Определение № 202 от 13.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1232/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. Т. Д., срещу решение №111 от 30.11.2020г. по гр.д.№377/2020г. на Бургаски апелативен съд, с което съдът е потвърдил решение №40 от 30.07.2020г. по т.д.№94/2019г. на Сливенски окръжен съд, в частта му за отхвърляне на предявения от жалбоподателката срещу Гаранционен фонд иск по чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ от КЗ за разликата над уважения размер от 6000 лева до размера от 30 000 лева. Касационната жалбоподателка счита, че присъденото обезщетение се явява занижено с оглед търпените от нея неимуществени вреди. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са съобразени и данните от заключението на съдебно – психологическата експертиза, че освен физическите травми, ищцата е претърпяла вследствие процесния пътен инцидент и промени в поведенческите нагласи, загуба на увереност и нарушена координация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.2 от ППВС №4/23.12.1968г., да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2/ Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение, да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/23.12.1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., решение №93/23.06.2011г. по т. д. №43/2010г. на ВКС, II т.о., решение №259/19.12.2014г. по гр. д. №1746/2014г. на ВКС, III г.о., решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение №136/01.03.2012г. по гр.д.№414/2010г. на ВКС, III г.о., решение №88/09.07.2012г. по т.д.№1015/2011г. на ВКС, II т.о. и др., а вторият - в противоречие с решение №31/25.03.2014г. по т.д. №1203/2013г. на ВКС, II т.о., решение №217/20.12.2017г. по т.д.№990/2017г. на ВКС, IІ т.о., решение №15/12.02.2018г. по т.д. №1423/2017г. на ВКС, ІІ т.о. Ответникът Гаранционен фонд не изразява становище по касационната жалба. Третото лице – помагач на страната на ответника Р. С. О. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел за безспорно, че на 04.10.2018г. в [населено място], обл. Стара Загора, водачът Р. С. О., управлявайки мотопед „Априля“, е блъснал пешеходката М. Т. Д., която в резултат на произшествието е претърпяла травматични увреждания – счупвания на втора, трета и четвърта предноходилни кости на лявото ходило и счупване на първата фаланга на първи пръст на лявото ходило, довели до затруднение на движенията на ищцата за срок от около три месеца. Водачът е управлявал нерегистрирано МПС, за което не е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на произшествието. Преди предявяване на иска М. Т. Д. е заявила претенцията си пред Гаранционен фонд, който извършил в срока по чл.496 от ЗК плащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. При определяне на обезщетението, въззивният съд е съобразил, че ищцата е претърпяла болки и страдания от увреждането, които в началото са били значителни, претърпяла е и дискомфорт от обездвижването за срок от един месец, пълният възстановителен процес е продължил за срок от около 2-3 месеца, като е протекъл гладко и без усложнения. Взел е предвид наличието на остатъчни негативни последици в психическото състояние на пострадалата. Отчел е и момента на настъпване на увреждането /04.10.2018г./, както и жизнения стандарт в страната по време на произшествието. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от М. Т. Д. неимуществени вреди възлиза на 16 000 лв., съответно, че правилно е присъдена сумата от 6000 лева, предвид вече заплатеното от Гаранционен фонд обезщетение от 10 000 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационната жалбоподателка материалноправни въпроси, касаещи приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касационната жалбоподателка ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера му са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационната жалбоподателка решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №114/03.11.2014г. по т.д. №1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №202/16.01.2013г. по т.д. №705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о. и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /цитираните от касационната жалбоподателка решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, II т.о., решение №212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г. на ВКС, II т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други/. В конкретния случай въпросите са предпоставени от твърдението на касационната жалбоподателка, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен обективно съществуващите и доказани факти, относими към справедливия размер на обезщетението, както и не е съобразил обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, което не съответства на мотивите на обжалваното решение, съдържащи подробно и изчерпателно обсъждане на всички релевантни обстоятелства и критерии, включително и преценка относно момента на настъпване на ПТП и обществено – икономическите условия към този момент. Дори и да се приеме за основателно твърдението на касационната жалбоподателка, че съдът не е съобразил размера на присъденото обезщетение с действително претърпените от нея страдания и тяхната продължителност, това би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК на въззивното решение, съответно не може да се обсъжда в производството по чл.288 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено изрично искане и не са представени доказателства за извършени такива по конкретното производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд