Определение № 50311 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 30 322/19.05.2022 година, подадена по пощата на 16.05.2022 година, от Р. Н. В., против решение № 493/10.03.2022 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 12 104/2021 година в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 20 162 702/26.07.2021 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 162-ри състав, постановено по гр. д. № 8851/2021 година е отхвърлен предявения от Р. Н. В. против Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за заплащане на сумата 6000.00 лева (над сумата 6000.00 лева до сумата 12000.00 лева), предявен като частичен иск за сумата 15000.00 лева-част от вземане с общ размер от 20000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (психически стрес), настъпили в резултат от наказателно преследване, приключило с влязла в сила на 27.05.2019 година оправдателна присъда по н. о. х. д. № 17 205/2017 година по описа на Софийския районен съд, 108-ми състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2019 година до окончателното й заплащане. В подадената от Р. Н. В. касационна жалба се твърди, че в обжалваната му част решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен до размера от 12 000.00. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Р. Н. В. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Р. Н. В. е била уведомена за обжалваното решение на 15.04.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 30 322/19.05.2022 година, като е подадена по пощата на 16.05.2022 година, а 15.05.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския градски съд е изложил съображения, че страните не спорели, а и се установявало от събраните по делото доказателства, че срещу Р. Н. В. е било водено наказателно производство с обвинение за извършено престъпление по квалифициран състав на документно престъпление по чл. 310, ал. 1, във връзка с чл. 309, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 от НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода до пет години, а в маловажни случаи-до една година или пробация, т. е. не се касаело за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наказателното производство продължило 3 години и 8 месеца, като досъдебното производство било образувано на 07.10.2015 година, когато Р. Н. В. била била привлечена като обвиняем и й е била наложена мярка за неотклонение „подписка.“. Първоначално тя отказала да дава обяснения, като в хода на досъдебното производство не били извършвани действия по разследването с нейно участие (с изключение на разпита й като свидетел на 27.03.2014 година. и за изготвянето на съдебнографична експертиза, за която В. дала образци за сравнително изследване, което се било случило преди привличането й като обвиняем на 26.11.2013 година). На 11.11.2015 година й било предявено разследването в присъствие на защитник, като след връщане на досъдебното производство от Софийска районна прокуратура за отстраняване на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материалите от разследването са й били повторно предявени на 26.02.2016 година., когато била дала и обяснения пред разследващия орган. На 14.03.2016 година Софийска районна прокуратура внесла обвинителен акт срещу Р. Н. В. и другия обвиняем Ц. Е. Х. за извършено престъпление в условията на съучастие по чл. 310, ал. 1, във връзка с чл. 309, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 НК, като било образувано н. о. х. д. № 4891/2016 година по описа на Софийския районен съд, 11-ти състав. В рамките на съдебното производство били проведени 12 открити съдебни заседания в периода 22.04.2016 година-21.04.2017 година, на които В. се била явила лично и с упълномощен адвокат (с изключение на първото заседание, за което била нередовно призована, и това на 19.01.2017 година, на което не се бил явил упълномощеният й защитник, комуто била наложена глоба), като с присъда от 21.04.2017 година съдът признал Р. Н. В. за виновна и я е осъдил на 9 месеца пробация, като е приел, че се касае до маловажен случай. По подадени от двамата подсъдими въззивни жалби било образувано в. н. о. х. д. № 3401/2017 година по описа на Софийски градски съд, II-ри въззивен състав, по което било проведено едно открито съдебно заседание на 19.09.2017 година и с последвалото решение въззивната инстанция приела, че в първоинстанционната присъда били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с определяне вида и размера на наказанието. Поради това и е бил отменен акта на районния съд, като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав. Във връзка с това било образувано н. о. х. д. № 17 205/2017 година по описа на Софийския районен съд, 108-ми състав, по което били проведени седем открити съдебни заседания в периода 14.11.2017 година-13.11.2018 година, на които В. се явявала лично и със защитник, а с постановената на 13.11.2018 година присъда била призната за невиновна и оправдана, като била отменена и наложената й мярка за неотклонение „подписка“. По подаден от Прокуратурата на Република България протест било образувано в. н. о. х. д. № 1102/2019 година по описа на Софийски градски съд, VII-ми въззивен състав, по което било проведено едно открито съдебно заседание на 07.05.2019 година, на което В. отново се явила лично и със защитник, а с решение от 27.05.2019 година, което не подлежало на обжалване, оправдателната присъда на първата инстанция била потвърдена. От показанията на свидетелката С. Д. Р.., майка на В., преценени съобразно указанията на чл. 172 от ГПК се установявало, че при повдигане на обвинението В. била студент по журналистика в Софийския университет и много се притеснявала как би могла да работи като журналист при положение, че била подсъдима, поради което си търсела работа в по-неизвестни медии. Установявало се, че и към настоящия момент тя не била преодоляла паник атаките, не можела да се отърси от преживяното и била доста затворена в себе си, защото се срамува от случилото се. От показанията на свидетелката Ц. Н. П., близка приятелка на Р. Н. В., се установява, че последната се била страхувала да потърси по-добре платена работа в сферата на журналистиката, тъй като се била опасявала да не злепостави медията, в която работи, с това, че била подсъдима. Свидетелката сочела, че В. много се разстройвала от събитията покрай обвинението, плачела често, отслабнала, депресирала се и ограничила излизанията си с приятели, като и към настоящия момент не била преодоляла тази психична травма, продължавала да преживява паник атаки и била останала все така несигурна и затворена в себе си. Пред първата инстанция била изслушана съдебнопсихологическа експертиза, чийто констатации въззивният съдебен състав кредитирал напълно по реда на чл. 202 от ГПК. От последните се установявало, че Р. Н. В. била преживяла много тежко периода на проведеното срещу нея наказателно производство и в случая било налице посттравматично стресово разстройство у В.. Това било довело до емоционален срив, срам и унижение. Според съдебнопсихологическата експертиза, нивото на тревожност при лицето в случая било над средните норми, като и до сега Р. Н. В. страдала от безсъние, паник атаки и депресия, нежелание за общуване с други хора или за трайни отношения с някого. В проведеното открито съдебно заседание пред Софийския районен съд вещото лице пояснявало, че настоящото психологическо състояние на В. било нестабилно и същата продължавала да страда от посттравматичен стрес, за преодоляване на който се налагали посещения при психолог. Основавайки се на горното съставът на Софийски градски съд е посочил, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъдело оправдано или ако образуваното наказателно производство бъдело прекратено поради това, че деянието не било извършено от лицето или че извършеното деяние не било престъпление, или поради това, че наказателното производство било образувано, след като наказателното преследване било погасено по давност или деянието било амнистирано. Отговорността възниквала не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата уреждала отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което имала гаранционно обезщетителен характер. За това, предпоставките за възникването й били уредени в закона, като същите не можели да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имали обективен характер, като не било предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица. Това сочело на извода, че това била обективна отговорност, която се носела винаги, когато били налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това било така, тъй като с окончателен акт било установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност било това дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата на Република България са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са били спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото обезщетение обхващало всички имуществени и неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали били причинени виновно от съответното длъжностно лице. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ било за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразявали в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест и достойнство. Целта на обезщетението била не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това било посочено, че било нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие било оправдано/прекратено било производството, изпитвало неудобства, чувствало се унизено, а също така било притеснено и несигурно; накърнявали се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка било и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бивало да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така било уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябвало изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В настоящия случай била налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ Р. Н. В. била обвинена в извършване на престъпление, което не било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което същата била оправдана с влязло в сила решение на съда. Наказателното производство било продължило около три години и осем месеца и несъмнено се било отразило негативно на психиката и личността на В.. Същевременно, както се установило във връзка с образуваното наказателно производство и обвинението е била наложена мярка за неотклонение „подписка“, което допълнително било нанесло морални вреди на В., но несъмнено последното не било довело до ограничаване правото й на свободно придвижване. Постановената оправдателна присъда обосновавала извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттам-и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по повод образуваното наказателно производство. Незаконността на обвинението съставлявала основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от Р. Н. В. вреди, доколкото такива били настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства обосновавал несъмнен извод, че В. била претърпяла неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежали на обезщетяване от Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ. Същевременно при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следвало да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. При установена връзка обезщетението по чл. 52 от ЗЗД следвало да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 година и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ не било абстрактно понятие, а било свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. На обезщетяване подлежали неимуществените вреди, които били в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определял според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Задължително се отчитали тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не бил извършил, и наложената мярка за неотклонение, се били отразили негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В случая, чрез ангажираните в производството гласни доказателства и констатациите на съдебнопсихологическата експертиза се установявало, че Р. Н. В. била преживяла психически и емоционални страдания във връзка с неоснователното обвинение, които се отличавали със значителен интензитет и негативни последици. Така, от събраните в производството гласни доказателства и констатации на експерта по съдебнопсихологическата експертиза било установено, че В. била преживяла много тежко периода на проведеното срещу нея наказателно производство, което в случая било довело до посттравматично стресово разстройство. Последното било довело до емоционален срив, срам и унижение; безсъние, паник атаки и депресия, нежелание за общуване с други хора или за трайни отношения с някого. Продължителността на наказателното производство в случая била три години и осем месеца, т. е. същото се било развило и приключило в разумен срок, а осъществените процесуални действия не се отличавали със завишена степен на процесуална принуда и персонални ограничения спрямо обвиняемия. На следващо място при определяне на размера на обезщетението въззивният съдебен състав вземал предвид както периода на наказателното производство, предприетата мярка за неотклонение „подписка“ във връзка с обвинението, така и характеристичните данни на Р. Н. В.-същата била с чисто съдебно минало и спрямо нея не са били предприети процесуални действия във връзка с други наказателни преследвания. Съобразявайки всички обстоятелства свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената репресия, липсата на съпътстващи мерки за процесуална принуда, степента на засягане на емоционални, личния и професионалния живот на увредения, данните за личността му-неосъждан, въззивният съд намирал, че в разглеждания случай за претърпените болки и страдания от психическо естество, на Р. Н. В. следвало да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6000.00 лева общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, който размер бил съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по делото. За определянето на посочения размер въззивният съд съобразявал и обществено-икономическата обстановка в страната към момента на провеждането на наказателното производство и към момента на постановяване на оправдателната присъда. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Н. В. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това диспозитивът на съдебния акт не следва ли да произтича от аргументацията, изложена в неговата съобразителна част, която пояснява волята на съда за разрешаване на представеното пред него правоотношение и за това диспозитивът на съдебния акт следва ли да е логично следствие от мотивите, които са го формирали и които съдът е изложил. Твърди се, че по отношение на тези въпроси е налице противоречие между въззивното решение и решение №104/09.10.2019 година, постановено по гр. д. № 625/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 27/22.04.2019 година, постановено по гр. д. № 1321/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 28/06.03.2019 година, постановено по т. д. № 205/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така посочените решения на ВКС обаче се отнасят до задължението на въззивния съд като съд по съществото на спора да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички представени по делото доказателства като постанови решение по съществото на спора с оглед резултата от това обсъждане, като дейността му във връзка с това намери отражение в мотивите към решението, като се сочат и изисквания, на които тези мотиви трябва да отговарят. Въззивното решение не е постановено в отклонение от дадените в посочените актове на ВКС разрешения. При това от самия прочит на въззивното решение е видно, че диспозитивът му следва мотивите, като не е налице разминаване и/или логическо противоречие между тях. Евентуалното наличие на такова следва да бъде отстранено в зависимост от конкретния порок-било по реда на поправка на допусната в решението очевидна фактическа грешка било по реда на инстанционния контрол. Само по себе си обаче твърдението на касаторката, че от мотивите на въззивния съд следвало, че обезщетението за неимуществени вреди трябва да е в по-висок размер от посочения в диспозитива не е основание за допускане на исканото касационно обжалване. Посочения в диспозитива размер на обезщетението, съответства на този приет в мотивите, поради което и не е налице логическо разминаване между двете части на съдебния акт. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване и по въпросите за това не следва ли въззивния съд при направено бланкетно оплакване за неправилно приложение на диспозитивна правна норма във въззивната жалба да се произнесе служебно само по валидността и допустимостта на съдебния акт, без да извършва цялостна проверка за правилността на атакуваното решение и за да е налице бланкетна въззивна жалба не следва ли само да е въведено нарушение на правната норма, без да се съдържа конкретно посочване в какво се изразява оплакването, кой елемент от претърпените неимуществени вреди е надценен, или кои вреди не представляват основание за обезщетение, в случая в какво се изразява принципът на справедливост и защо претърпените от ищцата вреди са обичайните такива и не ги надхвърлят. По отношение на тези въпроси се твърди противоречие на приетото от въззивния съдебен състав и приетото в ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и решение № 47/19.06.2019 година, постановено по гр. д. № 1012/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Същите въпроси обаче не обосновават допускането на решението на Софийски градски съд, тъй като въззивният съд не е приел, че подадената от Прокуратурата на Република България жалба е бланкетна такава. Във въззивното решение са възпроизведени направените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение като е посочено, че се излагат доводи за това, че то е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. В разглеждания случай не бил установен фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на Република България, за обезщетяване понесени от Р. Н. В. неимуществени вреди. В производството не било установено наличието на претърпени от В. неимуществени вреди, които да бъдат в причинно-следствена връзка с неоснователното обвинение. Отделно от това се поддържало, че при определяне на размера на обезщетението не бил спазен принципа на чл. 52 от ЗЗД и същото било в завишен размер. Престъплението, за което Р. Н. В. била обвинена не било за тежко умишлено престъпление по см. на чл. 97, т. 7 от НК, не била ограничена възможността й за свободно придвижване, нямало доказателства същата да е била задържана по реда на НПК или спрямо нея да са били предприети други мерки за процесуална принуда. По воденото наказателно производство спрямо Р. Н. В. била взета мярка за неотклонение „подписка“. Въззивният съд е следвало да се произнесе по тези оплаквания и ако ги намери за основателни да определи размер на обезщетението за неимуществени вреди, който следва с оглед на всички релевантни за това обстоятелства. Предвид на това така поставените въпроси не обуславят допускането на исканото касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Също така е поискано и допускане на касационното обжалване по въпросите за това не надхвърлят ли обичайните неимуществени вреди, установените от доказателствата увреждания, изразяващи се в такова отражение на психиката на ищцата, което е свързано с „паник атаки“, депресия и което налага продължаване на лечението при психолог за цялото време след прекратяване на наказателното преследване; за това не представлява ли надхвърляне на обичайните вреди трайната промяна на характера, подценяването на „аза“ на Р. Н. В., която самооценка по време на наказателното преследване е обусловена от младата й възраст, на 22 години, продължителния период на наказателното преследване от 44 месеца, през който период е била задължена да не се отклонява от населеното място, в което живее без разрешение на прокурорските органи, т. е. съвкупното въздействие върху нея от всички психически преживявания и за това не следва ли при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди да се държи сметка за икономическото състояние към датата на постановяване на решението, т. е. към един по-късен момент, тъй като обезщетението следва да е справедливо в момента, в който е определено. Излагат се доводи за противоречие на въззивното решение по тези въпроси с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 1/27.03.2012 година, постановено по гр. д. № 1106/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 3/28.01.2022 година, постановено по т. д. № 121/2021 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Всички посочени в така поставените въпроси обстоятелства са били обсъждани от състава на Софийски градски съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което отговорите би следвало да се дадат след като се извърши проверка на дейността на въззивния съд по установяване на фактическата обстановка и оценката на доказателствата, което е недопустимо на настоящия етап от производството-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Още повече, че така както са формулирани отговорите на въпросите трябва да се отнасят само и единствено до настоящето производство, като не могат да бъдат съотнесени към други производства. Предвид на това така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Н. В. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Р. Н. В. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 493/10.03.2022 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 12 104/2021 година по подадената против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 30 322/19.05.2022 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение