІV г.о. на ВКС, решение №49/04.04.2017 г., по гр.дело №50236/2016 г. ІV г.о. на ВКС и решение №139/28.08.2013 г. по гр.дело №98/2012 г. ІІ т.о. на ВКС.

4. Прекъсва ли течението на давността искането за предприемане на изпълнително действие, направено от взискателя след настъпила по изпълнителното дело перемпция? По този въпрос се сочи и противоречие с ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №25/25.11.2019 г. по гр.дело №969/2029 г. ІV г.о. на ВКС и решение №37/24.02.2021 г. на ІV г.о. на ВКС.

Ответницата по касационната жалба в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност.

Производството по делото е спряно с определение от 05.06.2023г. до приемане на тълкувателно решение по т.д. №2/23 г. на ОСГТК на ВКС и което е прието на 04.07.2024 г., и е възобновено с определение от 10.07.2024 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Спорът между страните е съсредоточен върху това дали вземанията, предмет на делото, са погасени по давност поради бездействие на ответницата – взискател по образуваното изпълнително дело. В тази връзка въззивният съд, за да потвърди решението за отхвърляне на предявеният иск се е позовал и е цитирал т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Посочено е, че в мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Посочено е още въз основа на разясненията дадени в цитираното ТР, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Прието е също така, че ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Въззивният състав се е позовал и на практика на ВКС, обективирана в решение №37 от 24.02.2021 г. по гр.дело №1747/2020 г. ІV г.о. на ВКС, според която перемпцията не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговия край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ. Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, като перемпцията е без правно значение за давността. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Новото искане на свой ред прекъсва давността. Ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство.

В случая е установено, че изп. д. № 22/2006 по описа на ЧСИ М. Г. е образувано срещу М. К. по депозирана от Дойка Б. на 29.11.2006 г. молба въз основа на изпълнителен лист, издаден въз основа на влязла в сила осъдителна присъда за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В първоинстанционното дело е приложено запорно съобщение от 26.02.2007 г. с отбелязване върху него, че на същата дата е изпратено искане за запор върху трудовото възнаграждение на ищеца до „К-и логистикс“ ЕООД. Въпреки че в самото изпълнително дело липсват доказателства съобщението да е изпратено, върху приложеното към отговора на исковата молба и неоспорено от ищеца запорно съобщение е отбелязано, че същото е връчено на 13.11.2007 г. Съдът е приел, че с това действие двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и погасителната давност, са били прекъснати и са започнали да текат нови срокове, като е без правно значение, че не се установява това действие да е довело до ефективно удовлетворяване на взискателя. В този смисъл изпълнителното дело не се е перемирало на 30.11.2008 г., както е твърдял ищецът, касатор в настоящото производство.

С удостоверение с изх. № 00377/28.03.2008 г. ЧСИ М. Г. е уведомила взискателя, че по изпълнителното дело не са постъпвали парични суми и длъжникът се укрива, поради което с молба от 24.11.2008 г. ответницата Б. е поискала от ЧСИ длъжникът да бъде призован пред Районен съд – София, за да декларира по реда на чл. 448 ГПК своето имущество. Съдът е приел, че това искане има характера на искане за предприемане на изпълнително действие и е от естество да прекъсне двугодишния срок за перемпция. Изяснил е, че съгласно цитираната съдебна практика, когато не получава изпълнение, кредиторът е длъжен да действа, включително да издирва имущество на длъжника, което да иска да бъде осребрено. В разглеждания случай обаче според въззивния състав за взискателя е било безпредметно да иска повторното извършване на изпълни способи, при положение, че предходните такива не са довели до резултат поради липса на налично имущество у длъжника. При тази хипотеза взискателят, дори и да поиска изпълнителни действия, е застрашен делото да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК (посоченото от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде намерено друго секвестируемо имущество). Съдът е приел, че едва след провеждането на процедурата по чл. 448 ГПК обективно за взискателя възниква възможността, а и задължението, отново да прояви активност чрез поискването да бъде приложен конкретен изпълнителен способ върху декларираното секвестируемо имущество. Съдът е стигнал до извода, че производството по чл. 448 ГПК, макар и сходно по резултат, не може да бъде приравнено на искането за проучване на имуществото на длъжника и извършването на справки, тъй като целта е пряко насочена към препятстване възможността да се прекрати изпълнителното производство поради неоткриване в хода на изпълнителния процес на секвестируемо имущество у длъжника. Затова е приел, че искането за провеждане на производството по чл. 448 ГПК е действие по осъществяване на изпълнението и не е довело до настъпване на перемпция. Също така е приел, че не само не е изтекъл двугодишния срок за перемпция, но и давността е прекъсната с извършените от ищеца доброволни плащания по делото на 22.02.2010 г., 17.03.2010 г. и 27.04.2010 г. За ирелевантно за настъпването на материалноправния и процесуалноправния ефект на извършените плащания е счетено обстоятелството, че по отношение на сумите са били предприети действия по връщане на длъжника поради непосочване от страна на взискателя на банкова сметка, по която да бъдат преведени. Това обстоятелство е прието за относимо към ефективното намаляване размера на дълга, но неизплащането им на кредитора не заличава с обратна сила наличието на изпълнение от страна на длъжника по изпълнителното дело, което е единствено релевантно към прекъсване течението срока за настъпване на перемпция и за погасителна давност.

Изрично във въззивното решение се сочи, че след 27.04.2010 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми в периода от 15.02.2012 г. до 15.08.2016 г., и след това - от 26.01.2018 г. до 15.11.2018 г., които са били в период от време, по-кратък от две години. С всяко от плащанията давността се е прекъсвала, поради което към датата на подаване на исковата молба – 10.12.2018 г., и оспореното с предявения отрицателен установителен иск вземане не е било погасено по давност. Установено е, че на 15.03.2012 г. са превеждани суми от „К-и логистикс“ ЕООД по наложен на М. К. запор, следователно с искането си за налагане на запор, направено не по-късно от 15.03.2012 г., взискателят е прекъснал течението на погасителната давност. Според съда за настъпване на материалноправните последици от прилагането на изпълнителния способ е без значение дали искането е било направено преди или след като по изпълнителното дело е настъпила перемпция, тъй като е налице активно поведение на кредитора, а, от друга страна, е предприето действие по принудително изпълнение. След прекъсване на погасителната давност с наложения запор по него са постъпвали плащания, които също са прекъсвали давността. Отделно, депозираната по изпълнителното дело от длъжника молба от 15.03.2012 г. с искане да бъде сключено споразумение и да внася по 150 лв. представлява признание на дълга и също прекъсва давността. В този смисъл е прието, че в конкретиката на процесното дело с поискването и предприемането на принудителни действия по налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника преди изтичането срока на петгодишната погасителна давност и с последвалите плащания от длъжника, вземането не се е погасило по давност. В тази връзка е обобщено, че не се отразява на крайния извод за неоснователност на иска и, че не е изтекла петгодишната погасителна давност и вземането не е погасено по давност, това да се приеме, че молбата на взискателя от 24.11.2008 г., с която е поискано да се проведе производството по чл. 448 ГПК, не е довела до това да не настъпи перемпция и тя да е настъпила на 30.11.2008 г., както е твърдял ищеца. Посочено е, че в предвид връчване на запорното съобщение на „К-и логистикс“ ЕООД на 13.11.2007 г. е без значение дали нова давност тече от прекратяване на изпълнителното дело или от момента на последното извършено валидно изпълнително действие. Предвид изложеното въззивният състав е приел, че вземането не е погасено по давност и предявеният иск е неоснователен.

Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Първият поставен въпрос предполага изясняване характера на искането по чл. 448 ГПК и в частност дали то представлява изпълнително действие, прекъсващо давността. Отговорът на въпроса обаче не е включен в решаващите изводи на въззивният съд за това да приеме, че вземането не е погасено по давност. Това е така, тъй като въззивният съд е обосновал извод, че дори да се приеме, че молбата на взискателя за провеждане на производство по чл. 448 ГПК не влияе на перемпцията и такава да е настъпила на 30.11.2008 г., налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от 13.11.2007 г. е прекъснало погасителната давност за вземането и от този момент е започнала да тече нова погасителна давност, както и това е станало с последвалите плащания на суми от длъжника по изпълнителното дело. Следователно въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда и не представлява основание за допускане на решението до касационно обжалване.

По втория въпрос в съдебната практика е възприето разбирането, че от значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици (т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК). Тълкувателното решение дава положителен отговор на въпроса съставлява ли действие по налагане на запор изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка. Разяснено е, че запорът представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК. Следователно, за налагането на запора, респ. прекъсването на давността, не е необходимо нито вземането да съществува, нито посредством запора взискателят да бъде частично или изцяло удовлетворен. Не може да се игнорира действието на запора по отношение на давността само поради факта, че трудовото правоотношение на длъжника с работодателя му е прекратено – към момента на налагане на запора това може да не е било известно, а и по този начин се дава възможност на длъжника недобросъвестно да пречи на удовлетворяване вземането на взискателя. Предвид изложеното не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По третия въпрос следва най-напред да се вземат в предвид разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4/2022 г. по тълк.д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК, според които признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. В случая длъжникът е подал молба до ЧСИ, в която е посочил номера на изпълнителното дело, както и че желае да сключи споразумение с взискателя за начина, по който да изпълнява задължението си именно по посоченото изп.дело. Впоследствие длъжникът е извършвал плащания по делото, отразени върху гърба на изпълнителния лист. От съдържанието на писменото волеизявление, което изразява недвусмислено желание за изпълняване на задължението, и от характера на действието – плащания, макар и частични, логически следва, че длъжникът признава дълга си, а с това се прекъсва давността. Към датата на молбата и на извършените плащания размерът на вземането е бил установен с влязла в сила присъда. Молбата на длъжника не съдържа твърдения за неговото опрощаване или погасяване по давност, а ако длъжникът е имал такива съмнения, е следвало да инициира съответното производство. Следва да се подчертае, че давността се прекъсва с всяко плащане по делото, като размерът на сумата е без значение, а съгласно постановките на Тълкувателно решение № 2/2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, настъпването на перемпция е без значение за прекъсването на давността, тъй като става въпрос за различни правни институти с различни последици. Затова поставеният въпрос не дава основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съобразени са разясненията дадени в ТР, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок.

Отговор на последния четвърти въпрос е даден с т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Както се посочи по-горе, въззивният съд е изложил мотиви, че дори по делото да е настъпила перемпция на 30.11.2008 г., налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника е прекъснало погасителната давност. Този извод напълно съответства на даденото тълкувателно разрешение, поради което липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 450 лв. за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, за които е представен договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,