Определение № 1147 от 27.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2712/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Т. и М. Й. М. срещу решение №260005 от 13.07.2022 г. по в.т.д.№762/2020 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №239 от 27.04.2018 г. по т.д.№273/2017 г. на ОС Пловдив, е признато за установено по предявен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, че Д. И. Т. и М. Й. М. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание договор за ипотечен банков кредит „Домът“ №314-83 от 13.03.2008 г., следните суми: 22 879.98 евро, главница по договора за ипотечен банков кредит, от които 5 280.23 евро са били падежирани към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК на 24.11.2016 г., а останалите са станали изискуеми за времето от подаването му на 24.11.2016 г. до изтичане крайния срок на кредита на 24.11.2019 г.; 1082.68 евро, просрочена договорна лихва, дължима за периода от 24.11.2015 г. до 22.07.2016 г.; 2 252.65 евро, наказателна лихва, дължима съгласно т. 6.2 от Раздел Трети от договора за ипотечен банков кредит за времето от 25.03.2014 г. до 23.11.2016 г.; 159.05 евро, комисионни за управление дължими по договора за кредит за 2014 г., 2015 г. и 2016 г., за които вземания е издадена и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№15915/2016 г. по описа на РС Пловдив, като е разпределена и отговорността за разноски, вкл. в заповедното производство В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При възникнали от два договора за кредит задължения, обслужвани по една банкова сметка, кои задължения от двете възникнали еднородни правоотношения следва да се погасят първи. 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди останалите такива в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други и не кредитира. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на всички направени от страните възражения, като в тази връзка подложи на оценка всички доказателства за установяване на релевантните за правилното приложение на материалната разпоредба факти. 4. При възникнали от два договора за кредит задължения, обслужвани по една банкова сметка, има ли правно основание длъжникът да посочи кои задължения от двете възникнали еднородни правоотношения следва да се погасят първи от извършваните от него плащания и обвързан ли е кредиторът да се съобрази с изявлението на длъжника. 5. Несъобразяването на кредитора с изявлението на длъжника за изпълнението на задълженията по един от двата договора за кредит, обслужвани по една и съща банкова сметка или изявлението на длъжника да погаси предсрочно единия от двата договора за кредит, представлява ли забава на кредитора. Спрямо петия от въпросите се поддържа наличие на селективното основание по чл.28,0 ал.1, т.3 от ГПК, а спрямо останалите, че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че между страните е сключен договор №314-83, наименуван „ДОМЪТ“, за предоставяне на ипотечен кредит за покупка на недвижим имот. Посочил е, че по силата на договора на Д. И. Т. е предоставена сумата от 60 000 евро за покупка на подробно описан недвижим имот, като кредитът е следвало да бъде погасен на 180 равни месени анюитетни вноски, а по този договор М. Й. М. се е задължил да отговаря за изпълнение на задълженията на кредитополучателя като съдлъжник, т.е. встъпил е в дълга на кредитополучателя. Приел е, че с анекс от 2014 г., крайният срок за погасяване на кредита е определен на 24.11.2019 г., т.е. задълженията по същия за плащане на всички вноски за главница вече са падежирани. Счел е за неоснователно възражението за неравноправност на договорките, определящи размера на възнаградителната лихва като сбор между 6 м. Euribor и надбавката от 2.45% и размера на наказателната лихва от 10 пункта над уговорения размер на договорната лихва. Относно предвиждането, че дължимата възнаградителна лихва обаче не може да бъде по- малка от 7.35% е изложил съображения, че по този начин се създава едно привилегировано, положение на банката по отношение на кредитополучателите потребители, тъй като те така нямат възможност да се възползват от промяната на 6 м. Euribor в посока намаляване, а следва да търпят последиците от неговото увеличаване, което води до логичен извод, че не може да се говори за добросъвестност в поведението на банката при подписване на договора и създава условие за едно явно и значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца от една страна и потребителя от друга. Изразил е становище, че това е довело до неравноправност, респективно нищожност на тази договорка, като с оглед допълнителното заключение на ССЕ, прието в съдебно заседание на 10.06.2022 г., според което при изключване на ограничението за падане на възнаградителната лихва под 7.35% са надвнесени плащания за тази лихва, е достигнал до извод, че към момента на постановяване на решението дължимата по процесния договор главница е равна на 22 879.98 евро, дължимите възнаградителна и наказателни лихви са съответно в размер на 1082.68 евро за времето от 24.11.2015 г. до 22.07.2016 г. и на 2 252.65 евро за периода от 25.03.2014 г. до 23.11.2016 г., а годишната комисионна за управление за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. е 159.05 евро. Намерил е за неоснователни възраженията на ответниците, че от разкритата при ищеца, респ. при неговия праводател разплащателна сметка е следвало да се погасяват само задълженията по процесния кредит, а не и тези по сключен между същите страни договор от 26.07.2008 г. за сумата от 65 000 евро. Посочил е, че това на първо место е така по причина, че никъде по делото не се е установило кредитополучателят, респ. солидарният длъжник да са извършвали вноски по сметката с нареждане с тях да се погасяват задължения по процесния кредит и въпреки това банката да е погасявали тези по другия - даже напротив, в приетата пред първата инстанция експертиза е посочено, че ако във вносната бележка има основание за плащане същото се е изпълнявало стриктно от банката. Също така е установил, че задължението по процесния кредит не е по-обременително от това по другия, тъй като дължимата по другия договор за кредит лихва, е в по-голям размер от тази по процесния, като по-голям е и размерът на отпуснатия кредит /наред с това по отношение на договорките по другия договор е посочил, че видно от представените решения на ПОС, ПАС и ВКС, със СПН са разрешени въпросите за наличието на действителен договор за кредит от 26.07.2008 г., усвояването на отпусната в кредит сума от ответницата, както и липсата на неравноправни клаузи по същия/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, предвид което не се установява поддържаното селективно основание по отношение на втори и трети от въпросите. В решението се съдържа отговор на всяко едно от наведените от ответниците възражения, вкл. относно поредността на погасяване на задълженията по двата договора за кредит, във връзка с която са и доводите за неправилно приложение на чл.76 от ЗЗД и за наличие на забава на кредитора. Също така е видно, че въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с разясненията, дадени в т.1 от ТР №3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се позове на чл.76, ал.2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. В случая въззивният съд е установил, че при извършваните плащания от длъжниците, никой от тях не е заявил кое задължение погасява, поради и което е приел, че с направените вноски се погасява по-обременителното от двете задължения /с оглед по-високите размери на главница и процент на възнаградителни лихви/, поради което спрямо първия от въпросите също не се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1 от ГПК. Касационно обжалване на решението в обжалваната част не може да се допусне и по останалите въпроси. С тези въпроси, израз на поддържаната от ответниците теза /че са заявили кое задължение погасяват/, се предпоставя становище, каквото обаче не е възприемано от въззивния съд. Както бе посочено, в решението изрично е прието, че никъде по делото не се установява кредитополучателят, респ. солидарният длъжник, да са извършвали вноски по сметката с нареждане, с тях да се погасяват задължения по процесния кредит и въпреки това банката да е погасявала задължения по другия. В този смисъл спрямо четвърти и пети въпроси не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, като следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява по делото/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 400 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,