Определение № 4332 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2060/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Х. Р. и М. Х. А. (ищци по производството), против решение № 3 от 17.01.2025 г. по в. гр. д. № 361/2024 г. по описа на Окръжен съд - Силистра, в частта, с която след отмяна на първоинстанционно решение № 51 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 448/2018 г. по описа на Районен съд - Тутракан, са отхвърлени предявените от тях искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 и чл. 17 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за замяна на идеални части от недвижими имоти, обективиран в нотариален акт за № 20 от 06.07.2018 г., като привиден, и за обявяване на действителния по същия акт договор за покупко-продажба, както и исковете с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на по 1/12 ид. ч. от четири ниви в землището на [населено място], общ. Тутракан, подробно индивидуализирани в решението, продадени от Й. Х. К. на Д. С. А. и М. П. А. със същия нотариален акт. Касационна жалба е подадена и от двама от ответниците по производството - И. Т. Т. и С. Х. Т., които обжалват въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение, е и допуснато на основание чл. 33, ал. 2 ЗС Д. Х. Р. и М. Х. А. да изкупят по 1/12 ид. ч. от четири ниви в землището на [населено място], общ. Тутракан, подробно индивидуализирани в решението, продадени от Й. Х. К. на И. Т. Т. и С. Х. Т. с нотариален акт № 20 от 06.07.2018 г. Касаторите Д. Р. и М. А. твърдят, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на въззивното решение в обжалваната част и претендират разноски. Обосновават допускането на решението до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК като поставят следните правни въпроси: 1. Възприема ли се постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство, издадено от прокурор в съответната прокуратура по повод службата му, като писмено доказателство - официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно съдържащите се в него констатации и изводи, и 2. Представлява ли разписка за получена сума като продажна цена, обсъждана и приета от длъжностно лице в кръга на правомощията му, чийто изводи за това са изложени в официален документ, писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. За поддържаните специални предпоставки по тези въпроси касаторите не посочват актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които дадени от въззивния съд разрешения да противоречат, и не обосновават нито една от изяснените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС форми на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържат и очевидна неправилност на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради липса на мотиви. В касационната жалба на И. Т. Т. и С. Х. Т. се излага, че въззивното решение в обжалваната от тях част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизвод-ствените правила и необоснованост. Искат отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и претендират разноски. В изложението към подадената от тях касационна жалба обосновават допускането на решението до касационно обжалване с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, изведена чрез доводите в касационната жалба, и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при следните формулирани правни въпроси: 1. За да се допусне изкупуване при условията на чл. 33, ал. 2 ЗС, трябва ли да има яснота относно параметрите на договора за покупко-продажба, включително предмет и размер на продажната цена; 2. Допустимо ли е съдът да приеме, че в договор, обективиран в нотариален акт за замяна, по който насрещната престация включва прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти и парична сума за уравнение на неравенството на дяловете, са сключени два самостоятелни договора - договор за замяна и договор за покупко-продажба; 3. Допустимо ли е съдът да приеме, че в договор, обективиран в нотариален акт за замяна, са сключени два самостоятелни договора - договор за замяна и договор за покупко-продажба, без да има наведено такова твърдение в исковата молба или във въззивната жалба и без да има предявен иск за установяване, че в договора за замяна са сключени две отделни сделки, едната от които е покупко-продажба; 4. Може ли съдът в този случай да допусне изкупуване на част от процесните имоти, без да има предявен иск за изкупуване на такава част от имотите; 5. Може ли в този случай съдът да допусне изкупуване на част от процесните имоти, без да са определени безспорно параметрите на покупко-продажбата - като продажна цена и предмет, приемайки, че продажната цена е равна на платената сума по договора и се отнася за половината от прехвърлените идеални части от имотите, при условие че платената сума по договора е уговорена като доплащане по договора за замяна, и е платена за уравнение стойността на заменяните имоти, а не като продажна цена за съответна част от прехвърлените идеални части от имотите; 6. Следва ли съдът да допусне изкупуване едва след установяване на действително уговорените условия по сделката, като се има предвид и това, че платената сума по договора за замяна е уравнение на стойността на заменените имоти; 7. Чия воля изследва съдът при преценка вида на договора, сключен от пълномощник - волята на пълномощника или тази на упълномощителя; 8. Допустимо ли е да се прави извод за характера на договора, без да се изследва волята на всички страни по сделката; 9. Следва ли при повторно разглеждане на делото въззивният съд да се съобрази с указанията на ВКС относно приложението на материалноправните норми, касаещи законосъобразното решаване на спора; 10. Може ли с последващи уточнения да се допълват изложените в първоначалната въззивна жалба основания за обжалване и пороци на решението; 11. Ограничен ли е въззивният съд до посочените във въззивната жалба доводи и възражения на жалбоподателя. Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение, извън посоченото във въззивната жалба, при ограничението на чл. 269, изр. 2 ГПК; 12. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички възражения и оплаквания на страната, в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по тях, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и изложи съображения за тяхната доказателствена стойност, и 13. Може ли съдът да допусне изкупуване, когато искът по чл. 33 ЗС е предявен в условията на евентуалност, след като съдът обяви сделката за симулативна, и този иск за обявяване сделката за симулативна е отхвърлен. Поддържат, че въпросите са разрешение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 144 от 1.12.1955 г. по ч. гр. д. № 100/1955 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС - решение № 70 от 11.05.2004 г. по гр. д. № 1402/2003г. на ВКС, V г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., и други. По част от така формулираните въпроси (от втори до пети включително) касаторите поддържат и че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил по касационната жалба на Д. Р. и М. А. отговор от Д. С. А. и М. П. А., които излагат съображения на липса на поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените в нея касационни основания. Претендират разноски. Отговор на касационната жалба на И. Т. и С. Т. в законоустановения срок е подаден от насрещната страна - Д. Р. и М. А., в който са наведени доводи за неоснователност на поддържаните касационни основания. Претендират се разноски при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на процесуалния им представител. Другите участници по производството - П. П. К., Д. П. Д. и Ц. П. К., с които като наследници по закон е продължило производството на мястото на починалата ответница Й. Х. К., не са подали отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на поддържаните основания по чл. 280 ГПК за допускането им до разглеждане, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Исковото производство е било образувано по подадена на 05.09.2018 г. искова молба от М. А. и Д. Р. срещу тяхната сестра Й. К. и останалите ответници - И. Т. и неговата съпруга С. Т., както и Д. А. и съпругата му М. А., с искания по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на съсобствена 1/3 ид. ч. от четири ниви в землището на [населено място], общ. Тутракан, при действително уговорените условия на договор за покупко-продажба, който е и прикрит с привидно съглашение - договор за замяна на идеални части от недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 20 от 06.07.2018 г. В хода на производството първоначалната ответница Й. К. е починала и е била заместена от нейните законни правоприемници. С първоинстанционното решение РС - Тутракан е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС. Така постановеният съдебен акт е бил обжалван от ищците пред въззивната инстанция, която с решение № 66 от 22.06.2020 г. по в. гр. д. № 71/2020 г. е отменила първоинстанционното решение и е уважила предявената искова претенция. След подаване на касационна жалба и допускане на съдебния акт до касационен контрол, с решение № 48 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 3001/2020 г. на ВКС, II г. о., въззивното решение е било обезсилено поради нередовност на исковата молба и нарушаване на основни принципи на гражданското съдо-производство, като делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. На основание чл. 294, ал. 1 ГПК от касационната инстанция са били дадени задължителни указания при новото разглеждане съдът да съобрази практиката по отношение на необходимите процесуални действия за уточняване на обективно съединените в исковата молба искове, както и за материалноправните предпоставки за законосъобразното решаване на правния спор. При новото разглеждане на делото е било образувано в. гр. д. № 185/2021 г. по описа на ОС – Силистра. Съобразявайки задължителните указания на ВКС и предвид предприетите от ищците процесуални действия по уточняване на исковата молба, въззивният съд е приел, че е сезиран за съвместно разглеждане с конститутивните искове по чл. 33, ал. 2 ЗС, предявени при равни права от двете ищци, и с претенции за разкриване на действителната воля на договарящите страни за продажба на процесните земеделски земи след обявяване на явния договор за замяна по процесния нотариален акт за симулативен. С постановеното при новото разглеждане решение № 125 от 22.11.2022 г. ОС – Силистра е отменил първоинстанционния съдебен акт, като е приел за установено, че действителната воля на договарящите страни по обективирания в нотариален акт договор за замяна е била да сключат прикрит договор за покупко-продажба, след като се обяви договорът за замяна за симулативен, и е допуснал изкупуване на съсобствената 1/3 ид. ч. от процесните ниви. Това решение е било обжалвано от ответниците пред Върховния касационен съд, който с решение № 498 от 25.07.2024 г. по гр. д. № 1950/2023 г. на ВКС, I г. о., го е обезсилил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С постановения съдебен акт са били дадени задължителни указания за отстраняване на нередовността на исковата молба по отношение на претенцията по чл. 33, ал. 2 ЗС. Указано е след това съдът да се произнесе по предявения иск по чл. 17 ЗЗД за разкриване симулативността на договора за замяна и обявяването на действителната сделка, като в зависимост от разрешаването на този спор да се произнесе и по заявените искове по чл. 33, ал. 2 ЗС. След връщането на делото е било образувано в. гр. д. № 361/2024 г. по описа на ОС – Силистра, постановеният краен акт по което е предмет на настоящото селективно производство. За отстраняване на констатираните нередовности въззивният съд е дал задължителни указания по отношение на претенциите по чл. 33, ал. 2 ЗС, като е предоставил възможност на ищците да прецизират всички свои искания. След подаване на нарочна уточняваща молба съдът е приел, че наред с първоначалните искания за разкриване на прикрития договор за покупко-продажба е сезиран и с искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за замяна като привиден, както и с конститутивни искове по чл. 33, ал. 2 ЗС за упражняване на правото им на изкупуване на по 1/6 ид. ч. от процесните имоти за всяка от двете ищци. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд, след отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е отхвърлил исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и чл. 17 ЗЗД за разкриване на относителната симулация на обективирания в нотариалния акт договор за замяна и за обявяването на действителната прикрита сделка, като е уважил претенциите по чл. 33, ал. 2 ЗС срещу И. Т. и С. Т., допускайки изкупуване на по 1/12 ид. ч. от процесните ниви за всяка от двете ищци за сумата от по 1 460.50 лева. При изразяване на формираната правораздавателна воля по предявените искове въззивният съд е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението по отношение на ответницата Й. К., за която в мотивите изрично е посочено, че производството по делото е продължило с участието на нейните правоприемници. Независимо от констатираната от настоящия касационен състав очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивния акт, не е налице процесуална пречка за провеждане на производството по чл. 288 ГПК. Доколкото липсва съмнение относно действителното съдържание на формираната правораздавателна воля, допуснатата очевидна фактическа грешка подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК от съда, който я е допуснал, без ограничение във времето, включително и служебно по негова инициатива, като това производство е допустимо да бъде проведено и след приключване на настоящото касационно производство. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците и ответницата Й. К., починала в хода на процеса и заместена от своите наследници по закон, са съсобственици на процесните ниви в землището на [населено място] по наследяване от своя баща. С пълномощно от 22.06.2018 г. Й. К. е упълномощила третото за производството лице С. Х. да се разпорежда със собствените й имоти. На 06.07.2018 г. въз основа на това упълномощаване е бил сключен договор за замяна на идеални части от недвижими имоти, обективиран в процесния нотариален акт № 20 от 06.07.2018 г. По силата на същия Й. К., действаща чрез пълномощника си, е прехвърлила на Д. и М. А. общо 1/6 ид. ч. от процесните ниви, а останалата 1/6 ид. ч. от тях на И. Т.. В замяна Д. А. и съпругата му са прехвърлили собствеността върху 1/24 ид. ч. от нива в землището на [населено място], общ. И., съставляваща имот № *, с площ от 107 кв. м и данъчна оценка от 0.75 лева. За прехвърлянето на собствеността на идеалните части от процесните ниви И. Т. се е задължил да заплати на Й. К. сумата от 2 921 лева, а Д. и М. А. – сумата 2 919 лева, за уравнение. От съдържанието на пълномощното въззивният съд е констатирал, че първоначалната ответница е предоставила в полза на пълномощника си изключително широк кръг от правомощия за извършване на разпоредителни сделки със собствените й имоти, включително и да продава и заменя при условия каквито намери за добре. След като е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства - свидетелските показания на помощник-нотариуса Х. Б. и съпруга на първоначалната ответница П. К., както и представеното постановление за отказ от образуване на досъдебно производство, от което е изложено, че не се извеждат доводи за симулативност на сделката, нито е послужило като основание за допускане и събиране на доказателства в тази насока, въззивният съд е приел за установено, че намерението на страните по обективираната в нотариалния акт сделка е било и за сключване на договор за замяна. Въз основа на тези съображения въззивният съд е формирал извод, че липсват доказателства, въз основа на които да се приеме, че обективираният в нотариалния акт договор за замяна на идеални части от недвижими имоти прикрива друго съглашение. След анализ на съдържанието на нотариалния акт и правните характеристики на замяната (чл. 222 и 223 ЗЗД) е приел, че с акта е обективирано сключването на два отделни договора. Поради липсата на взаимно прехвърляне на собственост с една от насрещните страни съдът е приел, че са сключени договор за замяна между Д. и М. А. и Й. К. и договор за покупко-продажба между И. Т. и Й. К.. При правоотношението, възникнало между И. Т. и Й. К., е прието за установено, че е уговорено тя да му прехвърли правото на собственост върху 1/6 ид. ч. от описаните в акта имоти, а той се е задължил като насрещна престация да ѝ заплати сумата от 2 921 лева. Въззивният съд е изложил е съображения, че преди сключването на сделката Й. К. не е предложила на своите сестри (ищци по производството), в съсобственост с които притежава нивите, да изкупят нейния дял, поради което за тях е възникнало потестативното право по чл. 33, ал. 2 ЗС да изкупят същата идеална част при действително уговорените условия с ответника И. Т., който към онзи момент е бил в брак с ответницата С. Т.. Доколкото ищците са заявили, че всяка от тях желае да изкупи по 1/6 ид. ч., а договор за замяна с ответниците Д. и М. А. е действителен, въззивният съд е приел, че на двете ищци следва да се признае правото да изкупят право на собственост върху 1/6 ид. ч., закупена от И. Т. и неговата съпруга, или всяка от тях да придобие по 1/12 ид. ч. от процесните земи. В този смисъл въззивният съд е постановил и крайния си съдебен акт. При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационните