Определение № 317 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 498/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Б. Б. и К. Г. Б. против решение № 175/04.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 390/2019 г. от І-ви състав на АС – Пловдив. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че искът с правно основание чл.92 ЗЗД е неоснователен, отменил е постановеното в обратен смисъл решение на окръжен съд и е постановил ново, с което е отхвърлил иска. Съдът е приел, че тълкуването по чл.20 от ЗЗД на договорни клаузи, които са неясни или двусмислени или такива, по които е налице спор между страните, както в случая, има за цел да изясни изявената воля, но не и да я подменя. Посочено е, че в чл.3 от процесния договор е предвидено задължение за възложителите да подпишат архитектурния проект и да потвърдят избора си на имотите, с които се обезщетяват, преди внасянето му за одобрение от компетентните органи, както и да подпишат приложение 1 за конкретизиране на обектите за обезщетение, при неизпълнение на което тяхно задължение изпълнителят може да развали договора и да претендира заплащане на предвидената в тълкувания чл.21 неустойка. Прието е, че се касае за изрично уговорено съдействие на възложителите, без което е невъзможно да бъде изпълнен предварителния договор за учредяване и запазване на правото на строеж върху конкретни обекти, съответно насрещната престация за извършване на строителството след сключване на окончателния договор, като в този случай би било налице пълно неизпълнение по вина на възложителите, водещо до разваляне на договора, за каквото е предвидена в тяхна тежест неустойката по чл.21. В чл.9 от договора е предвидено, че при невярно деклариране и/или при появата на вещна тежест, вещно право и/или вписана искова молба при датата на сключване на окончателен договор, възложителите дължат неустойката, предвидена в чл.21, и придобиват авторските права върху проекта автоматично след заплащането й на изпълнителя, като е прието, че тази клауза отново третира хипотеза на пълно неизпълнение по вина на възложителите и отново препраща към неустойката за такова по чл.21. Съдът е приел, че обстоятелството, че тази неустойка е уговорена именно за пълно неизпълнение, се подкрепя и от систематичното място на клаузата в договора. В раздел V от него са предвидени гаранции и отговорност за неизпълнението му. Първите две клаузи на чл.17 и чл.18 от този раздел касаят отговорността на изпълнителя при недостатъци на изработеното, т.е. при неточно в качествено и количествено отношение изпълнение, каквото всъщност е и релевираното от ищците, изразяваща се в отстраняване на недостатъците за негова сметка или заплащане на необходимите за отстраняването им разходи. Третата клауза на чл.19 от същия раздел предвижда задължение за изпълнителя за неустойка при просрочване повече от два месеца на срока за построяване на сградата в договорената степен на завършеност, определена в размер на средната наемна цена за обектите в този район, която възложителите биха получили за обектите им, дължима месечно до завършване на просроченото строителство. С тази клауза отново е уредена отговорността при неточно, но във времево отношение, изпълнение, т.е. предвидената с нея неустойка е за забавено изпълнение. Следващата клауза на чл.20 предвижда, че при просрочване на крайния срок с повече от шест месеца за извършване на строителството или спиране на същото за повече от този срок, независимо в който и да е етап, възложителите имат право да получат неустойката, предвидена в чл.19, както и да обявят договора за прекратен, без да са длъжни да дават допълнителен срок на изпълнителя. В тази хипотезата неустойката е уговорена за обезщетяване на вредите от пълното неизпълнение поради разваляне на договора, като препратката към чл.19 е относно размера на неустойката. Прието е, че процесната клауза на чл.21 е последната в раздела, уреждаща отговорността при виновно неизпълнение, като тя предвижда неустойка в размер на 50000лв. при виновно неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор във формата на нотариален акт, както и за неоказване на необходимото уговорено в договора съдействие за изпълнение на предмета му и всички останали задължения. С оглед на това й систематично място, след клаузите, уреждащи отговорността само на изпълнителя като неизправна страна при лошо, на каквото се позовават ищците, и забавено изпълнение и при пълно неизпълнение с изтичане на определения краен срок за извършване на строителството, и обстоятелството, че с нея се урежда отговорността за виновно неизпълнение и на двете страни, а не само на изпълнителя, и то на същинските задължения, свързани с реализиране на основния предмет на договора по сключване на окончателен договор и извършване на строителството и всички обуславящи изпълнението на основния предмет акцесорни задължения, изискващи съдействието на съответната друга страна за осъществяването му, както и предвид препратките към нея в чл.3 и чл.9, отнасящи се до пълно неизпълнение вследствие неоказване на необходимото съдействие от страна на възложителите, и при съобразяване с обичаите в практиката, според които неустойката за пълно неизпълнение обикновено се определя в еднократно твърдо фиксирана сума, както в случая, съдът е приел, че с въпросната клауза страните са уговорили неустойка за пълно неизпълнение. Въз основа на горното, доколкото задължението на ответника за осъществяване на строителството е изпълнено, като сградата е построена и въведена в експлоатация, и ищците основават претенциите си на неточно в качествено отношение изпълнение, а не на пълно неизпълнение, за каквото е предвидена неустойката по чл.21 от договора, за чието присъждане претендират, то претенциите им се явяват неоснователни, е приел съдът. След като неустойката по чл.21 от договора не се дължи за лошо изпълнение на строежа, съдът е посочил, че е безпредметно обсъждането на възражението на ответника за нищожност на клаузата по чл.21 от договора като противоречаща на добрите нрави, заявено с въззивната жалба, както и на доказателствата и доводите на страните относно спазването на одобрените проекти и качеството на извършените строителни работи, от неизпълнението на които задължения по отношение на конкретни СМР ищците извеждат претендираното от тях право на така уговорената неустойка. Вземане за неустойка по чл.21 от договора в тяхна полза не е възникнало на наведеното основание, поради съдът е приел, че не следва да се обсъжда и възражението на ответника, поддържано и във въззивното производство, за изтекла погасителна давност по отношение на такова. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Сочи се правен въпрос, свързан със задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като се сочи противоречие с практиката на ВКС по този правен въпрос, във връзка с произнасянето на съда по необходимостта от обсъждане възражението за нищожност на клаузата за неустойка, направено от ответника по делото. Възражението за нищожност е направено от ответника по делото, не от касаторите – ищци, поради което и с оглед обстоятелството, че съдът е приел искът за неоснователен на друго основание – липсата на предвидена неустойка, каквато се претендира по договора, не е обсъдил възражението за недействителност на клаузата. Освен гореизложеното, възражението е направено от ответника по делото, а не от касаторите и не е свързано с липса на произнасяне по възражение на касаторите, за да се прави касационнен довод от тях, относно допустимостта на обжалването. Подобен довод и правен въпрос би бил основателен, ако се прави от ответниците по делото, които не са подали касационна жалба, с оглед изхода на спора. Обсъждането на първите две клаузи на чл.17 и чл.18 от процесния договор межди страните от съда е във връзка с изводите му за липса на договорена неустойка по чл.21 от договора, а не е довело до произнасяне от съда на друго, различно от заявеното правно основание – чл.92 ЗЗД, нито на други обстоятелства, извън заявените по исковата молба, поради което съдът не се е произнесъл по правния въпрос, касаещ задължението на съда да се произнесе по доводите и възраженията на страните по начин, водещ до наличие на соченото касационно основание. Останалите правни въпроси касаят възможността на съда да тълкува волята на страните по договора, на основание чл.20 ЗЗД, като твърденията на касаторите са свеждат до твърдения за наличие на поведение на страните, обективирано в доказателства по делото, което следва да се съобрази при тълкуване на действителната воля на страните. Съдът е обсъдил доказателствата по делото, но от клаузите на договора, посочени по-горе е приел липсата на договорка за дължимост на претендираната неустойка, независимо от доказателствата по делото, касаещи качественото изпълнение на поетите задължения. Съдът е приел, че дори да е налице лошо изпълнение, то не може да се приравни на пълно неизпълнение, като на това основание е приел иска за неоснователен, предвид договореното неустойка, която се претендира. Въпросите, поставени в тази насока от касаторите са фактически и касаят фактите по спора, не и правните изводи на съда, като същите следва да се приемат като оплаквания относно необоснованост на съдебното решение, като необосноваността не може да доведе до допустимост на касационното обжалване, доколкото не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а евентуалното наличие на необосновано решение, като касационно основание, следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но след като са налице основания за допустимост на обжалването на основание по чл.280 ГПК. Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване, като с оглед изхода на спора в това производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски в размер на 2 880 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС