Определение № 257 от 07.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 724/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ВАЙ 3“ЕООД и А. В. Ц. против решение № 57/30.01.2023 г. по в.т.д. № 1040/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260570/05.09.2022 г. по т.д. № 985/2020 г. на СГС за осъждане на касаторите да заплатят солидарно на „Стройинвест“ ЕООД: на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 27 673,91 лв., дължима по договор за доставка на течни горива от 19.07.2013 г., фактура № 845/29.08.2014 г. и фактура № 860/5.09.2014 г., на осн. чл. 92 ЗЗД сумата 908,62 лв., представляваща неустойка за забава, от които 575,07 лв. по фактура № 1326/30.04.2020 г. за м. 04.2020 г. и 333,62 лв. по фактура № 1329/31.05.2020 г. за м. 05.2020 г. В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение е недопустимо, евентуално е правилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Стройинвест“ ЕООД в писмения отговор оспорва наличието на основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по същество касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че възникването и дължимостта на процесните вземания за главници и неустойки е било безспорно установено. Спорно е било единствено дали вземанията за главници са били погасени по давност. САС е намерил за приложима за процесните главници общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, течаща от момента на изискуемостта на вземанията /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Съобразил е т. 8.1 от процесния договор от 19.07.2013 г., в която е било уговорено падежът на вземанията да настъпи след изтичането на 12 дни от датата на дневната експедиция, т.е. на доставката. Съответно вземането по фактура № 845/29.08.2014 г. е станало изискуемо на 11.09.2014 г., а вземането по фактура № 860/5.09.2014 г. е станало изискуемо на 18.09.2014 г. Давностните срокове са изтекли на 11.09.2019 г. и на 18.09.2019 г. Исковата молба е била подадена на 01.06.2020 г.– след изтичането на този срок. САС е разгледал фактите, имащи значение за прекъсване на давността – по чл. 116, буква „а“ ЗЗД, предвид възражението на ищеца за признаване на вземането от длъжника. Констатирал е, че по делото липсват доказателства за изрично изявление, отправено към ищеца, обективиращо признание на вземанията за главници по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г. Не е зачел за такова осчетоводяването през 2014 г. на фактурите при ответника „Вай 3“ ЕООД, включването им в справките-декларации по ЗДДС за съответните данъчни периоди през 2014 г. и ползването на данъчен кредит по тях, тъй като тези удостоверителни изявления не са насочени към кредитора – ищец. Посочил е, че дори и да се приеме обратното, то от извършването на тези действия през 2014 г. до подаване на исковата молба /01.09.2020 г./ е изминал по-дълъг срок от 5 години, поради което сами по себе си не могат да оборят извод за изтекла давност. Извършеното на 22.04.2020 г. частично плащане на задължението по фактура № 845/29.08.2014 г. също не е било прието за релевантно, доколкото е било извършено след изтичане на 5-годишния срок от падежа и поради това, че неплащането може да се дължи и на непризнаване на разликата. Въззивният съд е счел, че по делото е доказано признаване на задълженията по процесните фактури за главници чрез конклудентни действия. Установил е от заключението от 21.04.2021 г. на ССЕ, че съобразно процесния договор ищецът е начислявал уговорената неустойка за забава, за което ежемесечно е издавал и фактури в периода 31.10.2013 – 31.05.2020 г. за дължимата за съответния месец неустойка върху всички просрочени суми към съответния период, като общият размер на тези неустойки възлиза на 115 905,91 лв. Съдът е изследвал, че общият брой на тези фактури е 80, като ответното дружество е осчетоводило 75 от тях – всички без последните 5, издадени след 31.12.2019 г. САС се е позовал на констатацията на вещото лице по ССЕ, че задълженията за неустойки са били заплатени от ответното дружество на ищеца – по всички осчетоводени 75 фактури за неустойки, както и по 3 от неосчетоводените фактури, общо в размер на 114 997,22 лв. Констатирал е, че не е било спорно, че част от тези неустойки са начислени и за просрочените задължения по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г., като със сигурност – са включени във фактурите за неустойки, издадени след 30.09.2014 г. Счел е, че ответното дружество е заплащало доброволно месечни неустойки за забава, начислени върху главниците по процесните две фактури. Доколкото неустойките са били начислени върху пълния размер на сумите по процесните фактури, според САС тяхното плащане представлява изразено съгласие със сумите за неустойки и съгласие със сумите за главници. Аргументирал се е, че мораторните неустойки имат акцесорен характер, като тяхната дължимост е обусловена от дължимостта на главните вземания. Ако липсват главници, то и неустойки не се дължат. Следователно, логически и житейски невъзможно е длъжникът да заплаща доброволно мораторните неустойки, ако не признава задълженията за главници, върху които са начислени. Същевременно и доколкото самите задължения за главници по отделните фактури са били надлежно осчетоводени от ответното дружество, то това доказва и неговото знание за основанието и размера на конкретните главници, върху които са начислени неустойките. Плащайки доброволно начислените за съответния месец неустойки, длъжникът е бил наясно за кои конкретни просрочени главници по конкретни фактури те са били начислени. Заключил е, че тези доброволни плащания на неустойките ясно и недвусмислено манифестират съзнанието на ответното дружество за съществуване на главниците, върху които са начислени неустойките. Това означава манифестиране пред кредитора на признание на вземанията за главниците, по които са платени неустойките. Манифестирането е пряко насочено към кредитора, тъй като самите плащания на неустойките са извършени към него. В подкрепа на подобно конклудентно признаване САС е приел и анализираните от СГС данни по SMS кореспонденцията през 2018 г., както и показанията на разпитаните свидетели, установяващи проведени разговори между управителите на двете дружества. Ето защо въззивният съд е заключил, че всяко от установените плащания на неустойки, извършени в периода 05.12.2014 – 29.04.2020 г., представлява признание на вземанията за главници по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г., което е прекъснало давността на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД. След всяко прекъсване е започнала да тече нова давност /чл. 117, ал. 1 ЗЗД/, поради което такава не е изтекла преди подаване на исковата молба от 01.06.2020 г. Същевременно, доколкото законен представител на ответното дружество е и солидарен длъжник за същите главници, то конклудентните действия обективират и признание на самия солидарен длъжник, по чието нареждане са извършени плащанията на неустойките. Поради това съдът е счел, че както спрямо ответното дружество, така и спрямо ответникът – солидарен длъжник, е налице прекъсване на давността на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД. При това положение възражението за погасяване по давност на дълга за процесните главници е било прието за неоснователно, респ. за неоснователно е намерено и възражението за погасяване на осн. чл. 119 ЗЗД и на задълженията за неустойки по фактура № 1326/30.04.2020 г. и фактура № 1329/31.05.2020 г. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд, прилагайки нормата на чл.272 ГПК, да се произнесе по невъведен с исковата молба довод в предмета на делото, чието обсъждане е включено в доклада на съда и без за фактите и доказателствата за него да е разпределена доказателствената тежест, както и да счете, че определени факти не се нуждаят от доказване, без в първата инстанция това обстоятелство да е било установено за безспорно, след което да излага аргументи, основаващи се на него, без те да са посочени в мотивите на първоинстанционното решение и действайки при условията на неравнопоставеност и процесуална изненада да приложи служебно правна норма, касаеща прекъсване на давността по чл.116, б.“а“?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакване във въззивната жалба?; 3/Следва ли въззивният съд служебно, без наведен довод от ищеца да приложи императивна правна норма, сочеща условие за прекъсване на давността чрез конкретно конклудентно действие? Това конклудентно действие трябва ли да съдържа признание за конкретно вземане, да е насочено към кредитора, а не да има само общо указание за неуредени сметки при наличие на огромен брой доставки, без да е изяснено, че неустойката се дължи за забава по конкретно упоменати фактури? Касаторите се позовават на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – с решение по гр.д. № 7040/2014 г. на ВКС, г.о., по т.д. № 1187/2013г. на ВКС, II т.о., по гр.д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г.о., по гр.д. № 4478/2013 г. на ВКС, III г.о. и по гр.д. № 1012/2018 г. на ВКС, II г.о.; по втори въпрос – със задължителната практика на ВКС по т.19 от ТР № 1/04.012001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 1963/2019 г.на ВКС, II г.о. и др.; по трети въпрос – със задължителна практика на ВКС по ТР № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 851/2012г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 194/2010г. на ВКС, II т.о. и др. Касаторите се позовават и на хипотеза по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното по поставените правни въпроси: Първият процесуалноправен въпрос и първата част от третия въпрос не отговарят на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на фактическата обстановка възприета и обусловила произнасянето на въззивния съд. Не съответстват на предприетите от страните и съда процесуални действия въведените във въпроса като условия факти. В противоречие с твърденията на касаторите още с допълнителната искова молба след запознаване с възраженията на ответниците по иска, обективирани в писмения им отговор, ищецът е въвел изрично твърдение за наличие на признание от страна на длъжниците чрез конклудентни действия. И и е посочил същите действия – през времето на възникване на задълженията по двете фактури до 22.04.2020г. дружеството-ответник е плащало договорна лихва върху целия размер на остатъка от фактурите и след изтичане на давностния срок. Съответно в определението 05.02.2021г. на СГС в доклада на съда изрично е било включено указание, че предвид направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да докаже твърдението си за прекъсване на давността по начин посочен в допълнителната искова молба. Така и в отговора на въззивната жалба ищецът отново се позовава на прекъсване на давността с конклудентни действия от страна на ответниците, като подробно обсъжда осчетоводяването от тяхна страна на фактурите за неустойки и плащането им на ищеца. Следователно и в съответствие със задължителната практика на ВКС по ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд на осн. чл.269 ГПК се е произнесъл по наведените доводи не само по въззивната жалба, но и в отговора на въззивната жалба, които редовно са били направени с допълнителната искова молба и са били включени от първоинстанционния съд в доклада по делото. Втори въпрос не е обоснован в изложението, а в самата касационна жалба оплакването за неразглеждане на доводи по въззивната жалба се свежда до твърдение за липса на произнасяне от САС по развитите от касаторите доводи относно гласните доказателства и SMS кореспонденция. В мотивите на въззивния акт е обективиран изводът на въззивната инстанция, че от горепосочените доказателства не може да се установи изрично изявление, отправено към ищеца, обективиращо признание на вземанията за главници по процесните фактури. Следователно САС се е произнесъл по оплакването на въззивниците в съответствие с цитираната в изложението към касационната жалба задължителна практика на ВКС и практика, обективирана в изброените решения на ВКС. Гласните доказателства и SMS кореспонденция са били преценявани от въззивната инстанция като косвени доказателства за разкриване обективираната воля на касаторите в разглежданите от решаващия съд конклудентни действия. Втората част на трети въпрос съдържа поддържано от касаторите твърдение, че обсъжданите по делото конклудентни действия съдържат само общо указание за неуредени сметки при наличие на огромен брой доставки, без да е посочено, че неустойката се дължи по конкретни фактури. Следователно въпросът е изцяло фактологичен и отразява несъгласието на касаторите с фактическите констатации и изводите на въззивния съд, т.е. не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. В случая САС е изследвал подробно издадените от ищеца фактури за неустойки, съпоставил ги е времево с издадените фактури за главници, съответно е разгледал осчетоводяването им от длъжника-дружество и времето, размера и посоченото основание за всички плащания за неустойки от страна на „Вай 3“ЕООД към „Стройинвест“ЕООД за периода на действие на договора. Изложил е и допълнителни аргументи с оглед съдържанието на кореспонденцията между тях за релевантния период. Проверката на тези констатации във фазата по чл.280, ал.1 ГПК е недопустима съобразно изричните разяснения по ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Оплакванията за недопустимост на въззивното решение касаят само частта по иска за заплащане на неустойки в размер на 908,62 лв. Тъй като по поставените правни въпроси в частта по иска за заплащане на главниците по процесните две фактури не се допуска касационно обжалване, въззивното решение в частта за неустойките е по иск с цена под прага по чл.280, ал.3 ГПК. Самостоятелно допускане на касационно обжалване на същия е недопустимо. Налага се извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 2250 лв., предвид договореното възнаграждение според обема на дължимото от процесуалния представител правно съдействие за настоящата инстанция и достигнатия етап на касационното производство, на осн. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд