Определение № 532 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2872/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Бизнес център и инкубатор „Искър ООД, [населено място], против решение № 808 от 09.04.2019 г. по т. дело №6147/2018 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация - „Симе пропъртис” ООД /н./, [населено място] е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Третото лице-помагач на страната на ответника – М. Г. П. е на становище, за неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, след интерпретация на мотивите на въззивния съд е поставил въпроса – „Ограничен ли е при произнасянето си въззивният съд в рамките на посочените в жалбата основания”. Страната е посочила, че пределите на служебна проверка от въззивният съд на обжалваното пред него решение е очертан лимитивно с ТР ОСГТК № 1/13г.Възпроизведена е и кратка част от мотиви на решение №55/14г. на ВКС, І т.о. в същият смисъл. Така е направен извод, че въззивният състав е „уважил въззивната жалба на непосочено в нея основание”, поради което обосновано се явява и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната е поддържала още, че въззивният съд бил приел фактическо положение, различно от приетото в първата инстанция, поради което е поставила въпроса – „Може ли въззивната инстанция да приеме за осъществявани или неосъществявани определени факти, установени от първата инстанция, ако липса оплакване в тази насока от жалбоподателя”. Цитирани са решения на ВКС, изводите, по които, според страната, в отговор на така поставения въпрос противоречали на приетото от въззивния съд. Касаторът е поддържал също така, че въпросът за готовността на ищеца по спора да заплаща наем за помещенията не бил стоял за разглеждане в първата инстанция, тъй като не бил наведен от противната страна. Поставен е въпросът – „ Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор по възражение, което нито е навеждано, нито обсъждано от страните и представлява ли това нарушение на принципа на диспозитивното начало”. Сочено е противоречие с разрешенията на този въпрос, дадени с решение №292 от 16.10.2018г. на ВКС, ІІ т.о. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Не се обосновава поддържаното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.Първият и вторият поставени въпроси са със сходно съдържание и касаят възможността за извършване на преценка от въззивния съд за разглеждане на спора извън заявеното във въззивната жалба. Освен това, че въпросите съдържателно биха могли да бъдат отнесени към всяко едно производство т.е. същите са общи, то и оплакването на страната,обосноваващо относимостта им към спора, че съдът не е имал процесуалната възможност да обсъжда изправността на ищеца, претендиращ да има вземане за неустойка, с оглед неизпълнен договор е правно необосновано. Доколкото страната е обвързала тези въпроси, изведени като съответни на приетото с на ТР ОСГТК № 1 / 13 г. относно обхвата на служебна проверка от въззивния съд / цитираната казуална практика, с оглед наличието на тълкувателна по въпроса е ирелевантна/, то самият касатор не е отчел изрично възпроизведеното като указание към съдилищата в тази практика / т.1 ТР ОСГТК № 1 / 13/, а именно - случаите на прилагане на императивна материланоправна правна норма,дори ако нейното нарушение нее въведено като основание за обжалване, какъвто е и случая. При отчитане наличие на предпоставките за уважаване на предявения иск, възивният съд разглежда винаги спора по същество и прави своя самостоятелна преценка на фактите и доказателствата. Фактическия състав, под който е подведено спорното право винаги е императивен по отношение на основателността на иска, т.е. фактите относими към него следва винаги да бъдат разглеждани от инстанциите по същество за да бъде обоснован и крайният извод за основателност респ. неоснователност на заявената претенция. В случая претендиращият неустойка от неизпълнение на договора като задължителен елемент от своето претендирано право следва да установи собствената си изправност, без да е налице нужда от изрично процесуално въвеждане на такова възражение, тъй като правото да се търси процесното плащане произтича от този осъществен юридически факт / чл.92 ЗЗД- кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да изпълни/. Следователно, така поставени и двата въпроса не обосновават наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, дори и макар и общи да бъдат възприети като релевантни т.е. осъществяващи наличие на общо основание. С оглед изложеното същото е относимо и към третия поставен въпрос, който също не само е общ, но и съдържа в себе си неустановени твърдения, като това че съдът се е произнесъл по невъведено възражение. Съдът не се е произнасял по възражения, а е разглеждал предявения иск. Изводът за неустановеност на предпоставките /за които доказателствена тежест винаги носи ищецът/ обуславящи спорното право т.е. тези, без които спорното право не може да се счете за осъществено като например активната материалноправна легитимация, не рефлектира върху защитата на противната страна, която се брани срещу иска, тъй като ищцовото доказване е необходимо не за да се опровергае твърдяното като валидно възникнало право, а да се счете за съществуващо въобще това право. Или, страната с така поставения въпрос не установява противоречие с цитираното решение.Извън това и извадената като цитат, част от мотивите му по тълкуването на чл.6, ал.2 ГПК в контекста на изискване за спазване на диспозитивното начало не обосновава различен извод, именно поради приетото и вече обсъдено със задължителна тълкувателна практика - ТРОСГТК № 1/13г. относно приложението на императивна правна норма. При така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не се установяват основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение