Определение № 169 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4686/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 291412/23.11.2020 г., подадена от П. Д. С. (притежаващ удостоверение за юридическа правоспособност), срещу решение № 260605 от 15.10.2020 г. по гр. д. № 8380/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № ІІ-79-87 от 8.03.2016 г. по гр. д. № 45773/2011 г. на Софийски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение съдът е намалил, на основание чл. 30 ЗН, завещателното разпореждане, извършено от наследодателката Р. С. С., починала на 26.02.1997 г., направено със саморъчно завещание от 26.10.1992 г., в полза на Ж. М. С., в размер на 1/12 ид. ч. от апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], ет. IV, вх. А, [жилищен адрес] с площ от 71.30 кв. м, заедно с мазе на 4 кв. м и таван на 8.32 кв. м, ведно със 7.52 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото; възстановил е запазената част на П. Д. С. и Е. Д. С., в качеството на наследници на Д. С. С., починал на 15.11.2008 г., от наследството на Р. С. С., починала на 26.02.1997 г., в размер на 1/24 ид. ч. за всеки един от тях от описания по-горе апартамент № *; допуснал е да се извърши съдебна делба между П. Д. С., Е. Д. С., М. С. С. и Б. С. С. на процесния апартамент, при квоти: 3/24 ид. ч. за П. Д. С., 3/24 ид. ч. за Е. Д. С., 3/24 ид. ч. за Б. С. С. и 15/24 ид. ч. за М. С. С.; отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт № 115/30.11.1999 г., том II, рег. № 4080, дело № 441/1999 г. на нотариус В. А.. Въззивният съд е посочил, че производството е делбено, във фазата на допускане на делбата. Делото пред СРС е образувано по искова молба, подадена от П. Д. С. и Е. Д. С. срещу М.С. С. и Б. С. С., като ищците твърдят, че заедно с ответника М. С. С. са съсобственици на визирания по-горе апартамент № 5. Всеки от ищците придобил по наследяване по закон от своя баща Д. С. С. по 1/6 ид. ч., М. С. притежавал 1/3 ид. ч. по силата на договор за продажба от 13.03.1969 г. и още 1/3 ид. ч. по наследяване по закон от своите родители Р. С. и С. С.. Ищците считат, че Б. С. (съпруга на М. С.) не притежава идеални части от имота, но независимо от това са я посочили като ответница по иска за делба. Молят съда да допусне делба при квоти по 1/6 ид. ч. за всеки от ищците и 4/6 ид. ч. за М. С.. Ответникът М. С. С., починал в хода на процеса и заместен от своя правоприемник - наследник по универсално завещание, Б. С. С., с отговора на исковата молба не оспорва, че процесният апартамент е съсобствен между страните, но счита, че квотите, при които следва да се допусне делбата, са други. Позовава се на нот. акт № 115/30.11.1999 г., том II, рег. № 4080, дело № 441/1999 г., както и на саморъчно завещание от Р. С. С. от 26.10.1992 г. Наред с това твърди, че е придобил заедно с ответницата Б. С. целия имот чрез давностно владение. Възражение за придобивна давност е направено и от Б. С.. Софийски градски съд е приел за установено следното от фактическа и правна страна: С договор за продажба на недвижим имот по НДИ от 21.03.1969 г. С. Н. С., Р. С. С. и М. С. С. са придобили апартамент № *, ет. IV, вх. А, [жилищен адрес] находящ се в [населено място],[жк], застроен на 71.30 кв. м, ведно с мазе и таван. Към момента на закупуване на имота Р. С. и С. С. са били в граждански брак. След смъртта си Р. С. (починала на 26.02.1997 г.) и С. С. (починал на 28.05.1999 г.), са оставили за наследници синовете си - М. С. С. (починал на 1.02.2018 г. и оставил за наследник Б. С. С.) и Д. С. С. (починал на 15.11.2008 г. и оставил за наследници синовете си П. Д. С. и Е. Д. С., последният починал на 20.03.2016 г.). Въззивният съд е заключил, че при това положение, в резултат на договора за продажба от 21.03.1969 г., Р. С. и С. С. са придобили в съпружеска имуществена общност по 1/3 ид. ч. от апартамент № *, или общо в СИО 2/3 ид. ч. От своя страна М* С. е придобил 1/3 ид. ч. от имота, преди да сключи граждански брак с Б. С. (31.05.1970 г.). Със завещание от 26.10.1992 г. Р. С. е завещала придобитата и притежавана от нея 1/3 ид. ч. от апартамента на внучка си Ж. М. С., починала на 26.08.1998 г. и оставила за наследници родителите си Б. С. и М. С.. Съдът е намерил за неоснователни доводите на П. С., че завещанието от 26.10.1992 г. е нищожно, тъй като не е написано и подписано от завещателя (чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН), като по този въпрос е кредитирал заключението на съдебно-почерковата експертиза, изслушана пред СРС, съгласно което завещанието е написано и подписано от завещателя Р. С. С.. Намерил е за неоснователни и доводите на същата страна, че завещанието е унищожаемо (чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН), тъй като завещателката по време на съставянето не е била способна да завещава, защото не разбирала свойството и значението на постъпките си и не могла да ги ръководи, като е посочил, че по делото не са били ангажирани доказателства, че Р. С. не е могла да разбира и ръководи постъпките си към 26.10.1992 г. Намерил е за неоснователни и възраженията на П. С., че ответницата Б. С. С. не следва да участва в делбата. В тази връзка е изложил, че по силата на чл. 6 ЗН, след смъртта на Ж. М. С., като нейна майка Б. С. е наследила 1/2 ид. ч. от 1/3 ид. ч. или 1/6 ид. ч. от имота. Останалата 1/6 ид. ч. от имота е наследена от нейния баща М. С., а след неговата смърт тази 1/6 ид. ч. е била наследена от Б. С., като негов наследник по универсално нотариално завещание от 31.03.2015 г. Като се е позовал на съдебно-почерковата експертиза, приета пред втората съдебна инстанция, съдът е намерил за неоснователни твърденията на П. С. за нищожност и на това завещание, като е заключил, че същото е написано и подписано от завещателя М. С. С.. Тъй като по делото не е било установено завещателката Р. С. да е притежавала други имоти към датата на смъртта си, въззивният съд е приел, че завещанието й има универсален характер и с него наследодателката се е разпоредила с цялото си имущество - 1/3 ид. ч. от апартамент № *. Следователно, за преценката на основателността на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН не е необходимо да се образува и съответно остойностява наследствена маса по чл. 31 ЗН, доколкото редуцирането на завещателното разпореждане в подобни случаи се извършва направо с дроб, равна на запазената част. Съдът е посочил, че съгласно чл. 29, ал. 3 ЗН запазените части на всеки от низходящите и преживелия съпруг са равни. В тези случаи разполагаемата част при две деца е равна на 1/4, а запазената част - на 3/4. Тъй като частта на съпруга е равна на частта на всяко дете, запазените части на всеки от наследниците на Р. С. са както следва: С. С. - 1/4, М. С. - 1/4 и Д. С. - 1/4 от наследството. Доколкото единствено наследниците на Д. С. желаят намаляване на завещателното разпореждане, същото следва да бъде намалено до размера на запазената част на Д. С. - 1/4 от наследството на Р. С., която величина е равна на 1/4 от 1/3 ид. ч. от процесния апартамент или 1/12 ид. ч. от процесния апартамент. След намаляване на завещателното разпореждане на Р. С., 1/12 ид. ч. от процесния апартамент, като запазена част, преминава в наследството на Д. С. (1/4 от 1/3 ид. ч.). Останалите притежавани от завещателката 3/12 ид. ч. от процесния апартамент, съгласно завещанието от 26.10.1992 г., са прехвърлени на Ж. М. С., а след нейната смърт тези 3/12 ид. ч. са придобити от родителите й - М. С. (3/24 ид. ч.) и Б. С. (3/24 ид. ч.). След смъртта на С. Н. С. притежаваната от него 1/3 ид. ч. от процесния апартамент е преминала върху неговите синове - М. С. и Д. С., като всеки от тях е придобил по 1/6 ид. ч. След смъртта на Д. С. С. запазената 1/12 ид. ч. от апартамента по наследство от майка му и 1/6 ид. ч. по наследство от баща му са преминали върху неговите синове - П. Д. С. и Е. Д. С., като всеки от тях е придобил по 3/24 ид. ч. Май С. С. притежава 1/3 ид. ч. от апартамента съгласно договора от 21.03.1969 г.; по наследяване по закон от баща си С. С. - 1/6 ид. ч., както и по наследяване по закон от дъщеря си Ж. М. С. - 3/24 ид. ч., при което общо притежаваната от него идеална част възлиза на 15/24 ид. ч. Въз основа на така изложеното, Софийски градски съд е направил извод, че квотите на страните по исковата молба от апартамента са както следва: 3/24 ид. ч. за П. Д. С., 3/24 ид. ч. за Е. Д. С., 15/24 ид. ч. за М. С. С. и 3/24 ид. ч. за Б. С.. След смъртта на Е. Д. С., починал в хода на процеса на 20.03.2016 г., притежаваната от него част - 3/24 ид. ч., се наследява от наследниците му по закон М. П. С. (преживяла съпруга) и М. Е. С. (син) при квоти, съответно, 3/4 от 3/24 и 1/4 от 3/24. След смъртта на М. С., починал в хода на процеса на 1.02.2018 г., неговите 15/24 ид. ч. се наследяват от наследника по универсално завещание Б. С., като така тя притежава 18/24 ид. ч. от имота. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за нищожно, недопустимо, неправилно и необосновано, като постановено при съществени нарушения на материалния и процесалния закон. В депозираното след указания изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. С. твърди, че атакуваното от него решение е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС: решение № 83/23.02.2004 г., ІІ г. о., решение № 493/9.07.2003 г., І г. о., решение № 308/1991 г., І г. о., решение № 1068/1985 г., ІV г. о. Счита, че уеднаквяването на първоинстанционното и въззивното решения с тази практика ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Постъпил е отговор на касационната жалба от Б. С., в който са изложени съображения за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно задължителните разяснения на цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. В частност, не е налице нищожност поради връчване на П. С. на неподписано копие от въззивното решение, при положение, че по делото е приложен подписан съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал нито един въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено е изложил съображения, попадащи в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,