жалби и изложенията към тях доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на ищците Д. Р. и М. А.. Формулираните от тях въпроси, свързани с доказателствената стойност на постановление за отказ от образуване на досъдебно производство и разписка за получена сума, не се явяват обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд за изхода по предмета на спора, поради което те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общата предпоставка прави безпредметно обсъждането на поддържаните от касационните жалбоподатели специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, които дори и не са обосновани в изложението към жалбата. Само за пълнота следва да се посочи, че според установената практика на ВКС (решение № 66 от 22.06.2018 г. по гр. д. № 3149/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II г. о.) прокурорските постановления, макар да притежават характеристиките на официални документи по смисъла на чл. 179 ГПК, отразяват само мнението на съответния орган относно наличието или липсата на предпоставки за наказателно преследване на определено лице, но нямат задължителна сила за гражданския съд, по отношение на съдържащите се в него фактически констатации за гражданско-правни обстоятелства и направените въз основа на тях изводи. Обвързваща сила за гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК имат единствено влезлите в сила присъди на наказателния съд, но не и актовете на органа на досъдебното производство. С оглед на принципите на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези фактически констатации подлежат на изрично доказване пред гражданския съд по реда на ГПК независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на досъдебното производство. В изложението към касационната жалба липсва друг формулиран от касаторите въпрос, включително и по посочената в него практика на ВКС. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по касационната жалба на ответниците И. Т. и С. Т.. Формулираните в изложението към касационната жалба въпроси относно параметрите на договора, включително и продажната цена, и тълкуването на волята на страните (т. е. въпроси от първи до осми), в по-голямата си част възпроизвеждат доводите им за неправилност на въззивното решение (от втори до пети въпроси), а не са изведени като правна теза с принципно значение за приложението на закона. Доколкото тези въпроси са свързани с тълкуването на действителната воля на договарящите, включително и при представителство, респективно с допускането на изкупуване на дял от съсобствен имот при сключване на договор за продажба на идеална част от такъв имот, следва да се посочи, че по отношение на изложените по тях съображения в обжалваното решение не е налице несъответствие с посочената в изложението съдебна практика. Част от цитираната практика и не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (включително и поради липсата на посочената практика) или се отнася до различни от настоящата хипотези. Според трайната практика на ВКС задължение на съда по чл. 20 ЗЗД е да изясни действителната обща воля на договарящите, като тълкува отделните клаузи в тяхната взаимовръзка и смисъла на целия договор (решение № 60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. № 3998/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 34 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1770/2018 г. на ВКС, I г.о.). При сключването му чрез пълномощник тълкуването на изразената в него воля за договарящия е чрез тази на представителя при съобразяване на волеизявлението на упълномощителя за учредяването на представителната власт и очертаването на нейния обем (т. 4 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС). В съответствие с тези разрешения, въззивният съд е изяснил действителна воля на договарящите страни, сред които е и И. Т.. Въз основа на констатациите си за нея съдът е приложил правото по чл. 33, ал. 2 ЗС по претенцията за изкупуване, заявена и поддържана в хода на исковото производство от ищците. Така изложеното изключва последния въпрос от изложението да отговаря на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното води до отсъствие и на поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по част от въпросите (от втори до пети). Това основание не е и обосновано в изложението към жалбата съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси (от девети до дванадесети включително) от изложението относно пределите на въззивната проверка, правомощията на въззивната инстанция и задължителната сила на указанията на ВКС. Тези въпроси са решени в съответствие с даденото в практиката на ВКС тълкуване, включително и на правилото на чл. 294, ал. 1 ГПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил задължителните указания на ВКС относно процесуалните действия по уточняване на исковите претенции и тяхното разглеждане за законосъобразното решаване на спора. При него въззивният съд, в съответствие с установената практика, включително и посочената от касаторите (ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и други) - е мотивирал акта си. Изложил е собствени изводи в рамките на спорния предмет, очертан с въззивната жалба и отговора по нея, като е обсъдил, макар и с кратки мотиви, доказателствения материал и е преценил всички релевантни за спора обстоятелства. Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Не е налице и поддържаната в касационните жалби очевидна неправилност на съдебния акт. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми – тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. При този резултат на ответниците по касационната жалба - Д. А. и М. А., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие и равняващи се на 255.65 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.