Определение № 250 от 20.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 445/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№7431/26.11.2019г. /с дата 25.11.2019г. на пощенското клеймо/, подадена от С. Г. Г. от [населено място] срещу решение №168, постановено на 21.10.2019г. от Окръжен съд - Сливен по в.гр.д.№382/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което по реда на чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на С. Г. Г., че В. И. В. е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ........ по КККР на [населено място], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] като сградата е разположена в имот с идентификатор ........., с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент на едно ниво, със застроена площ от 64.018кв.м., състоящ се от дневна, спалня, кухня сервизни помещения, ведно с прилежащото избено помещение №1 с площ от 3.38кв.м., както и с 1.05% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху ПИ с идентификатор ............, като собствеността е придобита на основание договор за издръжка и гледане, обективиран в н.а.№........., том ........, рег.№........., дело №......... от 22.12.2014г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касатора в обжалваното въззивно решение в противоречие с посочената практика на ВКС /решение №34/23.03.2015г. по гр.д.№7201/2013г. на Трето ГО на ВКС; решение №283/03.10.2013г. по гр.д.№2202/2013г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №788/04.01.2011г. по гр.д.№1741/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №205/25.11.2013г. по гр.д.№3243/2013г. на Второ ГО на ВКС и решение №23/06.04.2010г. по гр.д.№58/2009г. на Трето ГО на ВКС/ са разрешени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили правните изводи на съда по конкретното дело: 1.Има ли привидно съглашение между страните за обратно изкупуване на апартамента и реализирано ли е пълното доказване на тази уговорка само със свидетелските показания от роднините на ищеца, които права пряко са засегнати от изхода на правния спор; 2.Имат ли характер на волеизявление описаните факти, известни на първоинстанционния и второинстанционния съд, посочени след прехвърлянето на правото на собственост на недвижим имот, ако те не произтичат от двете страни и ако произхождат само от едната страна /купувача/ и няма пряка констатация, че се касае за обратна придобивна сделка, следва ли да се приеме за начало на писмено доказателство, водещо до нищожност на правната сделка – продажба на недвижим имот; 3.Представлява ли продажбата на апартамента обезпечение на устен договор за заем и има ли комисорно съглашение между страните, установено само със свидетелски показания на роднините на ищеца; 4.Има ли нищожност при прехвърлителната сделка и сключена ли е в нарушение на закона – чл.152 ЗЗД. След като не се установява симулативна сделка, комисорното съглашение представлява ли воля на страните за заобикаляне на закона. Има ли установено заемно отношение между страните с устен или множество устни договори и може ли размера на този заем да не е определен, а да се установява със свидетелски показания, независимо че същите посочват, че размерът е 5400лв. и това допустимо ли е да се доказва само със свидетелски показания, а не с писмен договор за заем. Според касатора е налице основание за допускане на касационното обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в практиката на ВКС няма изрично съдебно решение по такъв случай, при който да се счита, че множество договори за заем са получени, а срещу тях като обезпечение е извършена една продажба на апартамента, предмет на исковата претенция. Поддържа, че след като няма решение по сходен казус на ВКС, то касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като в противен случай може да се приеме за практика, че всеки продавач с трима свидетели, роднини и пряко заинтересовани лица, може да „докаже“, че не му е плащана продажната цена по договор за продажба, защото той е сключил в устна форма договор за заем и тази сделка с вещта представлява обезпечаване връщането на предоставения паричен заем. В писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. И. В. чрез процесуалния си представител адв.Е. В. Х. от АК-С., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: В. И. В. е предявил срещу С. Г. Г. иск за признаване правото му на собственост по реда на чл.124, ал.1 ГПК върху процесния апартамент, с твърдението, че е придобил собствеността по силата на договор за прехвърляне правото на собственост срещу поемане на задължение за издръжка и гледане, сключен на 22.12.2014г. / н.а.№....., том ......, рег.№........, дело №......../, след което на 05.06.2015г. получил паричен заем от С. Г. Г. в размер на 3480лв. и непосредствено след предаването на сумата като гаранция за връщането й прехвърлил на С. Г. Г. правото на собственост върху имота /н.а.№...., том ..., рег.№....., дело №......../05.06.2015г./ с уговорката дадената в заем сума да се върне най-късно до две години и при изпълнение С. Г. Г. да върне жилището. Поддържа, че сключената на 05.06.2015г. сделка е нищожна, тъй като представлява съглашение, с което се уговаря предварително, че ако паричното му задължение не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на процесния апартамент и по този начин е уговорен предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил така предявения иск, като е поддържал, че е закупил апартамента за посочената в нотариалния акт цена от 9500лв., която сума събрал чрез продажба на златни бижута. Безспорно установено е по делото, че на 22.12.2014г. /н.а.№..., том ..., рег.№..........., дело №........../2014г./ М. П. М. е прехвърлила на В. И. В. процесния апартамент срещу задължението да поеме гледането и издръжката й лично или чрез трето лице, както досега, така и за в бъдещо време, като й осигури спокоен и нормален живот, при което прехвърлителят М. П. М. си запазва пожизнено и безвъзмездно право на ползване и обитаване на апартамента. Между страните не съществува спор и че на 05.06.2015г. /н.а..........., том ..., рег.№........., дело №......../2015г./ помежду им е сключен договор, съгласно който В. И. В. продава на С. Г. Г. процесния апартамент за сумата от 9500лв. Спорно е по делото дали договорът за покупко-продажба, обективиран в н.а.№...., том......., рег.№........, дело №........./05.06.2015г., е сключен при наличието на предварителна уговорка, че ако задължението за връщане на дадената в заем сума не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на апартамента, т.е. дали предварително е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Според изложените в обжалваното решение съображения, при наведено твърдение за нищожност на договора за покупко-продажба като противоречащ на забраната на чл.152 ЗЗД, ищецът следва да установи факта на съществуващото съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, а когато се твърди, че сделката за прехвърляне правото на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение, както и обезпечеването му с прехвърления имот. Извършеното по този начин разпределение на доказателствената тежест съответства изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. Въпросът не е разрешен в противоречие със соченото в изложението решение №23 от 06.04.2010г. по гр.д.№58/2009г. на Трето ГО на ВКС, както поддържа касаторът. На първо място по причина, че разглежданите по двете дела хипотези са различни – по гр.д.№58/2009г. на Трето ГО на ВКС съдът е разгледал хипотеза на допустими свидетелски показания при твърдения, че сключен в писмена форма договор за заем е бил физически унищожен като документ, като е преценявано наличието на вина за унищожаването му, каквито твърдения в настоящия случай липсват. Освен това по въпроса, че именно ищецът носи доказателствената тежест да установи сключването на договор за заем не е налице противоречиво произнасяне. Въззивният съд е приел, че при преценката дали по делото е доказана нищожност на договора за покупко-продажба съдът следва да вземе предвид указанията на ВКС, дадени в производството по чл.303 и сл. ГПК, а именно въззивният съд да цени събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, като вземе предвид, че е налице новооткрито доказателство, представляващо начало на писмено доказателство, което прави свидетелските показания допустими на основание чл.165, ал.2 ГПК. Взето е предвид обстоятелството, че в представената в производството по чл.303 ГПК и приета като доказателство по делото в производството пред въззивния съд тъжба, подадена от С. Г. Г. до Прокуратурата на Република България на 18.09.2017г., се твърди, че в началото на месец юни през 2015г. В. И. В. и неговата съпруга се нуждаели от парична сума от 10000лв., като С. Г. Г. предложил да им даде сумата в заем, а в замяна В. И. В. му прехвърли чрез покупко-продажба собствеността на апартамента си, а след като върне заетата сума С. Г. Г. ще му прехвърли собствеността на апартамента обратно. В. И. В. и съпругата му се съгласили и прехвърлителната сделка била изповядана от нотариус Н. Д. на 05.06.2015г. Прието е, че именно тази тъжба представлява начало на писмено доказателство, правещо допустими свидетелските показания за установяване сключването на договора за заем, както и за установяване на уговорката договорът за покупко-продажба да служи като обезпечение на договора за заем. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС /вкл. и на соченото в изложението решение №205/25.11.2013г., постановено по гр.д.№3243/2013г. на Второ ГО на ВКС/, според която за успешното доказване на каквато и да е симулация е необходимо представяне на обратно писмо или да са налице писмени доказателства, изхождащи от другата страна, или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно, което е предпоставка за допустимост на свидетелските показания. Именно такъв документ в настоящия случай представлява представената по настоящето дело тъжба до Прокуратурата на Република България, което е дало на въззивния съд основания за приеме установяването на привидното съглашение със свидетелски показания за допустимо. Според практиката на ВКС /решение №331/12.01.2016г. по гр.д.№1870/2015г., Трето ГО на ВКС/ договорът може да бъде нищожен поради противоречие с чл.152 ЗЗД, тъй като прикрива съглашение, с което се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора различен от предвидения в закона. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона /чл.152 ЗЗД, чл.209 ЗЗД/ е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения в периоди на стопанска криза. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ, разкриващ симулацията на договор като обезпечение за даден заем. Лицата, които получават заема, обикновено се намират в парично затруднение, те са по-слабата страна, която не е в състояние да изиска от другата страна обратен документ. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл.165, ал.1 и ал.2 ГПК. В този смисъл и становището, застъпено в решения № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824 по описа за 2011 г. на ІV ГО на ВКС, № 405 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. и № 461 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ІV ГО на ВКС. Още повече, че в практиката си ВКС приема, че при фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок води до нищожност на сделката поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД, като за установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не намира приложение / решение № 461/16.01.2012 г. по гр.д. № 1206/2010 г. на IV г.о. на ВКС; Решение №377/16.02.2016г. по гр.д.№1160/2015г, Четвърто ГО на ВКС/. Действително в практиката си ВКС приема, че наличието на сключен в устна форма договор за заем не може да се презумира / соченото от касатора решение №283/03.10.2013г. по гр.д.№2202/2013г. на Четвърто ГО на ВКС/, но в обжалваното решение сключването на такъв договор не е презумирано, а напротив е прието да доказано по категоричен начин. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че според практиката на ВКС абсолютна симулация има само при наличието на обратно писмо /соченото от касатора решение №205/25.11.2013г. по гр.д.№3243/2013г. на Второ ГО на ВКС/. Както беше посочено по-горе, в практиката си ВКС приема, че наличието на фидуциарна сделка може да бъде установено и с гласни доказателства при наличието на изходящ от страна частен документ, съдържащ нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно, т.е. съдържащ признание на неизгодни за нея факти, както в настоящия случай. В същия смисъл е и становището, съдържащо се в посоченото от касатора решение №205/25.11.2013г. по гр.д.№3243/2013г. на Второ ГО на ВКС. Въззивният съд е приел, че по делото се доказва твърдяното от В. И. В. главно правоотношение, а именно наличието на договор за заем между страните, сключен на 05.06.2015г., съгласно който С. Г. е предоставил на В. В. сумата от 3500лв. с уговорката същата да бъде върната от заемополучателя в едногодишен срок от сключването на договора, като впоследствие С. Г. заемал на В. В. и други по-малки суми. За доказано е прието и твърдението, че договорът за покупко-продажба на имота, сключен на 05.06.2015г., служи като обезпечение на договора за заем и между страните е постигната договорка при връщане на заетата сума заемодателят да прехвърли собствеността върху имота обратно на заемополучателя, т.е. че договорът за покупко-продажба представлява съглашение за начин на удовлетворение на кредитора /заемодателя/ в случай на неизпълнение на задължението на заемополучателя да върне заетата сума в уговорения срок. Според въззивния съд тези обстоятелства се доказват от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Р. В., И. Б. и М. М.. Взето е предвид, че св.Р. В. е присъствала на срещите на С. Г. и В. В., на които те са се уговорили С. Г. да предостави на В. В. в заем сумата от 3500лв., а В. В. се е съгласил в обезпечение на получената в заем сума да продаде собствения си недвижим имот на С. Г.. Прието е, че от показанията на св.И. Б. и М. М. се установява, че почти година след сключването на двата договора, тъй като заемополучателят не бил върнал заетата сума в уговорения срок, С. Г. посетил първо свидетелката М., а след това и свидетеля Б., разказал им за съглашенията между него и В. В. и предложил да им продаде апартамента, за да си получи обратно заетата сума. Посочено е, че показанията на св.Р. В. се ценят при условията на чл.172 ГПК, тъй като тя е съпруга на В. В.. Прието е, че показанията й са логични, последователни, непротиворечиви, подкрепят се и от другите доказателства по делото, като разминаването между посочената от нея дата на сключване на договора за заем и за покупко-продажба /тя посочва, че са сключени в един и същи ден – на 06.06.2015г./ и отразената дата в нотариалния акт /05.06.2015г./ е с един ден и не може да обоснове противоречие в показанията на свидетелката, доколкото е нормално поради отдалечеността във времето между обстоятелствата, за които свидетелства и момента на депозиране на показанията, както и индивидуалните особености за запаметяване и възпроизвеждане на информация относно факти и обстоятелства, за да са налице разминавания. Показанията на св.М. М. и св.И. Б., преценени също при условията на чл.172 ГПК, също са приети за логични, непротиворечиви, взаимнодопълващи се и подкрепени от другите доказателства, събрани по делото. Поради това и тези показания за приети за достоверни. Изложени са съображения, че обстоятелството, че свидетелите са от семейния и роднински кръг на В. В. не прави автоматично показанията им недостоверни и те следва да бъдат ценени съгласно нормата на чл.172 ГПК с оглед вероятната заинтересованост на свидетелите от изхода на спора. Така извършената от въззивния съд преценка на показанията на свидетелите, за които е установено, че са роднини на една от спорещите страни или част от семейството, съответства напълно на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.172 ГПК / решение №176 на Второ ГО на ВКС от 28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г.; решение №65 от 16.07.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4216/2008г.; решение №65 на Второ ТО на ТК на ВКС от 30.07.2014г. по гр.д.№1656/2013г.; решение №266 на Първо ГО на ВКС от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г.; решение №250/21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г., Първо ГО на ВКС; решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г., Четвърто ГО на ВКС и посочените в него съдебни актове/, според която щом свидетелските показания са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Приема се, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. В обжалваното решение е взето предвид, че наличието на договор за заем и съглашение, което го обезпечава и уговаря предварително начина на удовлетворяване за кредитора, се доказва и от новооткритото по делото писмено доказателство – тъжбата на С. Г. до Прокуратурата на Република България, която, освен че е начало на писмено доказателство и прави свидетелските показания допустими на основание чл.165, ал.2 ГПК, съдържа и изявления относно релевантните факти и обстоятелства. Изложени са съображения, че съдържащите се в тъжбата изявления следва да бъдат ценени като извънсъдебно признание на страна по делото за неизгодни за нея факти, с оглед на което е прието, че от заявеното от С. Г. в тази тъжба се доказва и наличие на уговорка, че при връщане на заетата сума имотът ще бъде прехвърлен обратно, което като покупко-продажба с уговорка за обратно изкупуване е недействително съглашение съгласно чл.209 ЗЗД. С оглед тези съображения наведените от касатора доводи, че наличието на привидно съглашение и клауза за обратно изкупуване са установени само от показанията на роднините на В. В. следва да се приемат за несъответстващи на данните по делото, а оттам да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в тази връзка въпроси. Взето е предвид, че от показанията на ангажираните от С. Г. свидетели се установява как същият се е сдобил със сумата от 9500лв., записана като продажна цена в нотариалния акт, но е прието, че фактът как купувачът се е сдобил с паричната сума за закупуване на имота е неотносим към предмета на спора. Изложени са също така и съображения, че свидетелските показания, макар и логични и непротиворечиви, не са годни да установят за каква цел С. Г. е използвал паричната сума, тъй като свидетелите не са очевидци на предаването на сумата, както и на уговорките на страните по сделката. Посочено е, че тази група свидетели в действителност преразказва думите на С. Г. – това, за което той им е казал, че ще използва паричната сума, но не съобщава свои собствени възприятия за релевантни за спора факти. Изложени са съображения, че С. Г. е следвало да проведе доказване като установи, че сумата, записана като продажна цена в нотариалния акт, е заплатена от него като купувач на продавача, което обаче по делото не е било доказано. С оглед на това въззивният съд е приел, че по делото са доказани елементите от фактическия състав на чл.152 ЗЗД, а именно наличието на главно правоотношение – договор за предоставяне на паричен заем между страните в производството и наличие на съглашение /сключена прехвърлителна сделка, с която заемополучателят продава имота на заемодателя/, което служи като обезпечение на вземането по договора за заем и с което се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. За доказано е прието и наличието на договорка за обратно изкупуване, която съгласно чл.209 ЗЗД също е недействителна, поради което е прието, че договорът за покупко-продажба, сключен на 05.06.2015г., е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона, тъй като нарушава предвидената в чл.152 ЗЗД забрана. И тъй като нищожният договор не е годен да породи правни последици, а правото на собственост на В. В. е безспорно и установено по делото от н.а.№....., том ..., рег.№........, дело №...... от 2014г., въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен. Според настоящия състав на Първо ГО на ВКС особеностите на настоящия случай, както е прието и в обжалваното решение, са свързани с допустимостта на свидетелските показания за установяване на привидното съглашение и сключения договор за заем, а не с наличието на множество договори за заем, както поддържа касаторът, доколкото последващите договори за заем за сключени след договора за покупко-продажба от 05.06.2015г., т.е. обективно не е могло да бъдат взети предвид при неговото сключване. Данните за развитието на отношенията между страните по повод сключването на договора за покупко-продажба от 05.06.2015г., съдържащи се в показанията на доведените от В. В. свидетели и в подадената от С. Г. тъжба до Прокуратурата на Република България да идентични. Поради това настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в поддържания от касатора смисъл. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение