Определение № 913 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1659/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от НАП, чрез главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ на НАП-София Б. Х.-Т. срещу решение №60 от 26.01.2024г., поправено с решение №306 от 14.05.2024г., постановено по т.д. №606/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №58 от 19.05.2023г., постановено по т.д. №229/2021г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционното са отхвърлени исковете, предявени от НАП: 1. за обявяване за недействителна спрямо Държавата на сделката сключена между Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], М. Г. А., И. А. Н., заместен на основание чл.227 ГПК от Т. И. А. и А. И. А., с намерение за увреждане на публичен взискател, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №69/11.11.2016г., т.IIА, нот.д. №238/2016г., на Нотариус №239 от регистъра при НК, на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК и 2. за обявяване за недействителна спрямо Държавата на сделката сключена между Кооперация „Самопомощ“ /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], „Арсист“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „БМБ Трейд“, ЕИК[ЕИК], с намерение за увреждане на публичен взискател, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба №21/01.03.2017г., т.I, нот.д. №20/2017г., на Нотариус №439 от регистъра при НК, на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са незаконосъобразни изводите на съда, че по делото не се установява фактическият състав на чл.216, ал.1 т.4 ДОПК, тъй като не е доказано съществуване на публични задължения на Кооперация „Самопомощ“ преди процесните сделки, респ. качеството на Държавата на взискател с установени и изискуеми публични вземания. Поддържа тезата, че в конкретния случай е доказано съществуването на публични задължения по смисъла на чл.105 ДОПК- подадени от данъчнозадълженото лице декларации за самоопределяне на данъчни и здравноосигурителни вноски /СД по ЗДДС, декларации обр. №6 за ДДФЛ, ДОО, здравно осигуряване и УПФ/, без да е било необходимо установяване по реда на чл.108 ДОПК. Счита, че се установяват всички посочени в исковата молба релевантни факти, поради което исковете за обявяване на двете процесни сделки за недействителни на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК са основателни. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК. К. жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Могат ли да бъдат приети като установени задълженията декларирани от задълженото лице с декларации за самоопределяне на данъчните и здравноосигурителните вноски с основания, произтичащи пряко от данъчните закони и дължими в сроковете, определени в съответния закон?; 2. Към кой момент следва да бъде направена реално преценката за окончателно установяване на задълженията по данъчни декларации?; 3. Ограничава ли се правото на кредитора да търси защита, предявявайки отменителен иск на увреждаща го сделка, когато задълженията са възникнали пряко от данъчните закони, а не чрез друг от способите за установяване на такива задължения- ревизия и ревизионен акт?; 4. Каква е целта на разпоредбата на чл.216 от ДОПК и следва ли да се чете законът в неговата цялост и да се прилагат разпоредбите му в съответствие с целта му, въпреки че буквалният прочит изисква конкретни предпоставки, при изброяването на които е допуснат законодателен пропуск и допуснат ли е такъв в разпоредбата на чл.216, ал.1 от ДОПК, с оглед допълнението с бр.105/2020г. на ДВ?“- с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните актове. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага и доводи, че решението е очевидно неправилно. Ответницата М. Г. Атонова, чрез адв.М.Х. оспорва касационната жалба, като поддържа, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваният съдебен акт е законосъобазен и обоснован и следва да се остави в сила. Претендира разноски. Ответниците „Арсист“ ЕООД, [населено място] и „БМБ Трейд“ ЕООД, [населено място], и двамата чрез адв. М.С. оспорват касационната жалба. Излагат съображения както за липса на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, така и за неговата правилност. Молят да не бъде допускано до касация, а ако бъде- да се остави в сила. Претендират присъждане на разноски. Ответниците Кооперация „Самопомощ“ /в ликв./, [населено място], Т. И. А. и А. И. А. не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, решаващият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че не се установява преди сключването на процесните сделки продавачът Кооперация „Самопомощ“ да има установени публични задължения. Намира за доказано, че Кооперация „Самопомощ“ е начислявала и декларирала дължими данъчни задължения по ЗДДС, ЗДДФЛ, здравно осигуряване, ДОО и УПФ за периода 2014-2017г.; че на основание Постановления за налагане на обезпечителни мерки през 2013г., 2015г., 201 г. и 2019г. върху имуществото на кооперацията са били наложени обезпечителни мерки /възбрани и запори/; че на 11.11.2016г. е бил сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №69/11.11.2016г., н.д. №238/2016г., на Нотариус С.Х., по силата на който кооперацията е продала на И. А. Н., в режим на СИО с М. Г. А. на подробно описаните недвижими имоти; че на 01.03.2017г. е бил сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №21/01.03.2017г., н.д. №20/2017г., на нотариус М.Х., по силата на който кооперацията е продала на „Арсист“ ЕООД и „БМБ Трейд“ ЕООД подробно описаните недвижими имоти. Решаващият състав намира, че спорът между страните следва да бъде разрешен съобразно редакцията на чл. 216 ДОПК към момента на изповядване на атакуваните сделки, т.е. редакцията на ДВ, бр.105/2006г., в сила от 01.01.2006г., продължила да действа до изменението и допълнението й с ДВ, бр.105/2020г., в сила от 01.01.2021г. Приема, че с посочената редакция на разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК като увреждащи са определени действия и сделки, извършени както преди датата на установяване на публичното задължение, така и преди това – в периода след получаване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията се установят публични задължения. Споделя съдебната практика, съгласно която за основателността на иска с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК следва да бъдат доказани всички елементи от фактическия състав, вкл. по отношение на длъжника да е установено публично задължение с влязъл в сила акт /административен или съдебен/. Въззивният състав приема за безспорно, че в случая публичните задължения, обективирани в посочените в исковата молба Справки-декларации по ЗДДС и Декларации- обр. 6 по ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ, съставени и подадени от ответната кооперация, не са били предмет на ревизионно производство с оглед установяването им с влязъл в сила административен акт. Намира, че за преобладаващата част от задълженията, обективирани в посочените декларации и справки, е изтекъл 5-годишният срок за ревизия и същите следва да бъдат счетени за окончателно установени ex lege от този момент /чл.108, ал.2 ДОПК/. С оглед изложеното, решаващият състав приема, че не се установява атакуваните сделки да са извършени или след установяване на задълженията, или в периода след връчване на заповедта за ревизия до установяването им. Като съобразява, че първата сделка е извършена на 11.11.2016г., а втората на 01.03.2017г., а датите на декларациите и справките, обективиращи задължения, послужили като основание за предявяването на исковете, са от периода 2014г.-2017г., стига до извод, че нито едно от задълженията не е било окончателно установено към датите на двете сделки. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора материалноправни въпроси, обобщени и уточнени от настоящия състав на ВКС съгласно правомощията му по ТР №1/2010г., т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС - относно приложението на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, в редакцията преди изменението с ДВ, бр.105/11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г., в хипотезата на публични задължения, установени с декларация, подадена от данъчно задълженото лице, са обсъдени и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. С оглед наличието на противоречиви разрешения на поставения въпрос и при съобразяване с изложените от касатора доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съдът намира, че е обоснована и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Държавна такса не се дължи на основание чл.84, т.1 ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд