Определение № 465 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1425/17.02.2020 г. на М. Х. Д., чрез процесуалния му представител адвокат Л. А., срещу въззивно решение № 26/14.01.2020 г., постановено по гр. д. № 372/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както следва: 1./ за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото – сочи се противоречие с практиката на ВКС - решение № 334/2012 г. по гр. д. № 862/2011 г., IV г.о. и решение № 127/2012 г. по гр. д. № 1321/2009 г., IV г.о.; 2./ има ли характер на съпружеска имуществена общност сграда, построена по време на брака, въз основа на безвъзмездно отстъпено право на строеж в полза на единия съпруг – сочи се противоречие с решение - № 216/2013 г. по гр. д. № 2925/2013 г.,ВКС, I г.о.; 3./ представлява ли във всички случаи земята обща част на сграда в режим на етажна собственост, към кой момент се определя това и зависи ли от наличието или липсата на договор за строителство на отделните обекти в сградата – сочи се противоречие с решения на ВКС - № 181/2011 г. по гр. д. № 1159/2010 г., II г.о. и решение № 137/2018 г. по гр. д. № 4874/2017 г., II г.о.; 4./ недопустима ли е делба на съсобствен парцел, в който има две сгради – едната индивидуална собственост на единия ответник, а другата – съсобственост между ищеца и втория ответник – сочи се противоречие с т. 1, б. „д“ от ППВС № 2/1982 г., решение № 59/2013 г. по гр. д. № 911/2011 г., ВКС, II г.о. и решение № 87/2011 г. по гр. д. № 825/2010 г.,ВКС, II г.о.; 5./ за дължимите от съда действия в производство по извършване на съдебна делба на урегулирани поземлени имоти при положително становище за поделяемост на експертния съвет по устройство на територията на общината, предписание на главния архитект на общината, за което съделител поддържа, че е незаконосъобразно – сочи се противоречие с решение № 123/2019 г. по гр. д. № 4370/2018 г.,ВКС, II г.о. Ответниците по касационната жалба – Л. И. В., И. В. В., И. В. В. и В. В. В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат М. Г., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С решение № 74/22.06.2018 г. по гр. д. № 2879/2017 г. на ВКС, II г. о. е отменено решение №140/2017г. по гр.д.№ 589/2016г. на Софийски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Дадени са указания за изследване възможността за изменение на действащия ПУП с оглед обособяването на отделни УПИ, които да обслужват самостоятелните обекти, притежавани от отделните групи съделители. С обжалваното решение е потвърдено решение № 32/2016 г., по гр. д. № 1051/2011 г. на Районен съд – Сливница, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Х. Д. иск за делба на дворно място, съставляващо УПИ * в кв. 44 по плана на [населено място], с площ 875 кв. м., между съделителите: М. Х. Д., Л. М. Д., В. И. В., И. Г. В. и Л. С. Г.. Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни претенциите на Л. М. Д. за допускане до делба на недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна пристройка – котелно помещение с навес, изградено без строителни книжа в УПИ * в кв. 44 по плана на [населено място], и на В. И. В., И. Г. В. и Л. С. Г. – за допускане до делба на недвижим имот, представляващ първи и втори надпартерен етаж от триетажна сграда със застроена площ от 71,34 кв. м. и пристройка към нея, изградена в дъното на УПИ * по плана на [населено място], между същите съделители, е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариално заверена декларация № 721/1992 г. И. Г. В. е учредил на дъщеря си Б. Д. право на строеж на сграда с площ 45 кв. м. в собствения си имот – УПИ * в кв. 44 по плана на [населено място]. С нотариален акт № 1/1994 г. И. Г. В. и съпругата му Л. С. Г. са дарили на своите деца – Б. Д. и В. В., по 1/2 ид. ч. от процесния УПИ *. Със същия нотариален акт родителите са прехвърлили в полза на сина си и построената в мястото едноетажна жилищна сграда и лятна кухня, като В. В. е учредил в полза на своята сестра безвъзмездно право на излаз към улицата в размер на 3 метра от страната на УПИ *. Със заповед № 179/04.10.1999 г. на кмета на [населено място] дворищната регулация на процесния УПИ е изменена, като същият е разделен на два самостоятелни УПИ: * /лицева част/ и УПИ *, заемащ дъното на делбения парцел. С договор за доброволна делба от 01.06.2000 г. В. В. и Б. Д. са разпределили помежду си ползването на дворното място. Издадената заповед за изменение в дворищната регулация е отменена с решение № 194/01.04.2011 г. по адм. дело № 908/2010 г. на АССО, поради което въззивният съд е приел, че сключеният договор за доброволна делба не е произвел действие. От представено по делото удостоверение за наследници се установява, че Б. Д. е починала на 29.12.2007 г., като същата е оставила за свои наследници М. Д. и Л. Д.. С оглед настъпилото наследствено правоприемство М. Д. и Л. Д. са придобили собствеността върху притежаваната от наследодателката им 1/2 ид. ч. от процесното дворно място /при равни квоти – по 1/4 за всеки/. От приетата в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза е установено, че в мястото са разположени следните постройки: едноетажна жилищна сграда, изградена с разрешение за строеж от 27.03.1960 г. с уширение на стълбището и площадката по първоначалния проект с навес – пристройка; пристройка към едноетажната жилищна сграда с удостоверение за търпимост от 2010 г.; навес пред пристройката; гараж; три стопански сгради, строени преди 1984 г. без разрешения за строеж; паянтови стопански сгради, отразени в плана след 1990 г., без налични данни за издадени разрешения за строеж; триетажна жилищна сграда със ЗП 71,34 кв. м., за която има издаден акт за узаконяване на името на Б. Д. от 30.11.2005 г. Едноетажната жилищна сграда с пристройката към нея в лицевата част на имота принадлежи на съделителя В. В. /починал по време на процеса и заместен от наследниците си Л. И. В., И. В. В., И. В. В., В. В. В./ по силата на представения нотариален акт № 1, том II, дело № 427/1994 г. на РС – Сливница. Триетажната сграда в дъното на УПИ-то е построена въз основа на издаденото в полза на Б. Д. разрешение за строеж от 1992 г., като същата е придобила собствеността върху построената сграда, а след нейната смърт – сградата е станала собственост на наследниците ѝ М. Х. Д. и Л. М. Д.. В изпълнение на дадените с решение № 74/2018 г. по гр. д. № 2879/2017 г. на ВКС, II г. о., задължителни указания въззивният съд е назначил нова съдебно – техническа експертиза. От заключението е приел за установено, че единственият вариант за разделяне на процесния УПИ на два урегулирани поземлени имота е чрез прокарване на улица-тупик съгласно приложен по делото проект за изменение на плана за регулация, одобрен с отменената заповед № 179/04.10.1999 г. на кмета на гр. Божурище. Като площ двата проектни новообразувани имота биха отговаряли на изискванията на чл. 19 ЗУТ, но новопроектираната [улица] м. от жилищната сграда, намираща се в близост до лицето на парцела, което би влошило качеството на единия от новообособените УПИ. Според становище на главния архитект на община Божурище УПИ * може да бъде разделен на два самостоятелни УПИ съгласно изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 4 ЗУТ и на чл. 81, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ чрез прокарване на задънена улица съгласно предложения по делото вариант. При тези данни, въззивният съд е приел, че при техническа възможност за разделяне на процесния УПИ чрез прокарване на улица – тупик, съдът би могъл да предприеме съответни действия, свързани с разделянето на имота на повече реални дялове само по изрично искане на страните, каквото е констатирал, че в процесния случай липсва предвид изричното противопоставяне на съделителите – наследници на В. В.. В заключение е посочил, че в случая делбата е недопустима. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Първият въпрос, поставен от касатора, не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Той не е разрешен в противоречие със сочената практика на ВКС. В съответствие с нея, както и с ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивният съд като инстанция по съществото на спора е обсъдил с оглед оплакванията във въззивната жалба доказателствата и доводите на страните, произнесъл се е по спорния предмет на делото и е преценил правнорелевантните за производството по делба във фазата на извършване факти. Обсъдил е относимите и допустими доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Втори, трети и четвърти въпрос са изцяло неотносими към предмета на спора, очертан след връщане на делото от ВКС за производство по чл.294 ГПК. Съобразно разпоредбата на чл.295, ал.1 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото.Въззивният съд е предприел процесуални действия, съобразно задължителните за него указания на ВКС, дадени с първото касационно решение като е назначил СТЕ и е изследвал възможността за изменение на действащия ПУП с оглед обособяването на отделни УПИ, които да обслужват самостоятелните обекти, притежавани от отделните групи съделители. Въз основа на събраните доказателства е направил извод, че разделянето на два имота, отговарящи на изискванията на чл. 19 ЗУТ може да се осъществи единствено с прокарване на задънена улица /тупик/, която ще отстои на около 1 м. от жилищната сграда, намираща се в близост до лицето на парцела. При това положение съдът може да предприеме съответни действия, свързани с разделянето на имота на повече реални дялове само по искане на страните, каквото случая липсва. Изводите не са в противоречие със соченото решение №123/2019г., с което при друга фактическа обстановка и правни възможности за разделяне на УПИ е прието, че съдът е длъжен да даде ясни указания на страните какви действия следва да предприемат, за да бъдат съобразени изискванията на администрацията и процедурата по чл.201 ЗУТ и чл.52 ЗКИР да приключи успешно, в т.ч. изготвяне на проект за изменение на кадастралната карта и скица-проект за новообразуваните имоти. При този изход на делото на ответниците по касация – Л. И. В., И. В. В., И. В. В. и В. В. В., следва да се присъдят сторените в касационна инстанция и надлежно удостоверени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.