Определение № 659 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4820/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Я. Я. Т., чрез адв. С. М., срещу решение № 31/30.07.2021 г. по в. гр. дело № 312/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 260382/15.03.2021 г. по гр. дело № 2564/2019 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Я. Я. Т., в качеството му на присъединен взискател по изп. дело № 224/2016 г. по описа на ЧСИ М., рег. № *** на КЧСИ, против адвокатско дружество „Т. и партньори“ и В. Б. К. иск с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че В. Б. К. не дължи на адвокатско дружество „Т. и партньори“ сумата от 37 590 лв., представляваща неплатено възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по договор за правна защита и съдействие № AD-2015-0004/12.01.2015 г. за което е образувано изпълнително дело № 224/2016 г. по описа на ЧСИ М., рег. № *** на КЧСИ, и законната лихва върху тази сума от 27.05.2015 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният отрицателен установителен иск се уважи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. Следва ли съдът да зачете материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ, чрез който се удостоверяват негодни за страната/страните факти и какво доказване следва да проведе страната, удостоверила неизгодни за себе си факти – пълно главно, насрещно или обратно доказване? Представлява ли удостовереното плащане извънсъдебно признание?; 2. Обвързва ли кредитора ищец по предявен иск по чл. 464 ГПК признанието на оспореното вземане от страна на длъжника спрямо кредитора ответник по иска чрез подписване на споразумение за разсрочено плащане в производството по принудително изпълнение?; 3. Как се разпределя доказателствената тежест в производството по предявен иск по чл. 464 ГПК? 4. Следва ли да се преценят счетоводните записвания с оглед на писмените доказателства по делото, едно от които е и първичният счетоводен документ за счетоводното записване – договор за правна помощ? Първият, третият и четвъртият въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба адвокатско дружество „Т. и партньори“, чрез адв. А. П., в писмен отговор поддържа становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. В срока за отговор ответникът В. Б. К. не е изразил становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивното решение от 30.07.2021 г. по в.гр.дело № 312/2021 г. на Пловдивския апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отменено решение от 15.03.2021 г. по гр.дело № 2564/2019 г. на Пловдивския окръжен съд в отхвърлената част на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.464,ал.1 ГПК от Я. Я. Т. срещу адвокатско дружество „Т. и партньори” [населено място] и В. Б. К. за признаване за установено, че В. Б. К. не дължи на адвокатското дружество сумата 21 514.13 г. и вместо отменената част отрицателния установителен иск по чл.464,ал.1 ГПК за посочената сума е уважен. Въззивният съд се е произнесъл по предявен отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК. От фактическа страна е прието за безспорно по делото, че е образувано изп. дело № 224/2016 г. по описа на ЧСИ М., рег. № *** на КЧСИ, за сумата от 37 590 лв., представляваща неплатено възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по договор за правна защита и съдействие № AD-2015-0004/12.01.2015 г.; за сумата от 21 514,13 лв., представляваща платена държавна такса по гр. дело № 1054/2015 г. на Софийския градски съд, и законната лихва върху общата сума от 59 104,13 лв. от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (27.05.2015 г.) до окончателното изплащане. По това дело първоначален взискател е адвокатско дружество „Т. и партньори“, а длъжник е В. Б. К.. Ищецът Я. Я. Т. е направил искане за присъединяване като взискател по същото изпълнително дело с молба вх. № 22536/21.10.2019 г. и е присъединен с постановление от 22.10.2019 г. Поради това съдът е приел, че същият също има качеството на взискател, което му дава право да бъде ищец по иск с правна квалификация чл. 464 ГПК против друг взискател и длъжника. При това положение за неоснователно е прието направеното по делото възражение за липса на активна процесуална легитимация за ищеца Я. Т.. От правна страна е прието, че съгласно чл. 464, ал. 1 ГПК един от взискателите може да оспори съществуването на вземането на друг кредитор чрез иск. Изведен е извод, че предмет на иска е отричане на основанието, от което другият кредитор черпи права и размера на вземането. Посочено е, че с исковата молба на Я. Т. се твърди, че В. К. не дължи на адвокатско дружество „Т. и партньори“ сумата от 37 590 лв., представляваща договорено възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по договор за правна защита и съдействие № AD-2015-0004/12.01.2015 г., тъй като в самия договор е посочено, че същата е платена. Съдът е приел, че съгласно текста на представения договор за правна защита и съдействие № AD-2015-0004/12.01.2015 г. сумата от 37 590 лв. е платена в брой, като с подписването на този договор дружеството признава неизгоден за него факт. Приел е, че независимо от това, К. е извършил плащания по изпълнителното дело, с предмет посочената сума, видно от приложените платежни документи. От приетото по делото заключение на счетоводната експертиза е прието за установено, че в касата на адвокатско дружество „Т. и партньори“ през 2015 г. не е заприходена сумата от 37 590 лв., представляваща договорено възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по договор за правна защита и съдействие № AD-2015-0004/12.01.2015 г.; че няма данни за внасяне на такава сума и по банковото извлечение за 2015 г.; счетоводството на дружеството за 2015 г. е редовно заведено. При това положение въззивният съд е формирал извод, че не е осъществено пълно и главно доказване на правоизключващия факт, твърдян в исковата молба – плащане, а е опровергано съдържанието на изходящ от дружеството частен документ. Изведен е и извод, че процесната сума е дължима, ведно със законната лихва, поради което така предявеният иск следва да бъдат отхвърлен. Посочено е, че до същите правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд и поради това в тази част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 136/14.05.2015 г. по гр.дело № 6554/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: допустимо доказателство в гражданския процес ли са “писмените свидетелски показания” и ако това е така, те имат ли “материална доказателствена сила да докажат твърденията на работодателя по въпросите на дисциплинарната отговорност на работник/служител при искове за незаконно уволнение ?” Възприета е практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение №49/05.3.2012 г. по гр.д.№584/2011 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., съгласно която “Докладните записки, които изготвят служители на работодателя по различни поводи, съставляват частни свидетелстващи документи. Доказателствената сила на документа се определя от закона – чл. 178, ал. 1 ГПК. Формалната доказателствена сила както на официалните, така и на частните документи, се отнася до факта на писменото изявление и неговото авторство – чл. 180 ГПК. За разлика от официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото.”Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в отклонение от тази практика на ВКС, тъй като е приел, че от събраните по делото доказателства съдържанието на изходящ от адвокатско дружество „Т. и партньори” частен документ - договор за правна защита и съдействие – плащане на сумата от 37590 лв. адвокатско възнаграждение е опровергано. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя решение № 220/02.10.2015 г. по гр.дело № 2314/2015 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения, а именно: следва ли второинстанционният съд с оглед задължението си по чл.12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора. Цитираното от жалбоподателя решение № 72/05.04.2004 г. по гр.дело № 2645/2002 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ не представлява съдебен акт в обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като касаторът не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл. 464,ал.1 ГПК, не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът е поставен общо и принципно и не е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. С оглед на това съдът преценява, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – т.е. не покрива изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване. Това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 125/15.01.2020 г. по т.дело № 1204/2018 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е допуснато касационно обжалване по по-общия въпрос: съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото, на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК? Съдебният състав е възприел разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които "непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК ". Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС, тъй като въззивният съд е формирал решаващи изводи по основателността на исковата претенция, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и заключението на вещото лице по назначената ССЕ, според което в касата на адвокатско дружество”Т. и партньори” през 2015 г. не е заприходена сумата от 37 590 лв., представляваща договорено възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие по договор за правна защита и съдействие от 12.01.2015 г., че няма данни за внасяне на такава сума и по банковото извлечение за 2015 г., че счетоводството за 2015 г. на адвокатското дружество е редовно заведено. С оглед на това и след преценка на останалите доказателства е формиран извод, че не е осъществено пълно и главно доказване на правоизключващия факт, твърдян в исковата молба – плащане, а е опровергано съдържанието на изходящ от дружеството частен документ. Изведен е и извод, че сумата 37 590 лв. е дължима, ведно със законната лихва, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Тези изводи на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС и поради това основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос не е установено. Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя решение от 11.02.2020 г. по адм.дело № 8424/2019 г. на Върховен административен съд, тъй като тези съдебни актове са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба адвокатско дружество „Т. и партньори” следва да се присъди сумата 1800 лв. разноски по настоящото дело за адвокатско възнагражедние. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение