Решение № 4054 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 814/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на А. С. К., притежаващ [ЕГН], подадена чрез пълномощник адв. Павлов, срещу Решение № 4835 от 28.10.2025 г., постановено по адм. дело № 787/2025 г. по описа на Административeн съд – Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-16001324004282-091-001/05.03.2025 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 165/22.05.2025 г. на Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - Пловдив при Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция за приходите /НАП/, и лицето е осъдено за разноски. С касационната жалба се поддържа неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че ревизионното производство не е било проведено по реда на чл. 122 – 124а ДОПК. Излага, че облагането може да бъде извършено по особения ред само ако са налице нормативно предвидените предпоставки, които счита, че липсват в конкретния случай. Обжалва решението и в частта на присъдените разноски. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, се съдържат в касационната жалба, като се иска отмяна на решението и присъждане на разноски. Ответникът по касация – Директор на Дирекция „ОДОП” - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния представител юрк. Дамянова, оспорва основателността на касационната жалба в писмена защита с подробни доводи по съществото на спора. Моли за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1290 евро. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност пред първостепенния съд е РА № Р-16001324004282-091-001/05.03.2025 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 165/22.05.2025 г. на Директор на Дирекция „ОДОП” - Пловдив при ЦУ на НАП, в частта му, с която спрямо А. С. К. за периода 2019 – 2022 г. са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ върху обща годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ и вноски за здравно осигуряване (ЗО) общо в размер на 19 199,41 лева и лихви в размер на 7 626,73 лева. Съдът е описал установената фактическа обстановка във връзка с ревизията – събраните доказателства в хода на ревизията, както и съдебното производство, констатациите за наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 7 от ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред, дадените обяснения и ангажирани доказателства от задълженото лице в хода на ревизията, начина на определяне на данъчната основа за процесния данъчен период, съответно размера на установените задължения, в това число и на тези за лихви за забава, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на акта. В тази насока са изложени мотиви, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентни органи по приходите, в предвидената от закона форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел е, че ЗВР, РА и РД са надлежно подписани с КЕП. Аргументите на съда съобразно повдигнатите пред него спорни въпроси са следните: 1. Приел е, че е налице основанието по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК за провеждане на ревизия по чл. 122 и сл. от ДОПК; 2. Приел е за правилно определени задълженията за ЗО на основание чл. 40, ал. 5 от ЗЗО. С тези аргументи съдът е възприел РА като законосъобразен. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационните жалби касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – Пазарджик като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Съдебният акт отговаря на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК, респ. чл. 235, ал. 2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, като съдът е сторил собствени фактически и правни установявания. По материалната законосъобразност и обосноваността на съдебния акт, които следва да се разгледат заедно, касационната инстанция констатира следното. Установено е по делото, както и в хода на ревизията, в резултат на извършена съпоставка на придобитите доходи и извършените разходи за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г., превишение на извършените разходи над получените доходи. В резултат на изчерпателен анализ на имущественото състояние на А. С. К. /приходи и разходи/ от страна на данъчните органи е установено, че ревизираният субект е извършил разходи /конкретно цитирани в ревизионния акт и ревизионния доклад/, които не съответстват на данните за наличните средства в брой и получените от ревизирания субект приходи за процесния данъчен период и надвишават последните. Тези именно факти са мотивирали съдът, аналогично на органите по приходите, да приеме, че е налице обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК – за ревизия при особени случаи, както и че същата е била развита в производство и на основание чл. 122, ал. 2 ДОПК е направен анализ на всички относими към субекта обстоятелства, като накрая е определена и основата за облагане на същия за съответните периоди, довело до възникване на задължения към фиска по посочените по вид данъчни задължения /главница и лихви/. Безспорно съгласно чл. 122, ал. 1 от ДОПК, органът по приходите може да приложи установения от съответния закон размер на данъка към определена от него по реда на алинея втора основа, когато са налице обстоятелствата, посочени в т. 1 – 7, като съгласно трайно установената съдебна практика, доказателствената тежест в процеса за установяване наличието на обстоятелството по чл.122, ал.1, т.7 ДОПК /в случая/ е за ответната страна. Правилно съдът е приел, че са на лице основанията и за определяне на данъчни задължения, произтичащи от безспорно реализирането от физическото лице доходи от наем. Така полученият доход не е деклариран и се явява укрит доход, което по своята същност е обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, а недекларирането му е обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 1 от ДОПК. Видно от събраните доказателства ревизираното лице не е подавало декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2020 г. и 2021 г. Този доход всъщност не е и спорен. В обсъжданата до тук насока, следва да се съобрази правилото, възведено в чл. 124 ал. 2 ДОПК, съобразно което – “В производството по обжалването на ревизионния акт при извършена ревизия по реда на чл.122 фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл.122 ал. 1 е подкрепено със събраните доказателства.”. Това означава, че на ревизионния акт е нормативно придадена отнапред материална доказателствена сила по отношение на обективираните в него констатации. Казано с други думи, тежестта за тяхното оборване е на жалбоподателя, това важи в случаи като процесния, в които преди това органите по приходите са успели по несъмнен начин да докажат, че по отношение на ревизираното лице и за ревизирания период е налице някое от изчерпателно изброените в чл. 122, ал. 1 ДОПК обстоятелства. С тази доказателствена тежест оспорващия не се е справил, а предвид изложеното по-горе напълно неоснователно се поддържа в касационната жалба, че съдът неправилно не е релевирал факта, че ревизията не е проведена по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК. Всъщност това са единствените аргументи обосноваващи поддържаните касационни основания. В конкретния случай правилно е установено и, че К. попада в обхвата на лицата по чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО и дължи здравноосигурителни вноски. Това е така, тъй като през периодите 01.01.2019 г. – м. 02.2020 г. и м. 06.2020 г. - 31.12.2022 г. жалбоподателят не е осигурено лице по чл. 4 от КСО и чл. 40, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗО. На основание чл. 40, ал. 5, т. 1 ЗЗО Лицата, които не подлежат на осигуряване по ал. 1, 2 и 3, са длъжни да внасят осигурителни вноски върху осигурителен доход не по-малък от половината от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване - до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, и извършват годишно изравняване на осигурителния доход съгласно данните от данъчната декларация, като окончателните осигурителни вноски се внасят в срока за нейното подаване. Или като е достигнал до извод за законосъобразност на оспорения РА Административен съд – Пазарджик е постановил правилно съдебно решение, което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Решението е правилно и в частта му за разноските. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето от ДОПК (в приложимата пред първата съдебна инстанция редакция, в сила до изм. с ДВ бр. 17 от 2026 г.) е в насока, че в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата, като на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Тази разпоредба е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 143, ал. 3 от АПК. Действително с първия диспозитив на Решението от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, е прието, че "Член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4 § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, като запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ", а с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, "че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи". Същественото е, че така дадените разрешения от страна на СЕС не задължават по императивен начин националния съд да не прилага разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, нито да присъжда във всеки един случай било то юрисконсултско, било то адвокатско възнаграждение под посочените минимуми. Сама по себе си разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК не ограничава конкуренцията, а именно тя определя размера за юрисконсултското възнаграждение като такова за адвокат съобразно материалния интерес по делото. Тази разпоредба нито е противоконституционна /така Решение № 10 на КС от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. /, нито противоречи на цитираното решение на СЕС, отнасящо се до договорено между адвокат и клиент възнаграждение. Всъщност при разрешаване въпроса за дължимите разноски, в аспекта вкл. и прилагане правилата на чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и на чл. 161, ал. 2 от ДОПК (вкл. и в коментираната ту негова редакция), задължението на съда е да стори всякога собствена преценка при определяне размер на дължимото юрисконсултско/адвокатско възнаграждение с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл и не може да се приеме, че първостепенният съд неправилно е определил размерът на дължимите разноски. По въпросът за разноските пред касационната инстанция. Към датата на приключване на устните състезания пред касационния състав е в сила новата редакция на чл. 161, ал. 1 от ДОПК, съобразно която „На ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“. В обобщение неоснователно ответникът по касация претендира присъждане на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 290 евро. Определен по правилото на чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ размерът на юрисконсултското възнаграждение е 102,26 евро и се присъжда в полза на НАП по правилото на § 1, т. 6 от ДР на АПК. Водим от горното, Върховният административен съд, състава на Осмо отделение