Определение № 397 от 06.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 720/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх. Nо 142432/ 19.11.2019 година, подадена от Й. С. К., М. С. П. и В. С. Г., и тримата от [населено място] чрез процесуалния им представител адв. Е. Д. - САК срещу въззивно Решение Nо 6787 от 04.10.2019 година, постановено по гр.възз.д. Nо 12953/ 2018 година на Софийския градски съд II-А възз. с/в. С касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение e неправилно постановено в нарушение на материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила, както и е необосновано, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: налице ли е материално-правна легитимация на ищците по делото, ако те извличат своето право на собственост от влязъл в сила административен акт на Органа на поземлената реформа, постановен по реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ във вр. с чл. 18ж ал.1 ППЗСПЗЗ – възстановяване право на собственост във възстановими реални граници, а ответникът претендира да е собственик на процесния имот на основание покупко-продажба от лице, в полза на което е издадено също позитивно решение за възстановяване право на собственост на реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ, ако „констатирания от съда“спор за материално право не е разрешен предварително по реда на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ в случаите когато ответник по иска и ответник по касация не е оспорил правата на собственост на праводателя на ищците към момента на обобществяване на земеделската земя ? с довод, че е произнесен в противоречие с практиката на върховния съд, без конкретно да се сочи такава. В приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се поддържа и искане за допускане на касационно обжалване и по въпроса: допустимо ли е съдът, без да са налице твърдения от страните - нито в исковата молба, нито в отговора на ответника, че е налице спор за материално право по см. на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, да приеме за установено, че такъв спор е налице и на това основание да постанови решението си ? с довод, че е произнесено в противоречие с Решение № 335 от 03.01.2012 год. по гр.д. № 1019/2010 год. на I г.о.; Решение № 146 от 30.03.2011 год. по гр.д. № 722/2010 год. на I г.о.; както и в противоречие с т.4 на ТР№ 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се поддържа и по въпроса: допустимо ли е съдът да обсъди и приеме за установено, че е налице нищожност на позитивно решение на ПК ( легитимиращо ищците като собственици ), на основание което не е посочено като възражение на ответниците до приключване на устните състезания, като своите изводи за тази нищожност извежда от съществуването на решение на ПК от 1995 година в полза на ищците, което не е прието като доказателство по делото и чийто текст е неизвестен ? произнесен в противоречие с Решение № 96 от 05.08.2016 година по т.д. № 907/2015 год. на ВКС, ТК- II отд., и по въпроса: настъпил ли е конститутивния ефект на постановеното в полза на ищците позитивно решение на ПК, поради липса на представена към него скица ? произнесено в противоречие с тезата по Решение № 93 от 07.06.2013 год. по гр.д. № 883/ 2012 год. на ВКС-II г.о. В срока на чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Т. В. С., процесуално представлявана от „Адвокатско дружество Г.“ –С., с който отговор се поддържа становище за недопускане на касационното обжалване „поради липса на приложното поле, очертано в чл. 280, ал.1 ГПК“. Позовавайки се на разясненията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС се сочи, че поставените с изложението на касаторите въпроси не са обуславящи изхода на спора, поради което и не могат да бъдат база за селекция в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, посочено от касатора и липса на основания за касационно обжалване. Претендират се разноски за касационното производство. Съставът на Върховния касационен съд- второ отделение на гражданската колегия като прецени наведените доводи с касационната жалба и отговора на ответниците по касация в контекста на чл. 280, ал.1 ГПК и съобрази ограниченията за касационен контрол по чл. 280, ал.3 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт-решение на въззивния съд по вещен иск за защита правото на собственост, поради което е процесуално допустима. С посоченото решение, Софийският градски съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение от 25.08.2017 год. по гр.д. № 72203/2014 год. на СРС, 26 състав, поправено с Решение от 21.06.2018 год., постановено по същото дело по отхвърления положителен установителен иск за собственост на следния недвижим имот: ПИ с площ от 1000 кв.м., находящи се в землището на [населено място], район П., СО с идентификатор *** по КК, претендиран с правно основание възстановено право на собственост по ЗСПЗЗ с влязло в сила Решение № 10735.5/12.06.2000 год. на ПК „Панчарево.“ и при условията на евентуалност, на основание давностно владение от 2000- 2014 година, заявен от Й. С. К., М. С. П. и В. С. Г. срещу Т. В. С.. За да постанови решението и потвърди изводите на първата инстанция, въззивният съд приема, че ищците- въззивници не са установили материално правната си легитимация на собственици на нито едно от двете заявени правни основание по причина, че реституционното решение на ПК от 2000 год. е нищожно, предвид на предходно по време издадено решение за възстановена собственост в полза на праводателя на ответницата и лиса на предпоставките на чл. 14, ал.7 ЗСПЗЗ за изменение на постановеното първоначално решение на ПК от 1995 година; както и поради недоказания факт от страна на ищците за настъпил конститутивен ефект на реституционното решение от 2000 година при условията на чл. 18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ касаещи придружаваща решението на ПК скица на възстановената собственост и обособения обект на правото на собственост. Релевираното, при условията на евентуалност, придобивно основание по чл. 79, ал.1 ЗС също не е зачетено именно поради факта, че липсва обособен обект на правото на собственост по отношение на който да е осъществено владението. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: В контекста на решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на спора искането за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поставеният комплексен въпрос: НАЛИЦЕ ли е материално-правна легитимация на ищците по делото, ако те извличат своето право на собственост от влязъл в сила административен акт на Органа на поземлената реформа, постановен по реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ във вр. с чл. 18ж ал.1 ППЗСПЗЗ – възстановяване право на собственост във възстановими реални граници, а ответникът претендира да е собственик на процесния имот на основание покупко-продажба от лице, в полза на което е издадено също позитивно решение за възстановяване право на собственост на реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ, ако „констатираният от съда“ спор за материално право не е разрешен предварително по реда на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ в случаите когато ответникът по иска ( и ответник по касация) не е оспорил правата на собственост на праводателя на ищците към момента на обобществяване на земеделската земя ? не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Така формулираният въпрос не касае искане за тълкуване на конкретна правна норма, което да бъде съпоставено с дадено с решение на ВКС тълкуване на същата правна норма по други дела, в сходна хипотеза на факти, а съставлява искане за отговор на спорния проблем 9 част от предмета на спора ) по оспорената материално-правна легитимация на ищците, още на етап селекция. Доколкото касационният съд би могъл да приеме, че е налице противоречие, то това е невъзможно да бъде базирано само и единствено на неговото становище по въпроса, без налична съдебна практика, както изисква разпоредбата на закона и в каквато насока за разясненията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Липсата на конкретно посочени решения на ВКС като противоречива практика по см. на закона, в които поставеният спорен въпрос да е разрешен по различен начин от този с обжалваното въззивно решение, изключва възможността за селекция в производството по чл. 288 ГПК. Търсеният отговор е поставен под условието, посочено в самия въпрос, касаещ „констатирания „ служебно от съда спор за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, без такъв да е бил разгледан като преюдициален, в хипотезата когато ответникът по иска ( и ответник по касация) не е оспорил правата на собственост на праводателя на ищците към момента на обобществяване на земеделската земя ? Доколкото едно такова условие променя параметрите на предмета на спора и съответно предмета на доказване, то очевидно съпоставянето със сходни хипотези по други дела, при които това условие не съществува, би препятствало всяка аналогия и възможност за съпоставка и селекция в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК дори и да бе посочена конкретна съдебна практика. Въпросът за допустимостта съдът, без да са налице твърдения от страните - нито в исковата молба, нито в отговора на ответника, да приеме, че е налице спор за материално :право по см. на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и на това основание да постанови решението си също не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване. Ищците Й. С. К., М. С. П. и В. С. Г., като наследници по закон на С. И. К. починал 1988 година, са поддържали материално -правната си легитимация на собственици на спорния недвижим имот- ПИ с площ от 1000 кв.м., находящ се в землището на [населено място], район П., СО с идентификатор *** по КК на основание наследство и възстановено право на собственост по ЗСПЗЗ с влязло в сила Решение № 10735.5/12.06.2000 год. на ПК „Панчарево“ и, при условията на евентуалност, на основание давностно владение от 2000- 2014 година. Ответницата- Т. В. С. е противопоставила своето право на собственост, придобито на основание договор за покупко-продажба по НА № 195/95 година, на имот, индивидуализиран като ‚ реална част ‚ от 110 кв.м. от неурегулирано дворно място, цялото с площ от 2 400 кв.м., съставляващо част от имот пл. № *, съгласно кад. л. № Г-11-2-Г по КП от 1995 год., находящо се в землището на [населено място], м. „К. “. Продавачите се легитимират като собственици на основание констативен НА № 159/1995 година издаден въз основа на Решение № 10578.1/22.08.1995 год. на ПК П., с което на наследниците на В. Г. Г. е възстановено правото на собственост на имот с площ от 2400 к.м., индивидуализиран като имот № * от масив 300 по картата на землището, което решение –издадено на основание по чл. 18д, ал.4 ППЗСПЗЗ е въз основа на Решение № 491.7/ 05.09.1994 год. на ПК Панчарево. Изслушаната СТЕ е установила, че „процесният имот, възстановен на ищците през 2000 година, описан като имот № * по КВС частично съвпада с имота, възстановен на наследниците на В. Г., и е идентичен с нанесената през 1996 година като самостоятелен имот пл. № * реална част, закупена от Т. С. през 1995 година. В мотивите на въззивния съд е прието, че доколкото конкуренцията на права на страните по спора за собственост е резултат на възстановена по реда и на основание ЗСПЗЗ земеделска земя на наследниците на различни лица- бивши собственици ( без роднинска връзка помежду им ), заявили претенциите си по различни преписки през ПК Панчарево, то тази конкуренция на права предполага същата да бъде разрешена в производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, каквото не е било проведено преди заявяване на иска по чл. 108 ЗС, поради което „ само на това основание материално правната легитимация на ищците по делото не е налице “. Прието е и, че при наличие на две позитивни решения на органа на поземлената реституция, без проведено производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът сезиран с иска по чл. 108 ЗС, в спора за собственост между лицата със самостоятелни позитивни решения на органа на поземлената реформа за възстановяване една и съща земеделска земя на различни лица, може само да прецени кое от двете позитивни решения на ПК „ Панчарево “ следва да зачете. Основният аргумент да не се зачете решението на ПК, легитимиращо ищците за собственици на възстановената земеделска земя е приетото за основателно възражения на ответницата, че решението от 2000 година на ПК Панчарево на основание чл. 14, ал.7 ЗСПЗЗ е нищожно поради недоказаност на предпоставките същото да бъде постановено, като решение за изменение на предходно решение на ПК, както и приетото становище, вече съществуващо като практика на ВКС, че в аналогични хипотези следва да се зачете първото по време решение на поземлената комисия поради настъпилият с влизането му в сила вещно-правен ефект т.е. в случая това е решението в полза на наследниците на В. Г., продали имота на ответницата Т. С.. С цитираното Решение № 335 от 03.01.2012 год. по гр.д. № 1019/ 2010 год. на ВКС- I г.о. се приема, че: „Споровете за материално право, възникващи в процеса на възстановяване на собствеността, се разрешават по исков ред - чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Техен предмет е принадлежността на правото на възстановяване на собствеността, т.е. на разрешаване подлежи спорът кой е притежавал съответния имот към образуването на ТКЗС.“ В мотивите на въззивния съд е приета същата теза, поради което не може да се приеме наличие на някакво противоречие в тезите на съдилищата по приложение на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ от гл.т. предмет на спора за собственост. С цитираното решение е прието, че са „ налице хипотези, при които спорът за материално право може да бъде разрешен в производството по иск за ревандикация на възстановена земеделска земя. Макар предмет на този спор да е правото на собственост към настоящия момент, разрешаването му е обусловено от преюдициалния спор за съществуването на правото към миналия момент - този на обобществяването на земята. При това положение преюдициалното правоотношение между страните следва да се разреши в производството по иска по чл. 108 ЗС в случаите, при които претендиращият ревандикация разполага с решение за възстановяване в своя полза, съответно - в полза на наследодателя си. В противен случай искът по чл. 108 ЗС ще е преждевременно предявен, тъй като въпросът в чие лице е настъпила реституцията по ЗСПЗЗ, все още не е решен.“ Така развитата теза на касационния съд сочи, че няма спор относно евентуалната възможност за обективно съединяване на иска за собственост на основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ с този по чл. 108 ЗС. Разликата във изразеното становище на въззивния съд ,че в настоящия случай няма такъв иск, който да реши преюдициално спора за собственост към минал момент, е с оглед на конкретните обстоятелства- а именно, че страната ответник е приоберетател на лицата, в чиито патримониум е възстановена собствеността, и не може по принцип да оспорва материалната законосъобразност на реституционното решение на насрещната страна, защото не може да противопостави за защита в процеса чужди материални права - тези на своите частни праводатели – продавачи по легитмиращия я за собственик договор за покупко-продажба. По изложените съображения не може да поддържа наличие на противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос, което би обосновало извод за наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. С цитираното Решение № 146 от 30.03.2011 год. по гр.д. № 722/ 2010 год. на I г.о. е прието, че „Решение на ПК за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя, издадено въз основа на извлечение от емлячен регистър, е материалноправно законосъобразно и като такова, заедно с приложената към него скица, има предвидения в чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ правен ефект - легитимира лицата, в чиято полза е постановено това решение, като собственици на земеделската земя, посочена в решението, и има действието на констативен нотариален акт за собственост.“ Тази теза не е отречена с решението на въззивния съд, незачитане на влязлото в сила решение на ПК като легитимиращ ищците документ почива на извода на въззивния съд, че е налице предходно реституционно решение, чиито вещно-правен ефект е настъпил и не може с новото решение да настъпи същия ефект по отношение на вече възстановена земеделска земя в полза на други лица. С обжалваното решение, въззивният съд е приел именно това, че „ако трето лице оспорва обективираните в това решение на ПК вещни права, в негова тежест е да докаже, че притежава права, изключващи тези на лицето, в чиято полза е постановено решението на ПК., а ако третото лице противопоставя права върху имота към момента на неговото коопериране, то фактически въвежда за разглеждане спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, който спор може да се разгледа съвместно в производството по предявен иск по чл. 108 от ЗС. При разглеждането и решаването на този спор за доказване правото на собственост на страните към момента на кооперирането на земеделската земя са допустими всякакви доказателства, включително и свидетелски показания, установяващи давностно владение върху имота.“ Не може да се приеме тезата и за противоречие с разясненията на т.4 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. ОС на Гражданската и Търговска колегия, с които се приема че :“ възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност “ доколкото лисват данни, че ответникът е релевирал своето право на собственост извън срока по чл. 131 ГПК.но дори и това да е така, то предмет на спора при заявения положителен установителен иск са фактите, от които произтича правото на собственост на ищеца, а не това на ответника.въззивният съд не е уважил иска след като е приел, че няма осъществен фактически състав на нито едно от двете заявени основания, на който ищците са поддържали ,че са собственици на процесния имот. Въпросите за допустимостта съдът да обсъди и приеме за установено, че е налице нищожност на позитивно решение на ПК ( легитимиращо ищците като собственици ), на основание което не е посочено като възражение на ответниците до приключване на устните състезания, като своите изводи за тази нищожност извежда от съществуването на решение на ПК от 1995 година в полза на ищците, което не е прието като доказателство по делото и чийто текст е неизвестен ?, също не могат да обосноват извод за допускане на касационно обжалване по вече изложени съображения, доколкото въпросите се припокриват по същността си. С Решение № 96 от 05.08.2016 година по т.д. № 907/2015 год. на ВКС, ТК- II отд. съставът на касационния съд приема, че „с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, пр. 2 от ГПК, въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция“. Данните по обжалваното решение на въззивния съд не дават основание да се констатира, че въззивната инстанция, приемайки, че не може да зачете решението за реституция на земеделската земя на ищците- въззивници, е излязла извън предмета на доказване, обусловен от предмета на спора, поради което и не може да се приеме, че е налице основания за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросът: „ настъпил ли е конститутивния ефект на постановеното в полза на ищците позитивно решение на ПК, поради липса на представена към него скица ? не е произнесен в противоречие с тезата по Решение № 93 от 07.06.2013 год. по гр.д. № 883/ 2012 год. на ВКС-II г.о., доколкото обобщаващите изводи на съда, заложени в решаващите му мотиви, са напълно различни. С цитираното решение се приема, че „ответникът, срещу когото е предявен иск за собственост върху земя, възстановена в полза на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, не може да оспорва материалната легитимация на ищеца с твърдението, че неговият наследодател не е бил собственик на възстановения имот към момента на масовизацията, ако не противопоставя собствени права, изключващи тези на противната страна.“ Теза споделена и от настоящата инстанция в изложените по-горе мотиви, наред с изводите, че в настоящия случай такова оспорване от страна на ответника Т. С. няма, а незачитане на реституционното решение от въззивния съд е по съображения, напълно различни от тези по цитираната съдебна практика. Не липсата на скица е основанието, на което въззивния съд е приел, че е налице нищожност, поради което не може да се приеме, че е налице противоречие с тезата по цитираното съдебно решение на ВКС, че „ липсата на скица по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин“. Ето защо, настоящият състав приема, че касационното обжалване не може да се допусне. По искането на ответника по касация за присъждане на разноските за защита пред касационната инстанция: Искането е направено своевременно, с отговора на касационната жалба, поради което и с оглед изхода на спора ( недопускане на касационното обжалване) и закона- чл. 81 ГПК във вр. с чл.78, ал.3 ГПК същото се явява основателно.Искането е доказано предвид на представените по делото –л.52 и л.53Договр за правна защита и съдействие № 00000000314/27.01.2020 година и Фактура № [ЕГН]/27.01.2020 година за сумата 600 лв. ( шестстотин лева ), в който размер следва да се уважи като касаторите бъдат осъдени общо да я заплатят. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК и чл. 81 ГПК, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия