Определение № 59 от 17.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2687/2020 г.

Производството е по чл.278 във вр. с чл. 274 ал.3 ГПК по частната касационна жалба на адвокат Н.Р. като процесуален представител на А. Б. М. от София срещу определението на СГС от 28.VІІ.2020г. по ч.гр.д. № 16737/2019г. Жалбоподателката е заявила искане за отстраняване на съдиите от състава от разглеждането на делото. Искането е обосновано с разпределението на делото, което било извършено от лице /С. Г./ без правомощие за това, както и с участието: на тримата съдии – в състава по гр.д. № 850/2020г., с което е потвърдено определението на ВКС ІV ГО от 19.ІІ.2020г. по гр.д. № 4028/2018г., с което молбата за отмяна на определение от 10.VІІІ.2017г. по ч.гр.д. № 3911/2017г. на САС е приета за недопустима поради липса в нея на твърдения, относими към основанията за отмяна; на съдия Ерик Василев – в състава по ч.гр.д. № 3474/2018г. на ВКС ІV ГО, с определение по което от 08.Х.2018г. е потвърдено разпореждането на САС от 04.ІV.2018г. по ч.гр.д. № 6405/2017г., с което е върната частната касационна жалба на А. М. срещу определението по делото от 25.01.2018г., с което е потвърдено определение от 18.ІХ.2017г. на СГС по гр.д. № 10176/2017г. за оставяне без разглеждане жалба на М. по чл.435 ал.2 ГПК; на съдия Ерик Василев – в състава по в.гр.д. № 2325/2014г., с решението по което от 07.І.2015г. е потвърдено решението на СГС от 24.ІV.2014г. по гр.д. № 5921/2012г., с което е отхвърлен предявеният от А. М. срещу И. Г.Ж. иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 06.ХІІ.2006г. ВКС намира, че не са налице предвидените в чл.22 ал.1 т.5 и т.6 ГПК предпоставки за искания отвод. Съдиите от настоящия състав не са взели участие при решаването на въпроса относно подсъдността на исковете по настоящото дело от първоинстанционния и от въззивния съдилища. А участието на съдиите при решаването на други дела със страни по тях, които са страни и по настоящото дело, само по себе си не е обстоятелство, обосноваващо основателно съмнение в безпристрастието им, като други данни в тази насока, в т.ч. за произнасяне по тях по въпроси, които са предмет на претенциите по настоящото дело, не се съдържат в сочените и представени писмени доказателства. Що се касае до твърдението за неправилно разпределение на делото, то също не е основание за отстраняване на съдиите от участие в разглеждането му. Следва да се посочи, че разпределението е извършено от оправомощено за това лице, включено в „Списък на служителите, извършващи технически дейности в ЦСРД“ към „Техническо приложение към правилата за образуване и случайно разпределение на делата във ВКС“, утвърдени със заповед № 1771/16.VІІ.2018г. на председателя на ВКС. По изложените съображения искането за отвод следва да бъде оставено без уважение. Частната касационна жалба е допустима. За да се проинесе по нея, ВКС взе предвид: С определението от 28.VІІ.2020г. СГС е оставил без уважение частната жалба на А. Б.М. срещу определението на СРС от 01.ХІ.2019г. по гр.д. № 48126/2019г., с което производството по делото е прекратено на основание чл.118 ГПК и е изпратено по подсъдност на СГС. Взети са предвид предявените от А. М. срещу И. Г.Ж. искове: 1. за установяване, че между страните не съществува облигационно правоотношение, предмет на искова молба от 24.ІХ.2007г., предявена от И. Ж., поради липса на валидно възникнал спор и на валидно постановени решения по гр.д. № 12957/2009г. и по гр.д. № 4012/2011г. на САС; 2. иск по чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи 130100 евро по изп.лист от 22.ХІІ.2014г., издаден по гр.д. № 4012/2011г. на САС; 3. ревандикационен иск относно Ѕ ид.част от апартамент, съответно индивидуализиран, с посочена от ищцата данъчна оценка 127030лв.; 4. ревандикационен иск относно дял от гараж, съответно индивидуализиран, с данъчна оценка 8962лв., съсобствен с М.М.; 5. ревандикационен иск относно Ѕ ид.част от гараж, съответно индивидуализиран, с данъчна оценка 6814.10лв.; 5. за присъждане в тежест на ответницата в полза на купувача на публичната продан В. В. неправомерно получената от него сума 115300лв., и 6. за прогласяване нищожността на 3 броя постановления за възлагане на посочените недвижими имоти по изп.д. № 20158490400711 поради липса на годен изпълнителен титул и на дълг и поради проведен симулативен процес срещу ищцата. Въззивният съд е приел, че тъй като предявеният ревандикационен иск относно Ѕ ид.част от посочения апартамент е с цена над 50000лв. – при данъчна оценка за частта в размер на 127030лв. /а за целия имот – 254061лв. – л.99/, съгласно чл.104 т.4 ГПК той е подсъден на СГС като първа инстанция. С оглед на това и на основание чл.104 т.6 ГПК СГС е родово компетентен да разгледа и останалите съединени с ревандикационния иск претенции, доколкото подлежат на разглеждане по реда на същото производство. Като неоснователни са оценени оплакванията за неправилност на първоинстанционното определение като ненавременно постановено. Прието е, че съдът е длъжен да следи за родовата подсъдност до приключване на производството пред въззивната инстанция по силата на чл.119 ал.1 ГПК, а и процесуалните действия на първоинстанционния съд са свързани с отстраняване нередовности на исковата молба, включващи и установяване на цената на исковете, като при установяването на тази цена е съобразен чл.118 ал.2 ГПК. Като извън предмета на въззивното производство са оценени доводите на М. за незаконосъобразни действия на ЧСИ по изп.д. № 20158490400711, както и относно произнасянето на първоинстанционния съд по искането на ищцата по чл.389 ГПК, доколкото влязлото в сила определение от 10.Х.2019г. не е предмет на частната жалба, а в случай, че доводите в тази насока по същността си представляват ново искане за допускане на обезпечение, компетентен да се произнесе по него е исковият първоинстанционен съд. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 във вр. с чл.274 ал.3 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд в диспозитива на съдебния акт да посочи и определи родовата подсъдност със собствени мотиви по предявените искове, като посочи изрично дали подлежат на разглеждане в едно производство или следва да бъдат разглеждани в две отделни производства съобразно компетентността и тяхната оценяемост или неоценяемост – в противоречие с т.18 от ТР № 1/2001г. на ОСГК и с конкретни решения на ВКС; 2. Длъжен ли е въззивният съд да посочи начина и основанието, по които следва да се определи цената на исковете като оценяеми в диспозитивната част на акта – в противоречие със съдебната практика и в хипотезата по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК; 3. Допустимо ли е първоинстанционният съд да се произнася за подсъдността по реда на чл.118 ГПК, след като е постановил акт по реда на чл.389 ГПК, и в този случай не е ли налице преувеличаване на правомощията му, което нарушение на процесуалните правила е пропуснато от въззивния съд, който не е упражнил контрол на акта по чл.389 ГПК, респективно, разполага ли въззивният съд с правомощия да се произнесе по отказа на СРС за допускане на обезпечение на исковете и доколко проявеното бездействие е съотносимо към компетентността на СРС, след като въззивният съд приема, че исковете са подсъдни на СГС – в противоречие с ТР № 6/2017г. на ОСГТК и в хипотезата по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК. В представеното с частната касационна жалба особено мнение на М. са изложени оплаквания за липса на произнасяне от въззивния съд по молба за отвода му и за разпределението на делото в нарушение на чл.9 ал.1 ЗСВ – без списък на възможните съдии и не от зам.председятеля на СГС Ст.К.. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано. По първия въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, оставяйки без уважение частната въззивна жалба на М. срещу първоинстанционното определение, е определил изрично родовата подсъдност на един от предявените ревандикационни искове. Следва да се посочи, че по аргументи от чл.254 ГПК в диспозитива на съдебно определение не се включват мотиви, а само какво постановява съдът, което се основава на изложените в мотивната част на акта съображения по исканията на страните и обстоятелствата по делото във връзка с тях. В разглеждания случай съдът не се е отклонил, а се е съобразил с изискванията на посочената разпоредба, като е посочил изрично в мотивите си, че предявените искове подлежат на разглеждане по реда на производството по ревандикационния иск, подсъден с оглед цената му на окръжен съд като първа инстанция. Предвид разпоредбата на чл.104 т.6 ГПК освен цената на ревандикационния иск и реда за разглеждането на исковете, съдът не е следвало да определя и да съобразява родовата подсъдност, в т.ч. оценяемост или неоценяемост, и на останалите съединени в една искова молба претенции. По поставения въпрос съдът не се е произнесъл в противоречие със сочената практика на ВКС, обективирана в т.18 от ТР № 1/2001г. на ОСГК и в решения на негови състави по т.д. № 1106/2010г. ІІ ТО, по гр.д. № 241/2011г. І ГО и по т.д. № 866/2012г. І ТО, според която въззивният съд следва да формира свои фактически и правни изводи по делото след преценка на всички относими доказателства и доводи. По същите съображения не е основание за допускане на касационно обжалване и вторият поставен от касаторката въпрос. Освен това, сочената във връзка с него практика на ВКС /определенията на ОС Пазарджик по гр.д. № 1084/2011г. и на ОС Кюстендил по гр.д. № 18/2014г. не е практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се съобразява в настоящото производство/, обективирана в определения по гр.д. № 891/2011г. ІІ ГО и по ч.т.д. № 233/2010г. І ТО, е формирана преди приемането на новата разпоредба на чл.104 т.6 ГПК /ДВ бр.50/2015г./, поради което е неотносима в разглеждания случай. И третият поставен в изложението въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Сочената практика на ВКС – ТР № 6/2017г. на ОСГТК, според която ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, е неотносима в разглеждания случай, тъй като тълкувателното решение не съдържа разрешение, относимо към въпроса и в двете му части. Следва да се посочи, че разпоредбите на чл.118 и чл.119 ал.1 ГПК по ясен и ненуждаещ се от допълнително тълкуване начин определят реда за проверка от съда на родовата подсъдност на висящото пред него дело, каквато може да се извършва и служебно от съда до приключване на производството във втората инстанция, като изрично е предвидено, че в такъв случай извършените пред ненадлежния съд действия запазват силата си. Произнасянето от въззивния съд е в съответствие, а не в противоречие с така предвидения ред. А въпросът във втората му част не е от значение за резултата по настоящото производство, тъй като негов предмет е само преценката за подсъдността на делото, но не и искане за обезпечение. Не обосновава допускането на касационно обжалване и твърдението за очевидна неправилност на въззивното определение. Твърдението е обосновано с доводи за необоснованост и противоречие с практиката на ВКС. Както вече бе посочено, по поставените в изложението въпроси не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От друга страна, не се сочат пороци, а и съдът не констатира такива, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния закон и на правилата на формалната логика, видими от съдържанието на съдебния акт – предпоставки, включени във фактическия състав на основанието по чл.280 ал.2 предл. трето ГПК. За пълнота във връзка с оплакванията в особеното мнение на М. следва да се посочи, че: по двете заявени искания за отвод /с молба – възражение вх. № 46035/01.06.2020г. и с молба вх. № 69441/14.07.2020г./ въззивният съдебен състав се е произнесъл /с определения, написани на ръка и подписани от съдиите върху молбите/, оставяйки ги без уважение; за трите извършени разпределения на делото /две поради отводи/ са изготвени протоколи, всички съдържащи и списъци на възможните съдии /л.1-2, л.17-18 и л.21-22/; протоколите са подписани от лицата, извършили разпределенията, като касаторката не е представила доказателства те да не са разполагали с такова правомощие. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,