Определение № 50089 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3457/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Н. А. подадена чрез адв.С. Д. от АК-П., срещу въззивното решение № 537/14.04.2022г. по в.гр.д.№ 450/2022 г. на АС-София, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от касатора-ищец срещу община Перник исковете по чл. 49 от ЗЗД за неимуществени вреди и за имуществени вреди съответно за сумите над 6 000 лева и над 310 лева. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в частите, в които исковете са били отхвърлени, е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост, се моли то да се отмени в обжалваните части и като касационната инстанция да реши делото по същество и уважи предявените искове до пълните им предявени размери, или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, твърди се и очевидна неправилност на същото. Ответникът по касация община Перник, оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез кмета на [община] В. и юрк.К.Л. с доводи, че въззивното решение в обжалваната от касатора част е правилно. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото, становищата на страните, и съобрази ограниченията на чл.280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди, с цена този иск 1550 лв., е процесуално недопустима по аргумент от чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационният контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв., поради което жалбата срещу решението в посочената му части следва да се остави без разглеждане. В останалата ѝ част касационната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, същата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ищецът Р. А. е предявил срещу община Перник иск за заплащане на сумата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от претърпян на 24.07.2020 г. инцидент в близост до дома му – в района на № 4 на ул.К., [населено място], в тъмната част на денонощието и при липса на улично осветление, при които условия същияте стъпил в дупка /неравност/ на пътното платно, и поради това е паднал на земята и получил физическото увреждане – многофрагментно счупване на лява бедрена кост в долната трета, наложило оперативно лечение, обездвижване на крайника за 2 месеца, последващо раздвижване на крайника, и останало затруднено придвижване от тогава и досега- с помощта на патерици, причинила му травмата както физически, така и душевни болки, които изпитва и до сега. Твърди, че община Перник носи спрямо него отговорност да го обезщети за така причинените му неимуществени вреди съгласно чл. 49 от ЗЗД, поради неизпълнение на задължението по ремонт и поддържане на пътя - общинска собственост, в посочения участък. Първоинстанционният съд е уважил иска за неимуществени вреди изцяло. Въззивният съд е приел, предвид и обхвата на въззивната проверка за правилност, очертан от въззивната жалба на ответника община Перник, и въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, заключение на съдебно-медицинска експертиза и свидетелски показания, че по делото е установено настъпването по време, начин, място и условия, на описания от ищеца с исковата молба инцидент-злополука, и причинените му от падането физически увреждания /травми/, от които е претърпял както физически болки, така и обусловени от тях психически страдания. Прието е още от въззивния съд, че ответната община отговаря имуществено в случая по смисъла на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД поради противоправно и виновно бездействие, изразяващо се в непредприемане на съответни необходими действия за привеждане и поддържане на уличната настилка в състояние, годно и безопасно за придвижване на пешеходци. Досежно размера на иска, предвид установените от доказателствата по делото вид и естество на претърпените от ищеца физически увреждания и произтеклите от тях физически болки и психически страдания, е приел, че те обосновават определяне размер на обезщетение в предявеният от ищеца размер (предявени с исковата молба за 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди). При определяне на дължимия от ответника размер, обаче, въззивният съд е счел, че в случая се установява наличие на предпоставката по чл.51, ал.2 ЗЗД да се намали с размера на приетото за справедливо обезщетение с 80 %, поради поведението на самия пострадал-ищец. Този решаващ извод е обоснован от въззивния съд с преценката на установени по делото факти, които и са описани в исковата молба, като такива, сочещи, че ищецът е имал обективна /фактическа/ възможност да избегне инцидента или да ограничи неблагоприятните последици от същия, като съобрази поведението си с конкретната обстановка в момента на злополуката, а именно, че в момента на инцидента е ръмял дъжд /било е хлъзгаво/, било е тъмно – видимостта е била ограничена поради липсващо осветление, пътната настилка е била затревена /неравна, с дупки/, което състояние на пътя е и било известно на ищеца, защото инцидентът е настъпил пред дома му, т.е. на място, където същият е преминавал ежедневно. Така е определил краен размер на дължимите на ищеца от ответника обезщетения на по 20% от заявените размери, или 6000 лв. за неимуществени вреди (съответно за 20% и относно имуществените вреди) и според този изход на спора е определил отговорността за разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Р. А. са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните? 2.Кои са предпоставките и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при преценка дали има съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД? 3.Може ли да се приеме наличие нa съпричиняване, без да е установено конкретно поведение на пострадалия? 4.Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и случилия се инцидент? 5.Може ли да се приеме наличието на съпричиняване при поведение на пострадалия, обусловено единствено от липсата на проявена, нормална дължима грижа за здравето и телесната му цялост? По първия процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 1/1985г.; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г.; решение № 145/05.08.2021 г. по гр.д.№ 1178/2020 г. на ВКС, IV г.o.; решение № 147/31.07.2018 г. по т.д.№ 1715/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 45/05.03.2019 г. по гр.д.№ 1365/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 205/12.05.2015 г. по гр. д. №7417/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 469/26.10.2011 г. по гр. д. № 2/2011 г. на ВКС, IV г.о. По останалите въпроси, свързан с предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, се твърди противоречие с практиката на ВС в ППВС № 17/18.11.1963 г., и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 210/16.12.2019 г. по гр.д. № 4163/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 154/10.10.2017 г. по т.д.№ 2317/2016г. на ВКС, II т.о.; решение № 56/10.04.2019 г. по гр.д.№ 1638/2918 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 577/29.11.2010 г. по гр.д.№ 1741/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 64/16.05.2019 г. по т.д. № 1781/2018г. на ВКС, II т.о.; решение № 153/31.10.2011 г. по т.д. № 971/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 538/19.12.2012 г. по гр.д.№ 208/2012г. на ВКС, IV г.о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т.д.№ 596/2012г. на ВКС, II т.о. Д. за очевидна неправилност се обосновава от касатора с неправилно приложение на критериите за справедливост спрямо приетия процент съпричиняване и спрямо естеството на причинените неимуществените вреди. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване счита следното: Изложените от въззивния съд мотиви за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, обуславящ извод за намаляване на дължимото му от ответника обезщетение с 80%, сочи, че поставените от касатора трети, четвърти и пети въпроси се явяват обуславящи тези изводи на въззивния съд, и по разрешаването на които въпроси въззивното решение разкрива противоречие на практиката на ВКС, формирана в посочени от касатора по тези въпроси решения. Прегледът на мотивите на въззивното решение не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по поставените първи и втори въпроси. Първият въпрос е поставен общо относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, но касаторът не е посочил в касационната жалба или в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК кои конкретни относими и допустими доказателства и кои доводи и възражения на страните от значение за делото, не са били обсъдени от въззивния съд. Прегледът на мотивите на въззивния съд не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора, както е разяснено в цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. Втория въпрос за предпоставките, които следва да се вземат предвид при преценка дали има съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, е общо поставен, без да е свързан с конкретиката на настоящия спор, и не предполага отговор, който да се отнесе към определен решаващ изводи на въззивния съд. Въпросът има отношение към правилността на решението, тъй като разрешаването му зависи изцяло от установените по делото факти, поради което преценката дали изводите на съда относно наличието предпоставки за намаляване отговорността на делинквента поради съпричиняване на вредата от пострадалия кореспондират със събраните по делото доказателства и материалния закон, е въпрос по основателността на касационната жалба и следва да се обсъжда с решението по същество на спора по чл.290 ГПК. Доводът на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение поради несправедливост на размера на приетия процент съпричиняване има отношение към правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, поради което не обуславя самостоятелно основание за допускане касационно обжалване, и ще бъде обсъден с решението по същество на спора. Предвид изложеното, съставът на Първо гражданско отделение на Върховният касационен съд,