Определение № 1438 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 533/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от А. Б. Х., Д. Т. Х. и В. А. Б., чрез адв. Н. Д. от Ш. и адв. Г. Р. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, касационна жалба срещу решение № 194/12.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 492/2025 г. по описа на Апелативен съд-Варна, І състав, в частта, в която, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 77/14.04.2025 г., постановено по гр. д. № 82/2024 г. по описа на Окръжен съд-Шумен, са отхвърлени предявените от А. Б. Х., Д. Т. Х. и В. А. Б. срещу Гаранционен фонд кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1) за А. Б. Х. и за Д. Т. Х. - в частта над присъдената сума от по 100000 лв. (за всеки един от тях) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. (за всеки един от тях), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 12.04.2023 г. до окончателното им заплащане и 2) за В. А. Б. – изцяло за заплащане на сумата от 50000 лв., ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 12.04.2023 г. до окончателното му заплащане, представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие на настъпило на 09.04.2023 г. ПТП (смърт на техния син и брат Б. А. Б.). Касаторите А. Б. Х. и Д. Т. Х. (родители на починалия) навеждат правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, а именно при определяне на обезщетението за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Считат, че при присъждане на законната лихва върху главните парични притезания апелативният съд неправилно е приложил материалния закон, като е приел, че тази акцесорна претенция се дължи не от уведомяването за процесното увреждащо събитие от други увредени лица (първото уведомяване), а от уведомяването за настъпване на вредоносните последици от ищците в настоящото съдебно производство (последващото уведомяване). Касаторът В. А. Б. (брат на починалия) поддържа, че необосновано и в противоречие с материалния закон, както и със задължителните за съдилищата тълкувателния разяснения по ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че този ищец не притежава активна материалноправна легитимация да получи обезщетение за причинените вследствие на смъртта на неговия брат неимуществени вреди. Твърди, че между двамата братя е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, поради което съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД причинените неимуществени вреди подлежат на обезщетение. Касаторите А. Б. Х. и Д. Т. Х. (родители на починалия) обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставят следните материалноправни въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения принцип за справедливост? Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ППВС № 4/1968 г., така и с казуалната практика - решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 205/16.11. 2010 г. на ВКС по т. д. № 218/2010 г., II т. о.; решение № 178 по т. д. № 458/2012 г. на ВКС, І т. о. и решение № 130/09.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ІI т. о.); 2. „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната, включващ развиващите се инфлационни процеси и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната? Следва ли при постановяване на своето решение решаващият състав да преценя справедливия размер на обезвреда по чл. 52 ЗЗД, редуцирайки размера, поради обстоятелството, че ответникът по делото е специално уреденото и учредено юридическо лице Гаранционен фонд, а не търговско дружество-застраховател?“; 3. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?“ (твърди се противоречие с решение № 196/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о.; решение № 526/3.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 681/2010 г., IV г. о.; решение № 31/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1203/2013 г., II т. о.; решение № 217/20.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 990/2017 г., II т. о. и решение № 15/12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1423/2017 г., II т. о.) и 4. „Има ли значение от кого изхожда уведомяването за настъпилото застрахователно събитие за началния момент на дължимост на лихвата за забава по чл. 492, ал. 2, т. 2 КЗ?“ (не се твърди противоречие нито със задължителна практика, нито с казуална практика на ВКС, респ. че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото). Касаторът В. А. Б. (брат на починалия) обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния материалноправен въпрос: „Между братя може ли да възникне такава трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която да търпят морални болки и страдания, които в достатъчна степен да дават основание да се счете, че братът е материално легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС?“ (твърди се противоречие именно с това тълкувателно решение). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежни страни, чрез пълномощници - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е съобразил, че съгласно правната норма, уредена в чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а” КЗ, Гаранционният фонд е длъжен да заплати на увредените лица обезщетение за причинените им имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, причинени на територията на Република България и за което няма сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Приел е за установени в процеса на доказване всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи пораждането на предявеното спорно материално право: 1) липса на сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за МПС, управлявано от виновния за настъпилото ПТП водач и 2) извършен от него деликт - настъпили неимуществени вреди, вина у водача на МПС, причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените неимуществени вреди на ищците. Анализирайки събраните по делото доказателства (свидетелските показания и СППЕ) апелативният съд е обосновал фактическия извод, че починалият Б. Б. е бил лъчезарен, добър, работлив, отзивчив човек и приятел. Отношенията му с родителите и брат му били отлични - били добро и сплотено семейство, помежду им съществувала много силна връзка, били пример в социалното им обкръжение, перфектно семейство. Братята живеели в една къща, а родителите им обитавали друга къща в същия квартал. Б. посещавал дома на родителите си всекидневно, помагал им във всичко и се грижел за тях и имота им. Заедно се трудели и заедно празнували всички празници. С брат си също били много задружни, между тях имало много силна връзка, винаги „ръка за ръка вървели“. Семейството разчитало на Б., защото той бил много грижовен съпруг, баща, син и брат. Посещавал родителите си ежедневно, грижел се за тях, интересувал се дори и от най-елементарните им нужди, помагал им във всичко, пазарувал, занимавал се с градинската работа на село, никога не им отказвал помощ и винаги се отзовавал. Преди загубата на Б. животът на всички бил весел, те били задружни, помагали си, събирали се на празници и във всичко били заедно. След загубата на Б. родители му били разбити, спрели да излизат, престанали да участват в кварталните мероприятия, затворили се в себе си, в мъката си, вече не се усмихвали. Продължавали да изпитват болка и тъга. Майка му ежедневно посещавала гроба. Внезапната смърт на Б. Б. е била стресово събитие с голяма тежест за неговите близки А. Х., Д. Х. и В. Б., което е разгърнало у тримата „остра стресова реакция“. Това кратковременно психично разстройство е било последвано от състояние с по-голяма продължителност от групата „разстройства в адаптацията“, по-конкретно „протрахирана депресивна реакция“. Тримата са посещавали лекар и са провели медикаментозно лечение с препарати от групите на антидепресантите, атарактиците и меките невролептици. Според експертите актуалното състояние към датата на освидетелстването на тримата ищци обаче не носи признаци на психично разстройство. Поведението им е подредено, съзвучно, емоциите са съответни на преминаването през траурната реакция. Споделените от тях емоционални преживявания са отрицателни, но са напълно естествени и очаквани за реакцията на скръб, през която преминават. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е изяснил, че майката и бащата са сред най-близките на починалия (по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. ), които се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Счел е, че съгласно установената практика на ВКС размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. Пояснил е, че в понятието справедливост винаги се включват конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - при причиняване на смърт това са възрастта на увредения, общественото му положение, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, отношенията между починалия и близкия, който търси обезщетение и пр. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което е и минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. При определяне на справедливия размер на обезщетението апелативният съд е съобразил възрастта на загиналия (43 г.), обстоятелството, че той е създал свое семейство - съпруга и дете (на 10 години), с които е живеел в отделен дом от родителите си, както и вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди от родителите (морални страдания от смъртта на най-скъп човек), обстоятелствата, при които е настъпила смъртта (много тежък пътен инцидент), съществуващата между родителите и сина им трайна емоционална връзка, надеждите, плановете и очакванията им за бъдещето и внезапното прекъсване на живота му, необратимия характер на събитието, както и че занапред животът им ще е без близкия човек; възрастта на родителите - бащата на 76 години и майката - на 66 години, както и обстоятелството, че те са загубили своя по-голям син в старините си, когато са разчитали на помощ и подкрепа от него; страданието им, че няма да са същото щастливо семейство; мъката и продължителността ѝ, шокът, липсата на желание за живот, тревожността и мъката им, депресивните изживявания и лечението им; социалното оттегляне и загубата на удоволствие от обичайните неща. Апелативният съд е взел предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на деликта, нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент и съдебната практика по подобни казуси, като е приел, че претендираното обезщетение възлиза на сумата от по 100 000 лв. за всеки от един от родителите. С оглед на обстоятелството, че релевантният момент за определяне на размера на обезщетението е датата на настъпване на деликта, апелативният съд е приел за неоснователен правния довод на ищците, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди трябва да се отчетат и инфлационните процеси в страната към настоящия момент. При съвпадане – в тази част, на правните изводи с тези, изложени от първоинстанционния съд, в тази част обжалваното решение е потвърдено. Произнасяйки се по акцесорната претенция – за присъждане на законна лихва върху главните парични притезания, апелативният съд е изяснил, че, макар и Гаранционният фонд да не е застраховател, той е носител на законово задължение да покрива вреди в изрично определените в КЗ случаи, в които реално липсва застрахователна закрила. В този смисъл, според уредбата в КЗ отговорността му е идентична с тази на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и той дължи законна лихва върху обезщетението за вреди. Съгласно чл. 558, ал. 1 КЗ лихвите за забава на Гаранционния фонд се изчисляват и изплащат при спазване на чл. 497 КЗ - норма, уреждаща дължимите от застраховател лихви за забава върху дължимото от него застрахователно обезщетение - застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължал по прекия иск на увреденото лице лихва за забава върху застрахователното обезщетение от датата, на която е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, ако лихвите са в предела на лимита на отговорност на застрахователя. Тъй като той отговаря за забавата на застрахования, с оглед функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от отговорността на делинквента съгласно чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ, във вр. с чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ застрахователят дължи на увреденото лице лихвите за забавата на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“, считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Следователно, Гаранционен фонд дължи лихви за забава върху обезщетението от датата на уведомяване, тъй като покрива забавата на делинквента, а не собствената си забава, поради което и за нея е без значение дали са били представени от пострадалия всички поискани му от ГФ доказателства за произшествието. Апелативният съд е приел, че ищците Х. са уведомили Гаранционен фонд на 04.12.2023 г., поради което лихвата за забава върху претендираните от тях обезщетения се дължи от тази дата, а не от момента, в който съпругата и детето на починалия са предявили своите претенции – на 12.04.2023 г. В този смисъл, оплакванията на Гаранционния фонд са частично основателни за присъдените от окръжния съд лихви за забава за периода от 12.04.2023 г. до 04.12.2023 г., поради което в тази част първоинстанционното решение е отменено, а потвърдено в останалата част - за законната лихва за периода от 04.12.2023 г. до 29.02.2024 г. По иска на брата на загиналия за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди въззивният съд е приел, че с указанията по ТР № 1/2016/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС е изяснено, че всеки е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие смъртта на друго лице, в случай че между тях е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка. Позовавайки се на формирана след този тълкувателен акт казуална практика на ВКС (по реда на чл. 290 ГПК), апелативният съд е счел, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., се присъжда само по изключение, като трябва да бъдат доказани следните материални предпоставки: 1) създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2) действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е изградена, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно по-горе описаните ППВС. Изяснил е, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, поради което, за да се приеме, че между тези роднини е изградена и е съществувала особено близка връзка, необходимо е (освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата) да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от нормалната за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, което е относимо към връзката между братята, представлява израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина. В настоящия случай - от показанията на всички разпитани свидетели, които са еднопосочни, взаимноподкрепящи и допълващи се, се установявало, че семейството е било много добро и сплотено, като братята винаги са живели и продължавали да живеят в една къща, като не са се разделяли. В. бил по-малкият и винаги разчитал на Б. като по-голям брат. Б. му помагал за ремонти, за превоз, придружавал го в болницата при операция, бил винаги с него. Били задружни, неразделни, помагали си, разчитали един на друг, уважавали се, събирали се заедно със семействата си по празници. След загубата на брат си В. се променил, не бил същият, не говорел, затворил се, често споменавал брат си, а при разговори за него ставал тъжен, споделял, че много му липсва и бил съкрушен. Мъката му била голяма, развил кратковременна „остра стресова реакция“, последвана от „протрахирана депресивна реакция“ от групата „разстройства в адаптацията“ с по-голяма продължителност, приемал антидепресанти, като състоянието му се е нормализирало и при освидетелстването 22 месеца след загубата той няма признаци на психично разстройство. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че ищецът В. А. Б. е претърпял неимуществени вреди от причинената смърт на брат му съобразно съществувалата между тях емоционална връзка, изградена от взаимна обич, грижа и съпричастност – те обаче са типичните и обичайни за родствените отношения между братя, като не се установяват в процеса на доказване специфични житейски ситуации, които да са трансформирали тези традиционни отношения, за да се приеме, че те са се превърнали в изключителни. Следователно, братът на загиналия не е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради което предявеният от него иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Тъй като окръжният съд е достигнал до различен правен резултат в обжалваното решение, в тази част то е отменено, а искът отхвърлен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Обобщени, поставените от касаторите-родители материалноправни въпроси от т. 1 до т. 3, вкл. са свързани с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. към кой момент се преценяват релевантните за определяне на този размер юридически факти. Те отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е породена специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства (приети за установени в процеса на доказване), така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на Гаранционния фонд за причинените на родителите на пълнолетното дете (син) неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – при настъпване на процесното ПТП (м. 04.2023 г.) бащата е бил на 76 години, а майката на 66 години, между родителите и сина е била изградена трайна емоционална връзка, като надеждите, плановете и очакванията на ищците за бъдещето са били преустановени с внезапното прекъсване на живота на техния син. Взел е предвид и следните правнорелевантни факти: те са загубили своя по-голям син в старините си, когато са разчитали на помощ и подкрепа от него; страданието им, че няма да са същото щастливо семейство; мъката и продължителността ѝ, шокът, липсата на желание за живот, тревожността и мъката им, депресивните изживявания и лечението им; социалното оттегляне и загубата на удоволствие от обичайните неща. Отчел е и обществено-икономическите условия в страната към момента на деликта, нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент и съдебната практика по подобни казуси, като е приел, че претендираното обезщетение възлиза на сумата от по 100000 лв. за всеки от един от родителите. Решението на въззивния съд не е постановено в противоречие и с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК казуална практика на ВКС, изясняваща момента, към който се определя обезщетението за причинените на пострадалите неимуществени вреди – той е взел предвид обществено-икономическите условия към момента на кончината на сина на ищците – м. 04.2023 г., към който са приложими съответните нива на застрахователно покритие, но и неблагоприятните последици за родителите от непозволеното увреждане, които продължават и в по-късен момент (те следва да бъдат съобразени от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК - до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд). В правната норма, уредена в чл. 558, ал. 1, изр. 1 КЗ (в релевантната ѝ редакция), е предписано, че размерът на обезщетението, изплащано от Гаранционния фонд, не може да надхвърля размера на минималната застрахователна сума по задължителните застраховки, определена за годината, в която е настъпило пътнотранспортното произшествие, т.е. към момента на настъпване на вредоносния резултат. Именно от тази дата делинквентът изпада в забава и без покана - чл. 84, ал. 3 ЗЗД, като законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Затова тя се присъжда от момента на деянието. Но тъй като съобразно специалните разпоредби на КЗ Гаранционният фонд (чл. 558, ал. 1, изр. 2 КЗ) дължи лихва за забава от по-късен момент (тя се изчислява и изплаща съобразно правилата на чл. 497 КЗ), въззивният съд е обосновал правния извод, че Гаранционният фонд дължи лихва за забава върху обезщетението от датата на уведомяването, поради което е ирелевантно обстоятелството дали от пострадалите са били представени всички поискани от ответника доказателства за произшествието. По същество с тези поставени от касатора материалноправни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяка внезапна и неочаквана смърт на изключително близък родственик (син) неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на обезщетението за причинените на пострадалия неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. Както бе изяснено, касаторите не са обосновали допускането на въззивното решение до касационно обжалване по четвъртия материалноправен въпрос, тъй като нито се твърди противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, нито че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От друга страна, последиците на уведомяването на Гаранционен фонд за осъществяване на вредоносното събитие настъпван за лицата, които са заявили своите материалноправни претенции, не и за други лица. Поставеният от касатора В. Б. (брат на загиналия) материалноправен въпрос също не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той е изяснен със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНТГК – в обжалваното решението въззивният съд напълно се е съобразил с тези тълкувателни постановки. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на Гаранционния фонд трябва да се присъди сумата от 76,70 евро – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд