Определение № 60748 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2174/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 246 от 22.03.2021 г. по гр.д.№ 44/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 08.10.2020 г. по гр.д.№ 138/ 2020 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на М. Л. К. 9 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № 21545/ 2011 г. на Софийски районен съд, със законната лихва върху тази сума от 07.01.2017 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 77 666 лв претенцията е отхвърлена. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата иска част това решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправния въпрос как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 85/ 2012 г., ІV г.о., гр.д.№ 2899/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 3528/ 2018 г., ІІІ г.о.). Ответната по касация страна М. К. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал надлежни правни въпроси, а е изложил оплаквания по правилността на решението, поради което моли обжалването да не бъде допускано. Евентуално излага доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск до размер 9 000 лв, въззивният съд приел, че ищецът бил привлечен като обвиняем с постановление от 24.10.2011 г. по досъдебно производство ЗМ № 2300/2011 г. по описа на І РУ Полиция - СДВР за извършено престъпление по чл.194 ал.1 вр. чл.63 ал.1 т.3 и чл.26 ал.1 НК - за това, че на 16.04.2011 г., като непълнолетен, но способен да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, при условията на продължавано престъпление, отнел чужди движими вещи на обща стойност 353,20 лева от владението на различни лица без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои. Спрямо него не била взета мярка за неотклонение, а досъдебното производство приключило с внасянето на обвинителен акт на 11.11.2011 г. пред Софийски районен съд. В този съд било образувано н.о.х.д № 21545/ 2011 г., по което били проведени 13 съдебни заседания, на които ищецът присъствал. С присъда от 29.09.2015 г. ищецът бил признат за невиновен в извършването на престъплението и оправдан по повдигнатото му обвинение. По протест на ПРБ срещу тази присъда било образувано производство по в.н.о.х.д.№ 925/ 2016 г. на Софийски градски съд, който с решение № 429 от 31.03.2016 г., в сила от същата дата, потвърдил оправдателната присъда на ищеца. Повдигнатото срещу ищеца обвинение го довело до затваряне в себе си, загуба на успех в училище, ограничения в общуването. Разбирайки за обвинението, приятелите му от квартала и съучениците му започнали да избягват контакти с него. Влошили се и отношенията в семейството му, той напуснал дома си и се установил при приятелката си, с която от септември 2014 г. имат общо дете. Още по време на бременността обаче приятелката му разбрала за воденото срещу ищеца наказателно производство и това довело в крайна сметка до тяхната раздяла. Уволнението на ищеца от местоработата му обаче не се дължало на повдигнатото срещу него обвинение. Съдът посочил, че по фактическата обстановка страните не спорят, доводите във въззивните жалби били само по размера на обезщетението. Посочил, че при определяне на този размер взема предвид, че обвинението е било за извършено от ищеца като непълнолетен престъпление, което е „тежко“; че общата продължителност на наказателното производство е била 4 години, 5 месеца и 4 дни, че срещу ищеца не е била вземана мярка за неотклонение; че са проведени 13 съдебни заседания пред първата инстанция; че се е стигнало до влошаване на отношенията в семейната и социална среда на ищеца. Отчитайки всички тези обстоятелства и съотнасяйки ги към обществено-икономическите условия в страната и развитието на обществото съдът намерил, че обезщетение от 9 000 лв адекватно ще компенсира ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е посочил, че се дължи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, напротив, изключил е от кръга на релевантните обстоятелства трудностите при професионалната реализация на ищеца именно поради липса на връзка между наказателното производство и тези трудности. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на ВКС. Материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната съдебна инстанция практика. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и