Определение № 60779 от 15.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2214/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Електроразпределение България“ АД срещу решение №.261951/21.12.20 по г.д.№.632/20 на СГС, ІІ Ас., в частта, с която е потвърдено решение №.215923/13.09.19 по г.д.№.61535/17 на СРС, ГО, 53с. /поправено с реш.№.292187/3.12.19 по същото дело/ за осъждане на касатора да плати на основание чл.59 ЗЗД 20469,80лв. обезщетение за ползване през периода 14.02.14-30.10.16 на енергийни системи и съоръжения в трафопост, построен в имот с идентификатор 12259.1011.36 в [населено място], [улица].67, ведно със законната лихва, считано от 2.11.16 до окончателното изплащане. Ответната страна „Джуджан“ЕООД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния обект, представляващ трафопост, служещ за пренос и преобразуване на еленергия с площ 6,5кв.м.- по силата на сключен със „Сортови семена“АД Враца договор /от 23.06.05г. с нотариална заверка на подписите/ за прехвърляне на част от търговско предприятие, както и като собственик на системите и съоръженията в трафопоста - по силата на договор за покупко-продажба със същото дружество. Посочено е, че по делото е безспорно, че процесният обект е изграден през 1963г. и е атакуван с акт за държавна собственост №.1387/13.04.65, като в съответствие с неговото функционално предназначение е предоставен за оперативно управление на държавна организация „Сортови семена“АД, Враца. Отразено е, че подстанцията е била изградена и въведена в експлоатация при действието на Закона за електростопанството /отм., обн. ДВ бр.71/27.03.48, в сила до 30.06.76г./; според чл.2 ал.1 на същия всички енергийни източници и всички съоръжения за производството, пренос и разпределение на енергията, както и електропромишлеността, са държавна и общонародна собственост; в чл.3, е уредена възможност държавата да преотстъпва на местните органи на държавната власт, на държавните предприятия или на обществени организации - водни синдикати, кооперации и други, строежа и експлоатацията на енергийните обекти от местно значение или за собствени нужди; тази собственост е била запазена при влизането в сила от 1.07.76 на новия ЗЕ /пар.4 ПЗР/. Отделно от това, според чл.2 ал.1 ЗЕ /отм./ електрическите централи за производство на еленергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, но според ал.2 кооперативни и други обществени организации с разрешението на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни енергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от еленергия. В чл.8 ал.1 и ал.2 от този закон са диференцирани ел.централи, уредби и мрежи като такива за общо ползване и такива с вътрешноведомствено значение; тези, които са за общо ползване, са били и са останали държавна собственост, а тези, които са имали предназначение да задоволяват енергийни нужди само на един потребител /вътрешноведомствени централи, уредби и съоръжения/, са били собственост на самото предприятие и това право е можело да се прехвърля, вкл. и чрез преобразуване и приватизация /в този смисъл и реш.№.247/ 22.04.10 по г.д.№.3868/08, ІІІ ГО/. Във връзка със спорния въпрос дали ищецът е собственик на процесния обект, респективно дали праводателят му, с оглед действалите тогава разпоредби, е могъл да го придобие, е прието, че по силата на разпоредбите на Закона за Електростопанството /в сила 27.03.48г.-1976г./ държавата може да отстъпва на държавни предприятия, кооперации и други обществени организации право на строеж и експлоатация на енергийни обекти от местно значение или за собствени нужди; в чл.8 ал.1 и ал.2 от Закона за Електростопанството /1976/ енергийните обекти-електрически уредби и мрежи, се диференцират на общи и вътрешни - като се разпорежда, че общите са тези, които захранват няколко потребители, поради което те се изграждат и поддържат от Асоциация „Енергетика“, а вътрешните обслужват само един потребител и се изграждат и поддържат от него; съгласно чл.2 ал.2 от същия закон кооперациите и други обществени организации могат да придобиват и притежават отделни енергийни обекти за собствени нужди; по арг. от разпоредбата на чл.67 т.2 и т.7 ПЗР от Закона за енергийната ефективност от 1999 задължение за изкупуване на притежаваните от потребителите или от юридически или физически лица от енергийните предприятия енергийни обекти възниква, когато тези обекти представляват елементи от общата съответно преносна или разпределителна мрежа, когато чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител. Отделно от това разпоредбата на чл.17а ЗППДОП /отм./ установява възможност с акта на преобразуване на едно държавно предприятие в новосъздадено търговско дружество на същото да бъде предоставено в собственост онова имущество, което е било предоставено за оперативно управление и стопанисване на бившето държавно предприятие. Критерият, касаещ основанията за признаване на трансформирането на правото на оперативно управление в право на собственост, е обусловен от посочените в самата правна норма правнорелевантни факти, тълкувани в контекста на пар.15а ПЗР ЗППДОбП /отм./-вид и обем на предоставеното имущество за стопанисване на държавното предприятие, документи, установяващи заприходяването на имуществото по баланса на предприятието праводател, липсата на данни същото да не е изключено изрично с акта на преобразуването и да е включено в баланса на новообразуваното търговско дружество /реш.№.987/6.01.10, І ГО, реш.№.425/6.01.11, реш.№.160/24.02.09/, като доказването на фактите може да се извърши с всички допустими по ГПК средства. Съдът е посочил, че фактическият състав за придобиване на право на собственост на основание чл.17а ЗППДОП /отм./ включва следните елементи: 1/ наличие на право на собственост на държавата върху конкретно определено имущество, 2/ предоставяне на конкретното имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3/ преобразуване на държавното предприятие, 4/ в акта да не е предвидено друго по отношение на това имущество; при наличие на всички елементи правото на собственост върху съответното имущество преминава в патримониума на търговското дружество и то се легитимира като собственик. Позовал се е и на разясненията, дадени с ТР 4/14 от 14.03.16 на ОСГК на ВКС, съгласно което /т.2/ правото на стопанисване и управление като ограничено вещно право е уредено с разпоредбата на чл.39 ал.2 вр. с чл.42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975г. /ПОСД /отм.// и представлява право на държавно предприятие от свое име да упражнява правото на държавната социалистическа собственост за своя и на държавна сметка и в свой и на държавата интерес. Предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятия се извършва с административен акт, с който при преобразуването на държавното предприятие се определя имуществото, с което то ще извършва бъдещата стопанска дейност с оглед определения му предмет на дейност, или с административен акт, с който се преразпределят и предоставят държавни имоти за дейността. В рамките на възникнал граждански спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самия административен акт/, така и с непреки: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разпределителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавно предприятие и други подобни. Записването на имот като ДМА в баланса на едно търговско дружество не е правно основание за придобиване на правото на собственост по смисъла на чл.77 ЗС, но е правнорелевантен факт за придобиване на правото на собственост при преобразуване на държавните предприятия в еднолични търговски дружества, когато записването е доказателство, че посоченият като актив недвижим имот е предоставен за стопанисване и управление на съответната държавна фирма-поради което и на основание чл.1 ал.1 ПМС №.201/25.10.93 за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавните предприятия и чл.17а ЗППДОП /отм./ този имот е собственост на преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие по силата на самия акт на преобразуването /реш.№.152/14.01.20 по г.д.№.1037/19, ІІ ГО/. Намерено е, че в конкретния случая са събрани доказателства, че процесният обект е изграден през 1963 и е актуван с акт за държавна собственост №.1387/13.04.65, като в съответствие с функционалното му предназначение е предоставен за оперативно управление на държавната организация „Сортови семена“АД, Враца, впоследствие преобразувана и регистрирана като акционерно дружество. Трафопостът е бил включен в баланса по сметка 203-Сгради на праводателя на ищеца „Сортови семена“ АД, Враца. Видно от събраните доказателства /писмени и гласни/, обектът е бил предоставен за оперативно управление и е служил за задоволяване нуждите на държавната организация, праводател на ищеца, но не и на други потребители до момента на преобразуването й - следователно същият не е бил част от общата електроразпределителна мрежа през периода 1948-1999г. При тези обстоятелства е прието, че възражението на ответника, че по силата на чл.2 от Закона за електростопанството /отм./ същият е бил извън гражданския оборот, не намира нормативна подкрепа. Посочено е, че по аргумент от нормата на чл.18 от Конституцията на РБ вр. с чл.2 ал.2 Закона за електростопанството /отм./ процесният енергиен обект, изграден, оборудван и ползван през разглеждания период за осигуряване нуждите на един потребител, собственик на обекта, не може да се квалифицира като обект на изключителна държавна собственост. Режимът на частната държавна собственост е предоставен на преценката на държавата и тя не е извела по установения в закона ред запазването на собствеността върху процесния енергиен обект в държавата отделно и извън от преобразуваната в търговско дружество държавна организация „Сортови семена“АД. При тези обстоятелства е намерено, че материалната доказателствена сила на нот. акт за собственост №.48, т.І, рег.№.3679, д.230/00 на нотариус Р. С. при РС Враца не е оборена, процесната електрическа подстанция е била включена в капитала на преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие, преминала е в негова собственост, а впоследствие чрез транслативна сделка е била прехвърлена в собственост на ищцовото дружество. Във връзка с предназначението и използването на електрическата подстанция за процесния период е прието, че за времето 14.02.14-30.10.16 от трафопоста са били захранвани потребители както следва: „Джуджан“ЕООД /касатора/, „Сортови семена“АД, „Приева І“ЕООД, „Напоителни системи клон Мизия“ЕАД, „Галактика 03“ЕООД, „ИСК Груп“ООД. Не се твърди и не са налице доказателства да е сключен между собственика на съоръжението и ответника по делото договор по чл.117 ал.7 ЗЕ в редакцията преди изменението от 2012 и съответно по чл.117 ал.8 ЗЕ в редакцията след това. Съгласно същите собствениците на електрически уредби и съоръжения са длъжни да предоставят достъп на преносното, съответно на разпределителното предприятие, през собствените си уредби и съоръжения за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, като по делото е установено, че през процесния период от трафопоста са се захранвали и други потребители по смисъла на пар.416 ДР ЗЕ-освен праводателя на ищеца. При липсата на договорни отношения за самото ползване на процесното съоръжение за „Джуджан“ЕООД възниква право на основание чл.59 ЗЗД да получи от ползващото без основание ответно дружество обезщетение за ползването на съоръжението за процесния период. Посочено е, че е без значение дали ищцовото дружество е лицензирано и е в състояние да използва трафопоста за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, имайки предвид и посочената по-горе задължителна практика-че обедняването е налице, и когато друг субект ползва чуждата вещ без правно основание, спестявайки си разноските, които би направил, за да ползва качествата на тази вещ. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на задължителна практика /реш.№.179/18.05.11 по т.д.№.13, ІІ ТО/, според която при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуване и пренос на електрическа енергия до потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.8 ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл.59 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от ДКЕВР Методика за определяне на цените на предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Посочил е, че по принцип ползването се предоставя след сключен договор по цена, определена по методика, одобрена от комисията, а съгласно редакцията на чл.117 ал.8 /ДВ бр.54/12, в сила от 17.07.12/ собствениците на електрически уредби и съоръжения при техническа възможност и свободен капацитет предоставят ползването им на оператора на електроразпределителната мрежа за целите на преобразуването и преноса на еленергията до други клиенти. При липса на такъв договор между енергийното дружество и собствениците за достъп до притежаваните от тях ел.съоръжения, спорът за заплащането на ползването се разглежда по правилата на неоснователното обогатяване /реш.№.179/18.05.11 по т.д.№.13/10, ІІ ТО/. В случая ответникът е ползвал съоръженията без да е налице сключен договор по чл.117 ал.7, съответно ал.8 ЗЕ, с който да е уредено между страните възмездно ползване на притежаваното от ищеца съоръжение – поради което го е ползвал без основание и дължи заплащане на цена за така предоставения достът. Налице са и останалите елементи от фактическият състав на чл.59 ЗЗД-обогатяване на ответника чрез спестяване на разходи за ползване на енергийно съоръжение за периода 14.02.14-30.10.16 в определения от заключението на съдебно-техническата експертиза сума и обедняване на ищеца с нея, като съгласно задължителната практика на ВКС обезщетението следва да се определи на база приетата от ДКЕВР Методика-както е направило и вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, посочвайки сумата 20469,80лв. Съдът е намерил възражението, че обезщетение не се дължи, тъй като по сила на чл.60 ал.2 т.1 ЗЕЕЕ /отм./ за ответника се е породило сервитутно право, за неоснователно. Посочено е, че съгласно чл.60-чл.62 ЗЕЕЕ около енергийните обекти се създава сервитутна зона по смисъла на пар.1 т.1 ДР ЗЕЕЕ/отм./. Сервитутното право възниква за съществуващите към влизането в сила енергийни обекти - по силата на закона, а за новите – по силата на закона с отреждането на терена. Право на еднократно обезщетение за учреденото сервитутно право имат само собствениците на земята, върху която има новопостроени енергийни обекти. Съгласно чл.61 и чл.62 ЗЕЕЕ/отм./ представители на енергийните предприятия и длъжностни лица могат да влизат и преминават през чужди имоти и да извършват дейности в тях, свързани с експлоатацията на енергийните обекти, и собствениците на имотите, включени в сервитутните зони или граничещи с тях, не могат да препятстват упражняването на учредените сервитутни права. Възникналото по силата на ЗЕЕЕ/отм./ сервитутно право в полза на енергийното предприятие запазва действието си по силата на пар.26 ал.1 ПЗР на Закона за енергетиката - или около изградените и съществуващи преди 1999г. енергийни обекти се създават сервитутни зони ех леге с факта на влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./ и не е необходимо допълнително учредяване на такива зони срещу обезщетяване по реда на действащия ЗЕ. Отразено е, че в случая е безспорно, че се касае за енергиен обект, изграден преди 1999г., но с оглед цитираните норми на чл.61 и чл.62 ЗЕЕЕ /отм./ и дефинитивната норма на пар.1 т.51 ДР за сервитутна зона трябва да се приеме, че породените сервитутни права са с обект чуждата земя около енергийния обект. Те нямат отношение към ползването на самия енергиен обект за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, съответно към правото на обезщетение при липса на договор по чл.117 ал.7/ал.8 ЗЕ /отм./ или друго основание за ползване на собствеността и съоръжението. По изложените съображения исковата претенция е намерена за основателна в определения и присъден размер. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Формулира следните въпроси: 1.1.“Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства, респективно липсата на такива, и направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт или обосноваване за некредитирането му?; 1.2.Длъжен ли е съдът да обсъди наличието или липсата на издадено в полза на определено лице разрешение от „Асоциация Енергетика“ по чл.2 ал.2 от Закона за електростопанството като една от кумулативно представените материалноправни предпоставки за принадлежността на правото на собственост?“ /реш.№.12/27.02.20 по т.д.№.3217/18, ІІ ТО, ППВС 1/53, ТР 1/4.01.01 по г.д.№.1/00, ОСГК, реш. №.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО, реш.№.202/21.12.13 по т.д.№.866/12, І ТО, реш.№.157/9.11.11 по т.д.№.823/10, ІІ ТО, реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш.№.164/4.06.14 по г.д.№.196/14, ІІІ ГО, реш.№.83/ 23.06.15 по т.д.№.1940/14, ІІ ТО, реш.№.217/9.06.11 по г.д.№.761/10, ІV ГО, реш.№.154/24.08.16 по г.д.№.3848/15, ІV ГО, реш.№.264/18.12.13 по г.д. №.915/12, ІV ГО, реш.№.47/22.04.13 по г.д.№.217/12, ІV ГО/; 2.“Допустимо ли е заплащане на цена за предоставен достъп за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители в случай, че лицето, предоставящо достъп, не е предприело достатъчни /никакви/ действия за уреждане на взаимоотношенията между него и ЕРД за стартиране на процедурата по пар.4 ПЗР ЗЕ и в случай, че това е така, не следва ли лицето, предоставящо достъп, да бъде задължено в някакъв срок да изпълни това свое задължение, а не да получава обезщетения за срок, зависещ изцяло от неговата воля кога и дали да продаде енергийния обект?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с първия въпрос, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не се е отклонила от така формираната практика. Обсъдила е възраженията и доводите, които са от значение за решението по делото, в това число релевантните разпоредби и вече формираната практика на ВКС във връзка с приложимите разпоредби. Същевременно втората част на въпроса /1.2./ не удовлетворява изискването за годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС - доколкото е конкретна и фактическа, а и отговора на въпроса зависи от разглеждане на спора по същество, с оглед особеностите на конкретния случай и вида на съответното лице. Само за пълнота следва да се отбележи, че сочената от касатора практика, в това число реш.№.12/27.02.20 по т.д.№.3217/18, ІІ ТО, касае общото задължение на съда за обсъждане на доказателства, доводи и възражения и е неотносима към втората част на въпроса, а реш.№.47/22.04.13 по г.д.№.217/12, ІV ГО, визира ТКЗС, каквато не е разглежданата хипотеза. Същевременно съдът е цитирал относима към настоящия случай практика на ВКС – реш.№.247/22.04.10 по г.д.№.3868/08, ІІІ ГО. В същата изрично е отразено, че: на основание чл.8 ал.2 ЗЕ електрическите уредби, мрежи и вътрешни инсталации на потребителите, вкл. заводските централи, се изграждат и поддържат от потребителите; те-както и посочените в чл.2 ал.2 от същия закон кооперации и обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“-могат да притежават отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си /на един потребител/ нужди от ел. енергия – по аргумент и от пар.67 ал.9 от ПЗР на ЗЕЕЕ, отм.; трафопостът /по отношение на който ищецът е твърдял, че първоначално и към момента на включването му в капитала на едноличното дружество с ограничена отговорност е обслужвал само определен цех - за дървесни плоскости/ може да премине в собственост на праводателя на ищеца като включен в капитала му, ако тогава е бил за нуждите само на един потребител; ако, обаче, е с характера по чл.8 ал.1 вр. с чл.2 ал.1 от ЗЕл. – за общо ползване и държавна собственост, според изрично предвиденото в закона не може да бъде придобит от търговското дружество, макар формално да се води по книгите и в капитала му. Следва да се отбележи и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице соченото основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрично мотиви в тази връзка. Предвид изложеното той е неотносим към решаващата й воля и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Отново само за пълнота следва да се посочи, че по въпроса относно дължимостта на обезщетение предвид разпоредбата на 117 ал.7 ЗЕ вече е налице задължителна практика на ВКС - решение №.179/18.05.11 по т.д.№.13/10, II ТО. В същото е изяснено, че при ползуване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.7 ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл.59 ал.1 ЗЗД, което обезщетение трябва да се определи на база приетата от ДКЕР Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Така установената практика е била съобразена. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване също не са налице. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК на „Джуджан“ЕООД се дължат направените разноски в размер на 1200лв. платен адвокатски хонорар за отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,