Определение № 4886 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2026 г.

Производство по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. с чл. 11, ал. 14 от Закона за противодействие на корупцията сред лица, заемащи публични длъжности /ЗПКСЛЗПД/. Образувано е по жалба с вх. № 1320 от 03.07.2026 год. на сдружение „Съюз на българските адвокати“ от 03.07.2026 год., уточнена с молба от 17.09.2026 год., срещу решение № 122 от 28.05.2026 год. на ВАдвС, с което е насрочено извънредно заседание на 5 юни 2026 г. от 14,30 ч. в С., хотел „А.“, при дневен ред с единствена точка: Приемане на Процедурни правила от ВАдвС за провеждане на избор на член на КПК; решение № 123 от 28.05.2026 год. на ВАдвС, с което е възложено на работна група от членове на ВАдвС в състав: адв. К. И., адв. Н. М. и адв. Е. Я. съвместно с председателя и заместник-председателите да подготвят проект на процедурни правила за провеждане на избор на член на КПК; решение № 145 от 05.06.2026 год. на ВАдвС, с което на основание чл. 11, ал. 2 ЗПКСЛЗПД са приети изготвените Процедурни правила за избор на член на КПК от ВАдвС, като е възложено те да бъдат обявени на интернет-страницата на ВАдвС, раздел „Процедура за избор на член на Комисия за противодействие на корупцията; решения № 165 – 168 от 25.06.2026 год. на ВАдвС, с които съответно са оставени без уважение искания за удължаване на срока за предложения за член на КПК от ВАдвС; обявен е списък на допуснатите кандидати до следващия етап в процедурата – изслушване, който е насрочен на 30.06.2026 год. от 10.00 ч. в заседателната зала на ВАдвС; удължен е срокът по чл. 7, ал. 6 от Процедурните правила за отговор на задаваните въпроси на всеки от кандидатите до пет минути и общо не повече от един час на всеки от кандидатите за отговор на всички въпроси и е насрочено заседание за избор и приемане на решение за избор на член на Комисията за противодействие на корупцията на 30 юни, с начало 30 минути след приключване на изслушването на кандидатите и решение № 187 от 30.06.2026 на ВАдвС за избор на член на Комисията за противодействие на корупцията. Жалбоподателят поддържа, че влизането в сила на ЗПКСЛЗПД в деня на обнародването му изисква от прилагащия орган повишена грижа за публичност и осигуряване на реална възможност за участие на адресатите на закона. ВАдвС още в деня на обнародването приел правила и с това стартирал 7-дневния срок за приемане на предложения за член на Комисията за противодействие на корупцията. Към 05.06.2026 год. – началото на процедурата, съдържанието на закона не било известно. Така обективно повече от 14 000 адвокати били лишени от време за информиране, подготовка и участие в процедурата. Нито един от другите органи – Народното събрание, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, не си били позволили да стартират процедурата за приемане на предложения още от същият ден на обнародването на ЗПКСЛЗПД в Държавен вестник. Извънредното заседание, проведено на 05.06.2026 год. и приключило в 16.30 ч., не било обявено на сайта на ВАдвС и по този начин на адвокатите не е било известно, че ще се провежда заседание по приемане на правила за избор на член на Комисията, поради което по своята същност то било тайно и секретно заседание. Извънредните заседания следвало да се свикват с писмена покана до членовете на ВАдвС, изпратена в 14-дневен срок преди заседанието, което в случая не било спазено при свикване на заседанието на 05.06.2026 год., поради което било налице нарушение по чл. 120, ал. 1 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Съгласно § 3, ал. 14 от ПЗР на ЗПКСЛЗПД, сроковете, предвидени в този закон за избор или назначаване на членовете на Комисията за противодействие на корупцията, не се прилагат по отношение на първоначалното конституиране на състава й, поради което и предвиденият в § 3, ал. 1 едномесечен срок бил инструктивен – предназначен основно да дисциплинира органите и неговото изтичане не водело до загубване на правото на нито един от органите да избере член на Комисията. За да бъде съкратен 14-дневният срок за приемане на предложения по чл. 11, ал. 2 ЗПКСЛЗПД, следвало органът да вземе решение, съгласно § 3, ал. 15 от ПЗР на закона. Видно било от публикувания протокол на 15.06.2026 год. в 8.33 ч., че ВАдвС не бил взел решение на 05.06.2026 год. за съкращаване на срока по чл. 11, ал. 2 от закона, с което било допуснато нарушение. Решение № 146 от 05.06.2026 год. не било оповестено, тъй като протоколът от редовното заседание на ВАдвС, проведено на 28.05.2026 год., бил публикуван на 15.06.2026 год., в 8.33 ч., т.е. след изтичане на 14-дневния срок за публикуването му, съгласно чл. 16, ал. З от Правилата за организацията на дейността на ВАдвС и след изтичане на срока за приемане на предложенията, което представлявало нарушение, доколкото именно на това заседание било взето решение № 122 от 28.05.2026 год. за провеждане на извънредно заседание на 05.06.2026 год., от 14.30 ч., в С., хотел А., при дневен ред с единствена точка „Приемане на Процедурни правила от ВАдвС за провеждане на избор на член на КПК.“ По този начин обсъждането и решение № 146 от 05.06.2026 год., представляващо част от процедурата по избор на член на КПК от ВАдвС, не били публично и своевременно обявени, което представлявало нарушение. В този смисъл това извънредно заседание било тайно. Процедурните правила от ВАдвС за провеждане на избор на член на КПК не били обявени никъде за периода от 05.06.2026 год. до 12.06.2026 год. Решение №122 и решение № 123 от 28.05.2026 год. на ВАдвС били незаконосъобразни, тъй като обсъждането им изобщо не било известно на адвокатите, като в обявения дневен ред нямало информация за тези въпроси. Тези решения били станали известни едва с публикуване на протокола на 15.06.2026 год., в 8.33 ч., т.е., след изтичане на срока за предложения. Решенията от 25.06.2026 год. били незаконосъобразни, тъй като цялата процедура била незаконосъобразна. Жалбоподателят бил направил искане за присъствие на заседанието на негов представител, както и да получи достъп до пълния дневен ред и материалите към него, но не получил никакъв отговор, което опорочавало заседанието, тъй като не могъл да участва, да се запознае с материалите, да изрази становище и да направи предложения. Решение № 187 от 30.06.2026 год. на ВАдвС било незаконосъобразно, а избраният кандидат М. Ш. не отговарял на изискванията за заемане на длъжността. Ето защо моли решение № 187 от 30.06.2026 на ВАдвС да бъде отменено, евентуално – да бъдат отменени и решение № 122 от 28.05.2026 год., решение № 123 от 28.05.2026 год., решение № 145 от 05.06.2026 год. и решения № 165 – 168 от 25.06.2026 год. на ВАдвС. Ответната страна по жалбата Висш адвокатски съвет счита, че жалбата се явява недопустима, евентуално – неоснователна. Поддържа, че ЗА урежда изчерпателно случаите, в които актове на органи на адвокатурата подлежат на съдебен контрол и не съдържа разпоредба, която да предвижда обща възможност за обжалване пред съд на решенията на ВАдвС. Съдебното производство по контрол на решенията на ВАдвС е извън обхвата на общия исков или административен процес и основание за развитието му е или изрично посочване на ВКС като орган, пред който да се развие производството по обжалването или пряко препращане към чл. 7, ал. 5 и ал. 7 ЗА. В конкретния случай, жалбоподателят – сдружение с нестопанска цел „Съюз на българските адвокати“, оспорвал няколко решения, приети от ВАдвС в изпълнение на възложените му правомощия със ЗПКСЛЗПД, които не попадали в изчерпателно изброените от законодателя в ЗА актове, подлежащи на обжалване пред ВКС, с изключение на решение № 187 от 30.06.2026 год., което подлежало на обжалване пред ВКС с оглед изричната разпоредба на чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД, но жалбоподателят не бил легитимиран да го обжалва. Решение № 122 от 28.05.2026 год. решение № 123 от 28.05.2026 год., решение № 145 от 05.06.2026 год. и решения № 165 – 168 от 25.06.2026 год. на ВАдвС не подлежали на обжалване. Производството по избор на член на КПК от ВАдвС преминавало през няколко етапа, в хода на всеки един от които ВАдвС приемал отделни решения, голяма част от които не подлежали на самостоятелно обжалване, тъй като имали подготвителен/организационен характер и в този смисъл били актове „по целесъобразност“. На съдебен контрол за законосъобразност от ВКС подлежал само и единствено крайният акт, а именно решението на ВАдвС за избор на член на Комисията, което обективирало избора – арг от чл. 11, ал. 14 и ал. 15 ЗПКСЛЗПД. Дори да се приемело, че тези решения подлежат на оспорване самостоятелно, то право да ги оспорват имали само лицата, които разполагат с легитимация да оспорят крайния акт за избор на член на КПК, а това били кандидатите в процедурата, съгласно изричното правило на чл. 11, ал. 14 от ЗПКСЛЗПД. Жалбата срещу решение № 187 от 30.06.2026 год. на ВАдвС, макар да била депозирана в законоустановения тридневен срок от обявяването на резултатите от избора /които били обявени на 30.06.2026 год./ и насочена срещу подлежащ на обжалване акт, била процесуално недопустима. Право да оспорват решението за избора имали само кандидатите в процедурата по избор на член на КПК с жалба чрез ВАдвС пред Върховния касационен съд – чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД. Жалбоподателят не бил кандидат в процедурата. Жалбата срещу решение № 187 от 30.06.2026 год. на ВАдвС била и неоснователна. Със ЗПКСЛЗПД било предвидено създаване на КПК, като един от членовете й да бъде избран от Висшия адвокатски съвет, по приети от него процедурни правила. В случая чрез посочването в приетите Процедурните правила на конкретни срокове и календарни дати за всеки етап от процедурата, се постигала яснота, предвидимост и пълна прозрачност за действията в хода на процедурата. Извънредното заседание на ВАдвС, проведено на 05.06.2026 год., било насрочено с решение на ВАдвС, прието на негово редовно заседание на 28.05.2025 год., поради което същото не било свикано в хипотезата на чл. 120, ал. 1, изр. 2 ЗА. Това събрание било проведено в хипотезата на „неотложен случай“ – чл. 11, ал. 2 и чл. 14, ал. 2 от Правилата за организация на дейността на ВАдвС /достъпни на сайта на съвета/. Анализът на § 3, ал. 14 и 15 от ПЗР на ЗПКСЛЗПД налагал извода, че сроковете, предвидени в закона, за избор или назначаване на членовете на К., могат да бъдат съкращавани по решение на съответния орган по избор или назначаване. Сроковете за предлагане на кандидати в процедурите по избор на членове на КПК от останалите колективни органи, компетентни да проведат подобен избор, също били съкратени на основание § 3, ал. 15 от ПЗР на ЗПКСЛЗПД, което обстоятелство било ноторно с оглед оповестяване на процедурните правила на интернет сайтовете на съответните органи. На 05.06.2026 год., непосредствено след извънредното заседание на ВАдвС, на което били приети Процедурните правила, същите били оповестени на сайта, като била проведена и предварително насрочена среща на Председателя, заместник-председателите и главния секретар на ВАдвС с председатели и секретари на адвокатски колеги, на която била представена подробна информация за започнатата от ВАдвС процедура по избора на член на КПК по влезлия в сила ЗПКСЛЗПД, както и за приетите процедурни правила и оповестяването им на сайта. В този смисъл не било допуснато нарушение на чл. 16, ал. 3 от Правилата за организация на дейността на ВАдвС. Проведеното на 28.05.2026 год. редовно заседание на ВАдвС било излъчвано онлайн в закритата секция на сайта на Висшия адвокатски съвет, при спазване на изискванията за достъп единствено за адвокати, съгласно чл. 12, ал. 4 от Правилата за организация на дейността на ВАдвС. Жалбата срещу решение № 165 от 25.06.2026 год. не била мотивирана. Твърдението на жалбоподателя, че избраният за член на КПК от ВАдвС адв. М. А. Ш. не отговаря на изискванията за заемане на длъжността било невярно. Не било налице законово изискване ВАдвС да мотивира решението си за избор на член на КПК, каквото задължение не било предвидено и за нито един друг акт на орган, избиращ член на КПК. ВАдвС бил изпълнил възложените му от законодателя правомощия – изборът бил проведен в законоустановения едномесечен срок, при ясни и прозрачни правила, в хода на процедура, която гарантира необходимата публичност и прозрачност. Всички актове, за които това било предвидено, били надлежно и своевременно оповестявани на интернет страницата на ВАдвС, която била единственото посочено в ЗПКСЛЗПД място за публикуване и обявяване на актове, свързани с процедурата /арг. от чл. 11, ал. 4, ал. 7, ал. 10 и ал. 11/. Върховният касационен съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Жалбата е процесуално недопустима. ЗПКСЛЗПД е приет в изпълнение на ангажиментите на Република България по Националния план за възстановяване и устойчивост – НПВУ /и по-конкретно Етапна цел 2018 от Реформа С10.R2. „Антикорупция“/, приет с решение № 411 на Министерския съвет от 2021 год. на основание чл. 105 от Конституцията на Република България /КРБ/ вр. с чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2021/241 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на Механизъм за възстановяване и устойчивост. Основна цел на ЗПКСЛЗПД е създаването на ефективен орган за борба с корупцията, концентриращ анализаторски, оперативен и разследващ потенциал – както с оглед неговата необходимост, така и с оглед изпълнението на Националния план за възстановяване и устойчивост /чл. 2 от Закона; мотиви към законопроект № 52-602-01-3 от 30.04.2026 год./. За постигането на тази цел се създава независим, специализиран постоянно действащ държавен орган – Комисия за противодействие на корупцията, като за да се гарантира нейната независимост, се предвижда един от членовете й да се избира от Народното събрание, един да се назначава от президента на Република България, по един да се избира от Общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд, съответно от Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд, и един да се избира от Висшия адвокатски съвет. Конституирането на Комисията е регламентирано в Глава втора от закона, като процедурите за избор са установени в съответствие с изискванията за публичност и прозрачност /гарантиращи политическа независимост/, а към членовете на Комисията, които могат да бъдат само дееспособни български граждани, са поставени високи изисквания за образователен ценз, възраст, професионални и нравствени качества. ВАдвС избира член на Комисията измежду вписаните по реда на ЗА адвокати не по-рано от 6 месеца преди изтичане на мандата на Комисията /чл. 11, ал. 1/, провежда избора на свое заседание и приема решение за избор на член на Комисията /чл. 11, ал. 12/, като всеки кандидат може да оспори законосъобразността на избора с жалба чрез Висшия адвокатски съвет пред Върховния касационен съд в тридневен срок от обявяване на резултатите от избора /чл. 11, ал. 14/. Доколкото при избора на член на Комисията по чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗПКСЛЗПД ВАдвС не упражнява самоуправление на адвокатурата по чл. 134 от Конституцията на Република България, а възложена му със специален закон публична функция по формирането на държавен орган, то решението му има белезите на административен акт, а жалбата срещу това решение се разглежда по реда на АПК – арг. чл. 10, ал. 29 ЗПКСЛЗПД. Съществуването и надлежното упражняване на правото на оспорване на административен акт е възможно само при наличието на определени процесуални предпоставки, които са регламентирани в разпоредбата на чл. 159 АПК, като за наличието им съдът следи служебно. Една от тях, съгласно чл. 159, т. 4 АПК, е оспорващият да има правен интерес от оспорването. Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България /КРБ/ урежда правото на съдебна защита на гражданите и юридическите лица срещу административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон /т.нар. „обща клауза за обжалване на административни актове/. Практиката на Конституционния съд по тълкуването и прилагането на чл. 120, ал. 2 КРБ приема, че в тази разпоредба са съединени обективно две различни по характер конституционни норми – процесуалноправна, която определя кръга на активно легитимираните да търсят съдебна защита и материалноправна, която сочи конституционноправните критерии за съдебна обжалваемост на административните актове. Задължително конституционно условие е обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва. Наличието на такова „засягане“ е необходимото условие за възникване на процесуален правен интерес от съдебно обжалване /решение № 21 от 26.10.1995 год. на КС по к. дело № 18/1995 год./. Във всички случаи, когато гражданите атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове, те трябва да докажат пред компетентния съд, че е налице засягане на техни права или законни интереси. При това заинтересоваността следва да е правомерна, лична и обоснована. Правото на защита не е публична функция, а процесуалната легитимация не е институт на пряката демокрация, чрез която се упражнява народният суверенитет /решение № 5 от 17.04.2007 год. на КС по к. дело № 11/2006 год./. Когато се стеснява достъпът до съдебна защита по отношение на определени административни актове /изключението по чл. 120, ал. 2 КРБ/, законодателната целесъобразност е лимитирана в смисъл, че необжалваемостта не може да засяга реализацията на основните права и свободи на гражданина, освен ако се налага за защитата на висши конституционни ценности, свързани с особено важни интереси на обществото /решение № 14 от 04.11.2014 год. на КС по к. дело № 12/2014 год., решение № 4 от 23.02.2001 год. на КС по к. дело. № 15/2000 год./. Със специалната норма на чл. 10, ал. 14 ЗПКСЛЗПД законодателят ограничава кръга на лицата, които могат да оспорват решението по чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗПКСЛЗПД, до тези, чието пасивно избирателно право е било засегнато. Това ограничение е съразмерно както на нуждата от защита на лицата, които са били поставени в конкуренция при избора, така и на нуждата от защита на обществения интерес – то цели да осигури стабилност и бързина на изборния процес, както и да предотврати злоупотреби /изборният процес е обвързан с кратки и строго определени срокове и ако кръгът на жалбоподателите е неограничен съществуват рискове от забавяне на встъпването на избрания орган, оказване на натиск, институцонална криза/. В разглеждания случай жалбоподателят е юридическо лице /по отношение на което е априори невъзможно да е кандидат за член на антикорупционния орган/ и не е адресат на оспореното решение № 187 от 30.06.2026 на ВАдвС. Жалбоподателят не твърди, че това решение нарушава или застрашава негови лични права или законни интереси или го обременява със задължения, като счита, че достатъчно основание за легитимацията му е защитата на законността и правовата държава. Заявеният от него общ интерес, свързан с правото на всеки един адвокат да направи предложения за член на Комисията /чл. 11, ал. 2 ЗПКСЛЗПД/, обаче, не е основание за повдигането на спор за законосъобразността на административния акт. Правото на съдебна защита и оспорването на административни актове /правото на защита/ не може да се отъждестви с публичната функция или дейност по упражняване на надзор за законност на администрацията. Правото на защита и правозащитната дейност на овластените държавни органи, като форми за контрол на законността, имат различни основания, от които произтича правно защитената възможност да се атакуват административни актове. При държавните органи защитата на законността произтича от мандата, възложен им чрез избор или назначаване и овластяването им с правомощия в Конституцията и законите. Те защитават правата на всички, без да имат личен интерес, обусловен от нарушени или застрашени права по силата на пълномощията си, произтичащи от политическото представителство. Правото на съдебна защита и обжалването на административни актове за гражданите и юридическите лица възниква единствено при засягане или застрашаване на техни права, свободи или законни интереси или обременяване със задължения, тъй като липсва пълномощие или мандат да бъдат защитавани правата, законните интереси или обременяването със задължения на други граждани /решение № 5 от 17.04.2007 год. на КС по к. дело № 11/2006 год./. Конституционното основание за прокурорския протест е чл. 127, т. 5 КРБ, която разпоредба е развита в чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК. Решение № 122 от 28.05.2026 год., решение № 123 от 28.05.2026 год., решение № 145 от 05.06.2026 год. и решения № 165 – 168 от 25.06.2026 год. на ВАдвС не подлежат на самостоятелно съдебно оспорване. Нормата на чл. 21, ал. 5 АПК изключва от обхвата на индивидуалните административни актове волеизявленията, които са част от производствата по издаване или изпълнение на административни актове – какъвто именно характер имат горепосочените решения. Законосъобразността на тези волеизявления подлежи на контрол по АПК заедно с крайния акт, който те подготвят. Самостоятелното им обжалване е допустимо тогава, когато осуетяват този краен акт /чл. 199 и чл. 202 АПК/ или не са свързани със законосъобразността му – какъвто не е разглежданият случай. Ето защо подадената жалба се явява процесуално недопустима и на основание чл. 159, т. 1 и 4 АПК следва да бъде оставена без разглеждане. В молбата на жалбоподателя от 17.09.2026 год., уточнена с молба от 24.09.2026 год., е направено искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 628 ГПК по следните въпроси: 1/ Следва ли чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС, чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 4 във връзка с чл. 24 от Регламент /ЕС/ 2021/241 и разпоредбите на Директива /ЕС/ 2026/1021 относно специализираните органи за противодействие на корупцията да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба или нейно тълкуване, съгласно които решението, с което професионален орган, овластен от закона, избира член на националния специализиран антикорупционен орган, може да бъде оспорено пред съд единствено от лицата, допуснати като кандидати, но не и от организация на съответната професия, участвала в процедурата по предвидения в закона ред, чиито искания в хода й са отхвърлени и чиито членове са били лишени от възможността да бъдат предложени? 2/ Следва ли изискването за прозрачен и гарантиращ независимост процес по формиране на антикорупционния орган, произтичащо от посочените разпоредби, да се тълкува в смисъл, че не допуска органът по избора, в самия ден на влизането в сила на закона и без нарочно мотивирано решение, да съкрати наполовина установения в закона срок за предложения на кандидати, при положение че спазването на пълния срок е било обективно възможно в рамките на общия срок за конституиране на органа? 3/ Следва ли чл. 47 от Хартата да се тълкува в смисъл, че ефективната съдебна защита срещу решението за избор изисква съдът да може да провери законосъобразността на всички подготвителни актове по процедурата /приетите правила, сроковете, отказите за тяхното изменение, провеждането на изслушването/, както и че органът по избора е длъжен да мотивира решението си по критерия „ високи професионални и нравствени качества “, за да бъде възможна такава проверка? Съгласно чл. 267, § 1 ДФЕС, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: а/ тълкуването на ДФЕС и б/ валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно от съда или по искане на страната, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прамощията на съда. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Изключенията от задължителния характер на прюдициалното запитване са формулирани от съда на ЕС в неговата съдебна практика. Националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване на тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963 год. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62 и др./; когато въпросът е ирелевантен, т.е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982 год. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 год. по дело С-343/90, Lourenco Dias и др./; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982 год. по дело 283/81, Srl CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health и др./; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005 год. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997 год. по присъединени дела С-321/94, С-322/94, С-323/94 и С-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990 год. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и др./. В разглеждания случай не са налице предпоставки за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставените от жалбоподателя въпроси. Спорът по делото понастоящем е свързан с допустимостта на подадената жалба /респ. с въпроса дали жалбоподателят е процесуално легитимиран да оспори решения на ВАдвС, постановени в производството по избор на член на Комисията/. Не е налице обаче връзка между приложимите в настоящия случай разпоредби на чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД и чл. 21, ал. 5 АПК и нормите на Регламент /ЕС/ 2021/241 на Европейския парламент и на Съвета от 12.02.2021 год. за създаване на Механизъм за възстановяване и устойчивост /в т.ч. чл. 4 вр. с чл. 24/, с който, с оглед ефективната защита на финансовите интереси на Съюза, е установено задължение за държавите членки да предприемат подходящи мерки, за да гарантират, че използването на средствата във връзка с мерки, получаващи подкрепа от Механизма, е в съответствие с приложимото право на Съюза и с националното право и по-специално следва да гарантират, че се предотвратяват, установяват и коригират измамите, корупцията и конфликтите на интереси и че се избягва двойното финансиране от Механизма и други програми на Съюза. Нормите на чл. 47, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 19, пар. 1, ал. 2 Д. са били обект на тълкуване в практиката на СЕС. Правото на достъп до съд и ефективна съдебна защита не е безусловно. Принципът на ефективна съдебна защита представлява основен принцип на правото на Съюза, но основните права не са абсолютни, като спрямо тях могат да се налагат ограничения, при условие, че те действително отговарят на преследваните от разглежданата мярка цели от общ интерес, и че не представляват по отношение на следваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на гарантираните по този начин права. Правото на ЕС не урежда правни способи за контрол пред националните съдилища върху спазването на общностното право, различни от установените в националните законодателства на държавите членки. Организацията на съдебните системи, както и на съдебния процес пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. Т.е. държавите членки притежават процесуална автономия да установят процедурните средства и норми за защита на едно право, като общностното право установява единствено изискванията, на които тези правила трябва да отговарят /решение от 06.10.2020 год. по съединени дела С-245/19 и С-246/19, решение от 03.10.2013 год. по дело С-583/11, решение от 13.04.2000 год. по дело С-292/97, решение от 18.03.2010 год. по съединени дела С-317/08, С-318/08, С-319/08 и С-320/08, решение от 14.12.1995 год. по дело С-312/93 и др./ Възможността частноправните субекти да заведат дело за отмяна на административен акт е подчинено на две условия, а именно актът да ги засяга пряко и лично /т.е. да засяга правната им сфера, ограничавайки правата или вменявайки им задължения/. Субектите, които не са адресати на даден акт, могат да твърдят, че са лично засегнати, само ако актът се отнася до тях поради някои присъщи за тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по същия начин, както адресата. Само лицата, които са засегнати от даден акт, поради съображения произтичащи от индивидуалното им положение или характера на ситуацията, могат да се считат за индивидуално засегнати за целите на правото на жалба /решение от 03.05.2002 год. по дело Т-177/01, Jego-Quere, решение от 25.07.2002 год. по дело С-50/00, U. de Paquenos A., решение от 14.12.1962 год. по съединени дела С-16/62 и С-17/62, решение от 29.04.2004 год. по дело С-496/99, решение от 15.07.1963 год. по дело 25/62, решение от 27.02.2014 год. по дело С-133 Р и др./. В чл. 37 от Директива /ЕС/ 2026/1021 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2026 год. относно борбата с корупцията, за замяна на Рамково решение 2003/568/ПВР на Съвета и на Конвенцията за борба с корупцията, в която участват длъжностни лица на Европейските общности или длъжностни лица на държавите-членки на Европейския съюз, и за изменение на Директива /ЕС/ 2017/1371 на Европейския парламент и на Съвета се предвижда, че тя трябва да бъде транспонирана най-късно до 01.06.2028 год., а в чл. 39 – че тя влиза в сила на двадесетия ден след публикуването й в Официален вестник на Европейския съюз /т.е. на 31.05.2026 год./. Оспорените решения на ВАдвС са постановени преди влизането в сила на Директивата и още повече преди изтичането на определения за транспонирането й срок, поради което същата е явно неприложима към спора по настоящото производство. Отговорът на втория поставен от касатора въпрос е ирелевантен за настоящото производство в етапа му, в който се осъществява преценка относно допустимостта на подадената жалба. Освен това този въпрос е свързан с обстоятелства, подлежащи на фактически установявания по делото, а не с такива, отнасящи се към тълкуването на разпоредба/разпоредби от правото на ЕС, като с него се цели отговор, пряко свързан с основателността на подадената жалба. Ето защо искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. С молба с вх. № 20395 от 29.09.2026 год. жалбоподателят е поискал сезиране на Конституционния съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД. За да е допустимо искането по чл. 150, ал. 2 КРБ, то следва да има за предмет закон, който е приложим за конкретното дело, и да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигната убеденост на съда, изразена чрез приведените доводи. Настоящият съдебен състав намира, че не може да бъде изведена и обоснована противоконституционност на чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД. КРБ не установява универсално право на всяко лице да оспорва административни актове. Съгласно разпоредбите на чл. 120, ал. 2 и чл. 56 КРБ /които са неразривно свързани/, правото на защита принадлежи само на лица, чиито собствени права или законни интереси са засегнати, като в разглежданата хипотеза това са лицата, които са били поставени в конкуренция при избора за член на Комисията за противодействие на корупцията от ВАдвС. Както вече бе посочено, оспорването на административен акт е допустимо да се осъществи и от прокурор, с оглед защитата на обществения интерес и функциите на Прокуратурата на Република България по неговото опазване. Законодателят е приел, че други трети лица не са носители на правото на жалба, в резултат на което не ги е включил в кръга по чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД. А ако по своето предназначение и съдържание административният акт не засяга индивидуалната правна сфера на субекти на правото, въвеждането на обжалваемост не обвързва държавата. Следователно не е налице противоречие с разпоредбите на чл. 120, ал. 2 и чл. 56 КРБ. Не се установява противоречие и с чл. 6, ал. 2 от Конституцията, доколкото разпоредбите на чл. 10, ал. 26 и 29 ЗПКСЛЗПД и чл. 11, ал. 14 ЗПКСЛЗПД /които жалбоподателят сравнява/ не разкриват разлика по отношение на условията за възникване на правен интерес от съдебно обжалване на решенията по чл. 7, ал. 1, т. 3 и 4 ЗПКСЛЗПД и решението по чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗПКСЛЗПД – нормите на чл. 10, ал. 26 и 29 ЗПКСЛЗПД не установяват привилегирована процесуална легитимация на физически и юридически лица за оспорване на решенията по чл. 7, ал. 1, т. 3 и 4 ЗПКСЛЗПД, която не почива на засегнат личен интерес. Ето защо не са налице предпоставките за сезиране на Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 КРБ. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд