Определение № 360 от 10.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3891/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 71 794/29.07.2020 година, подадена от Прокуратурата на Република България и насрещна такава с вх. № 73 766/16.09.2020 година, подадена от Е. Х. М., двете против решение № 11 618/21.07.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 4219/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5360/24.08.2018 година, допълнено с решение № 5909/05.08.2019 година, двете на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 19-ти състав, постановени по гр. д. № 6934/2017 година,, с което Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Е. Х. М. сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4 във връзка с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от НК, както и за престъпление по чл. 321, ал. 3 от НК, по досъдебно производство № 219/2009 година по описа на ОДМВР Варна, прокурорска преписка № 100/2014 година по описа на Специализираната прокуратура, което е било прекратено с постановление от 25.01.2017 година на прокурор от Специализираната прокуратура, на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2017 година до окончателното плащане, като е отхвърлил главния иск, като за разликата над уважения размер от 20000.00 лева до пълния предявен размер от 100 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че от събраните доказателства не може да се направи извод за пряка причинна връзка между наказателното производство и заболяването на М.. Сочи се, че не са анализирани показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед на възможната им заинтересованост, както и че не било отчетено това, че по отношение на М. не били вземани мерки за неотклонение. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната, като било игнорирано обстоятелството, че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените вреди. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на М.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от М. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Е. Х. М. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намалено като се съобрази с обема на действително претърпените вреди, с принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по тази касационната жалба Е. Х. М. е подала отговор на същата с вх. № 73 720/15.09.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 11 618/21.07.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 4219/2019 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от Е. Х. М. насрещна касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Е. Х. М. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 27.07.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 71 794/29.07.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Е. Х. М. е била уведомена за касационната жалба на насрещната страна на 12.08.2020 година, а подадената от нея насрещна касационна жалба е с вх. № 73 766/16.09.2020 година, като е подадена по пощата на 14.09.2020 година, а 12.09.2020 година и 13.09.2020 година са неприсъствени дни. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 12.05.2008 година Е. Х. М. била привлечена като обвиняем по досъдебно производство № 219/2009 година по описа на ОДМВР [населено място] за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, във връзка с ал. 2 от НК, като по отношение на нея била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000.00 лева. Въз основа на внесен обвинителен акт, въз основа на който било образувано н. о. х. д. № 1110/2011 година по описа на Окръжен съд Варна, по което на 10.07.2013 година М. била призната за невиновна и оправдана по повдигнатите по отношение на нея обвинения. Първоинстанционната присъда била протестирана и отменена с решение № 179/11.12.2013 година на Апелативен съд Варна, като делото било върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Последният от своя страна прекратил съдебното производство и върнал делото на Прокуратурата на Република България за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. След това връщане наказателното производство по отношение на Е. Х. М. било частично прекратено по отношение на престъплението по чл. 321 от НК, но прекратяването било отменено от по-горестоящия прокурор и последвало ново внасяне на обвинителен акт и за двете престъпления. Съдът обаче отново прекратил съдебното производство и върнал делото на Прокуратурата на Република България за отстраняване на допуснати в хода на досъдебното производство процесуални нарушения. След това прокурор от Специализираната прокуратура отново прекратил частично наказателното производство по отношение на престъплението на чл. 321 от НК, като прекратяването било отново било отменено от Апелативната специализирана прокуратура, а нейното постановление било потвърдено с постановление на прокурор при ВКП. Досъдебното производство било върнато на Специализираната прокуратура и с постановление от 25.01.2017 година било прекратено по отношение и на двете престъпления, на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като Е. Х. М. с поведението си не била осъществила съставите на двете престъпления. Прекратяването на наказателното производство било влязло в сила на 03.02.2017 година. Самото наказателно производство било продължило около 10 година и се било отразило неблагоприятно на професионалната реализация на Е. Х. М. в банковия сектор, като тя не могла да заеме длъжността „мениджър на клон“. От заключението на допуснатата и изслушана по делото комплексна съдебномедицинска експертиза било установено, че Е. Х. М. страда от „системен лупус еритематозус и синдром на Р “, които не били в причинна връзка с воденото по отношение на нея наказателно производство. По делото не била приложена документация за „протрахирана депресивна реакция на дезадаптация“ и не се установявало това заболяване да е било последица от наказателното производство. Нямало доказателства, че наказателното производство е било медийно отразявано и информация за него да е изтекла от Прокуратурата на Република България. По отношение на Е. Х. М., в качеството й на обвиняем и на подсъдим не били вземани мерки за процесуална принуда, като забрана за напускане на пределите на Република България, без разрешението на прокурора или на съда. За да определи размера на дължимото се от Прокуратурата на Република България обезщетение съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че в конкретния случая Е. Х. М. е била обвинена в извършването на престъпление по чл. 212, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, във връзка с ал. 2 от НК, всяко едно от които било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, като по отношение на нея била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000.00 лева. Самото наказателно производство било продължило от 12.05.2008 година до 03.02.2017 година, като по отношение на М. през целия този период не били налагани мерки за процесуална принуда, като забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда. Също така нямало данни за медийно отразяване на наказателното производство. Наказателното преследване се било осъществило както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът бил осъществявал функциите по ръководство и решаване така и в съдебната фаза, в която бил осъществявал обвинителната функция и контрол за законност. Осъществяването на тези процесуални функции от прокурора обосновавало качеството на надлежен ответник по делото на Прокуратурата на Република България, който дължал обезщетение за всички вреди (имуществени и неимуществени), които били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали били причинени виновно от длъжностното лице. В конкретния случай претърпените от Е. Х. М. неимуществени вреди следвало да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препращал § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/23.12.1968 година и конкретните данни по делото, а те в случая били- възрастта на М., нейното обществено положение, завършено образование и чисто съдебно минало; това, че на М. било повдигнато обвинение за две престъпления, всяко едно от които е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; продължителността на наказателното преследване, в което по отношение на М. са били извършвани процесуални и процесуално следствени действия; това, че по отношение на М. за целия период на наказателно преследване е била изпълнявана мярка за неотклонение „парична гаранция“; това, че имало доказателства наказателното преследване да било препятствало развитието на М. в професионален план, както и това, че по отношение на нея за целия период на наказателното преследване не били налагани мерки на процесуална принуда, като забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда; както и това, че наказателното преследване не било предмет на медийно отразяване от страна на Прокуратурата на Република България, но било повлияло негативно върху физическото и психическо здраве на М., като събраните гласни доказателства обосновавали извод, че вредите били малко над обичайните, които съпътствали всяко едно наказателно преследване; Въззивният съд намирал, че с оглед на тези конкретни данни, справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което имала право Е. Х. М., вследствие на незаконното обвинение, възлизало на сумата от 20 000.00 лева, който размер удовлетворявал и обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Предявеният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от наказателното преследване бил основателен до посочения размер от 20 000.00 лева и подлежал на отхвърляне до пълния предявен размер от 100 000.00 лева. Върху определеното обезщетение се дължала законна лихва за забава, считано от датата на влизане в сила на прекратяването на наказателното производство, а именно 03.02.2017 година. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 46/25.03.2019 година, постановено по гр. д. № 1651/2018 година, решение № 40/08.05.2019 година, постановено по гр. д. № 1938/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 145/06.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4132/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Х. М. е поискала допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен до касационен контрол по отношение на правните въпроси за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД; за това какъв е размерът на обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и/или как може да бъде определен същия в стойностно изражение. По отношение на тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, решение № 40/13л05.2020 година, постановено по гр. д. № 2683/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 100/08.07.2019 година, постановено по гр. д. № 2682/2018 година по описа по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои от претендираните от Е. Х. М. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на М.. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от М. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 11 618/21.07.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 4219/2019 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 71 794/29.07.2020 година и от Е. Х. М. насрещна касационна жалба с вх. № 73 766/16.09.2020 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение