Определение № 105 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б., Р. Г. С., М. Й. С., Н. И. Б. и Г. И. Б. срещу въззивно решение № 278 от 02.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 367/2021 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 500558 от 31.01.2021 г., постановено по гр. д. № 1115/2017 г. на Разложкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против Община Белица иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за установяване, че същите са собственици на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ на разликата от 316 кв. м до 1698 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 1698 кв. м, с номер по предходен план № 1281, кв. 73, парцел *, и за осъждане на ответника да им предаде владението върху целия имот. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците Б. Г. Б., Р. Г. С., М. Й. С., Н. И. Б. и Г. И. Б. са наследници по закон на С. И. Б., която е починала на 14.05.1985 г. Наследодателката е притежавала нива с площ от 2019 кв.м, находяща се в м. „Л.“ в землището на [населено място], която е била внесена в ТКЗС, а към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ е попадала в регулационните граници на града. Първият регулационен план на [населено място] е от 1962 г. и по този план от земеделския имот са образувани три парцела в кв.73 - парцел *-отреден за завод за пластмасови изделия, и парцели * и * – отредени като резервни терени за завода. В процесния имот съществуват две сгради, построени преди 07.04.1987 г., за които са издадени удостоверения за търпими строежи. За първи път сградите са отразени в КРП през 2001 г. След извършени промени в кадастралния план през 2001 г. са образувани три парцела, от които парцел *, с площ от 345 кв. м, е незастроен, а парцел *, с площ от 672 кв. м, и парцел *, с площ от 900 кв. м, са застроени. С решение № 353А от 09.05.2002 г. на ОСЗГ– Белица на ищците е признато правото на собственост върху нива с площ от 2019 кв. м в строителните граници на [населено място], м. „Л.“, имот пл. № *, парцели *, * и * по КРП и е възстановена в реални граници част от имота с площ 345 кв. м, представляващ парцел *, и е постановен отказ да се възстанови собствеността върху 1674 кв. м – площта, попадаща в застроените парцели *, * и в улица. С влязло в сила решение по адм. д. № 103/2003 г. на Благоевградския окръжен съд отказът за възстановяване на 1674 кв. м от имота е отменен, като след проведеното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, ОСЗГ – Б. е постановила решение № 353АА от 14.08.2003 г., с което на ищците е възстановено правото на собственост върху нива с площ от 2019 кв. м, м. „Л.“, находяща се в строителните граници на [населено място], представляваща имот пл. № *, парцели *, * и *. С одобрената през 2008 г. кадастрална карта на [населено място] спорният УПИ * е заснет с идентификатор ***, с площ от 1698 кв. м, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за ремонт и поддържане на транспортни средства. В кадастралния регистър за собственици на имота са записани Община Белица и С. И. Б., без за да посочени данни за притежаваните идеални части от имота в съсобственост. За изградените в процесния имот две сгради с идентификатори **** и **** са съставени актове за частна общинска собственост № 729 от 27.01.2016 г. и № 728 от 27.01.2016 г., вписани в Службата по вписванията на 28.01.2016г. След проведено административно производство за издаване на заповед по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, удостоверение по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ и скица за определяне прилежащите площи към сградите в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], със заповед на кмета на Община Белица е одобрено решението на специално назначената комисия за определяне на незастроената площ на бившия имот пл. № *, м. „Л.“, като е определено, че в процесния поземлен имот застроената площ е 182 кв. м, площта, отредена за техническа работилница е 492 кв. м, включваща застроените 182 кв. м, а незастроената част, извън прилежащите площи към сградите, е с площ от 316 кв. м, която незастроена част може да бъде възстановена на наследниците на С. И. Б. Останалата площ от 309 кв. м, определена като прилежаща към сградите, е собственост на Община Белица, а 189 кв. м попадат в улица. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е основателен и следва да се уважи в установителната му част до размер на 316 кв. м от процесния имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляваща реална част, обозначена като част В, съобразно идентификацията по скицата на л. 107 от първоинстанционното дело. Прието е, че в останалата част, за разликата до площта на целия имот, искът е неоснователен и следва да се отхвърли поради наличието на застрояване със сгради, което е пречка за възстановяването му съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Извършен е косвен съдебен контрол на решението на ОСЗГ като е посочено, че Община Белица като юридическо лице и носител на вещни права не е обвързана от постановеното решение по адм. дело № 103/2003 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, доколкото не е била страна в производството по пряк съдебен контрол върху административните актове в реституционното производство. Прието е, че разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не въвежда изискване за спазване на процедурите по отреждането на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, за законност на строителството, както и за предоставянето на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена държавна организация, а е достатъчен обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Изискване за законност на сградите се поставя в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато имотът е включен в строителните граници на населеното място и се застроява въз основа на отстъпено право на строеж, като масовите случаи са свързани със застрояване за жилищни нужди. В хипотезата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се имат предвид имоти както извън, така и в чертите на регулацията, застоени или засегнати от предвидено мероприятие. Посочено е, че разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, за разлика от чл. 10, ал. 7 от същия закон, има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности и че в случая осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху земеделска земя преди влизане в сила на ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята. Изложени са и съображения, че при постановяването на възстановителното решение от 14.08.2003 г. ОСЗГ не е съобразила изискванията на чл. 11, ал. 1 и 4 ППЗСПЗЗ и чл. 13а, ал. 2 ППЗСПЗЗ. Помощният план по визираните разпоредби е приет след постановяване на решението – на 15.05.2017 г., като административното производство по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ е финализирано със заповед № РД-15-172 от 01.06.2017 г. на кмета на Община Белица. С оглед на това съдът е счел, че конститутивният ефект на решението за възстановяване на правото на собственост следва да бъде зачетен до размера на 316 кв. м. от процесния имот, която площ е реална част в незастроената част на имота, извън определената със заповедта по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ прилежаща площ към сградите. В осъдителната част – за предаване на владението, искът е приет за неоснователен по съображения, че по делото не е доказано ответникът да осъществява фактическа власт върху незастроената площ от 316 кв. м в югоизточната част на имота, за която няма пречка да се зачете легитимиращият ефект на решението 14.08.2003 г. на ОСЗГ, нито че създава неоснователно пречки на ищците да влязат във владение на тази реална част. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е да се осъществява в гражданския процес косвен съдебен контрол върху съдебното решение за реституция на земи по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ; 2. Кой има правен интерес от подобен косвен съдебен контрол, при положение, че ответникът по иска е участвал в реституцията на имота и е могъл към него момент да претендира права на собственост върху имота; 3. В рамките на какви срокове или давност може да се поиска косвен съдебен контрол върху съдебните решения за реституция на поземлени имоти по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ; 4. Допустимо ли е същият съдия докладчик, извършил реституцията на процесния имот, да осъществи косвен съдебен контрол върху собственото си решение по чл. 10, ал. 7, вр. с чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ; 5. В производството по чл. 14, ал. 3, вр. с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, по което общината е издала удостоверение по чл. 13, ал. 4 ЗСПЗЗ, длъжен ли е съдът да конституира общината като заинтересована страна; 6. Подлежат ли на актуване с акт за общинска собственост имоти, които вече са възстановени на наследниците на тези имоти и на какво основание – доколкото Община Белица не представя акт за общинска собственост; 7. В случай че вече възстановен имот по чл. 14, ал. 3, вр. с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ не е актуван с акт за общинска собственост, на какво основание общината може законно да придобие този имот, след като той вече е възстановен на наследниците на собственика му; 8. Могат ли да бъдат актувани сградите в имот, собственост на ищците, без надлежно учредено право на строеж в полза на общината, без тяхно знание и съгласие; 9. Следва ли да е налице законно строителство за реституция по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Ответникът по жалбата Община Белица е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на същата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Една част от поставените въпроси са свързани с установяването на конкретна фактическа обстановка и са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, а други не кореспондират на решаващите мотиви на съда за отхвърляне на предявения иск, посочени по-горе, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това, във връзка с поставените въпроси касаторите не се позовават на противоречие с никаква практика на ВКС /посоченото определение № 150 от 10.03.2016 г. по гр.д.№ 6131/2015 г. на ВКС, І г.о., е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Същите сочат, че спорът е разрешен в противоречие с решение № 20 от 07.11.1996 г. на КС на РБ по конституционно дело № 21/1996 г., с което са обявени за противоконституционни § 2 ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр.79 от 1996 г.) в частта, с която се изменя чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ относно думата „обезщетяване” и § 5, т. 3 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, което решение не се отнася до поставените въпроси и противоречие на въззивното решение с него не налице. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по въпросите, касаещи правомощията на съда да извърши косвен съдебен контрол върху съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, обективирана в решение № 250 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 3215/2013 г., ІІ г. о., решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г., ., ІІ г. о., решение № 199 от 12.05.2011 г. по гр. д. № 345/2010 г., І г. о. и др., съгласно която при спор за собственост, основан на земеделска реституция, съдът може по възражение на страната да упражни косвен съдебен контрол върху решението на административния орган по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху земеделски имот, както и върху съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което се признава това право, но само когато тя противопоставя собствени права върху имота, които изключват правата на другата страна. Страна в административното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е държавата /ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС/ и Община Белица като юридическо лице и носител на вещни права не е обвързана от постановеното решение. В случая основното съображение за отхвърлянето на иска за част от имота е, че са налице пречките по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за реституция поради неговото комплексно застрояване от държавата преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, с оглед на което ищците не се легитимират като негови собственици. Според установената практика в тази хипотеза няма изискване за законност на строителството, нито за вида на сградите, а е от значение само завареното фактическо състояние на имота към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. В съдебната практика постановяването на решение от състав в нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не се възприема като абсолютно основание за неправилност, респ. - за отмяна на съдебното решение /в този смисъл е решение № 98 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 3899/2016 г. на ВКС, II г. о./. Съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона. В този смисъл уреденото в чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена за правилността на акта като резултат. Разрешаването на обуславящите изхода на спора въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи относно визираните в т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 800 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,