Определение № 50006 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1247/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищцата Н. П. З. срещу решение № 480/25.11.2021 г., допълнено в частта за разноските с определение № 139/10.02.2022 г., постановени по възз. гр. дело № 850/2021 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 8324/15.07.2021 г. по гр. дело № 1271/2019 г. на Гоцеделчевския районен съд (ГРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „Макроадванс“ АД, отрицателен установителен иск за признаване за установено, че жалбоподателката-ищца не дължи на ответното дружество, поради погасяване по давност, сумите по заповед № 2086/24.06.2010 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 828/2010 г. на ГРС, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 24.06.2010 г., а именно: сумата 15 108.70 лв. – главница по договор за кредит, сумата 14 331.97 лв. – законна лихва върху главницата за периода 22.06.2010 г. - 08.10.2019 г., сумата 638.40 лв. – договорна лихва за периода 30.10.2009 г. - 14.03.2010 г., сумата 3.65 лв. – държавна такса и сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Н. З., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) предприетите изпълнителни действия след настъпване на перемпцията по изпълнителното дело, имат ли за последица прекъсване на давността на вземанията; 2) само искането за предприемане на изпълнително действие, без същото да е предприето, прекъсва ли давността; и 3) от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Първият и третият от тези правни въпроси са от значение за изхода на спора по делото и са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Съдът е приел, че оплакванията на жалбоподателката са в две насоки: 1) относно обратното действие на тълкувателното решение, касаещо отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС; и 2) за възможността за извършване на изпълнителни действия от взискателя след прекратяване на изпълнението поради настъпила перемпция. Окръжният съд е посочил, че не споделя така застъпените тези от жалбоподателката, като е изложил следните съображения: Жалбоподателката се позовава на мотивите, развити в решение № 10200/01.03.2021 г. по в. гр. д. № 1259/ 2020 г. на САС, съгласно които, изпълнително действие, извършено след като изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на закона, не може да има за правна последица прекъсване на давността, тъй като е недопустимо да се извършват изпълнителни действия по прекратено изпълнително дело. Въззивният съд обаче е възприел практиката, обективирана в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици – давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. В светлината на гореизложеното, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че давността, започнала да тече на 18.04.2012 г., е била прекъсната на 13.03.2017 г. с искането за налагане на запор, въпреки че перемция е настъпила на 18.04.2014 г. Окръжният съд е приел също, че страните по делото признават и не спорят относно факта, че последното извършено изпълнително действие, което е прекъснало давността досежно вземанията, е наложен запор на 13.03.2017 г. на възнаграждението на ищцата. Това е обусловило и извода на въззивния съд, че погасителната давност не е изтекла, поради което той е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение, като го е намерил за правилно. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че с разпореждане от 20.02.2020 г. на председателя на ВКС е образувано и не е приключило тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което предмет на разглеждане е третият правен въпрос, посочен от жалбоподателката, а именно: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Служебно известно е и че в заседание от 17.02.2022 г. ОСГТК на ВКС е преформулирало въпроса, както следва: „Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г.“. Тази нова формулировка на въпроса не променя смисъла на същия и той остава обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното по настоящото дело решение. Предвид гореизложеното, съдът намира, че по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК, преди постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). На настоящия съдебен състав е служебно известно, и соченото и приложено към касационната жалба, предложение на председателя на Висшия адвокатски съвет за образуване на тълкувателно дело по следния правен въпрос: „Прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело?“, който по смисъл и съдържание се припокрива с първия правен въпрос в изложението на жалбоподателката (предприетите изпълнителни действия след настъпване на перемпцията по изпълнителното дело, имат ли за последица прекъсване на давността на вземанията), който също е от обуславящо значение за крайния резултат по делото. Служебно известно е и че към настоящия момент във ВКС няма образувано тълкувателно дело по този правен въпрос, поради което по отношение на него все още не е налице основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение