Определение № 2770 от 06.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1951/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Синдиците на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД (н., банката) обжалват Определение № 82/09.04.2026 г. по в.ч.т.д. № 33/2026 г. на АС-Велико Търново за потвърждаване на Определение № 204/30.10.2025 г. по т.д. № 14/2025 г. на ОС-Ловеч, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по предявения от тях иск по чл. 135 ЗЗД.

Навеждат се оплаквания, че определението е постановено срещу неучастваща в делото страна (банката вместо синдиците) и по непредявен иск по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ вместо по предявения – за попълване на масата на несъстоятелността на банката по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН. Сочат се и въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът „НАФТЕКС ПЕТРОЛ“ ЕООД (н.). заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото въззивният акт е в съответствие с ненуждаещата се от промяна съдебна практика. Излага становище за неоснователност на касационните доводи.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

На 22.06.2020 г. от синдиците на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД (н.) е подадена искова молба срещу „НАФТЕКС ПЕТРОЛ“ ЕООД (н.) и „ПЕТРОЛ – СЕВЕР“ ЕООД, с която е поискано да бъде обявена за относително недействителна спрямо банката извършената от първия ответник (неин длъжник) непарична вноска в капитала на втория ответник, вписана под № 20150515110945. В хода на уточняване на исковата молба е заявено, че искът се поддържа като такъв по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН – за попълване на масата на несъстоятелността на банката. Сезираният първоинстанционен съд, изхождайки от фактическите твърдения – че атакуваната сделка е сключена между двамата ответници, е счел, че искът е по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ (за попълване на масата на несъстоятелността на прехвърлителя) и по направен отвод е препратил делото за разглеждане от съда по несъстоятелността на „НАФТЕКС ПЕТРОЛ“ ЕООД (н.). Последният е възприел правната квалификация на иска по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, като е посочил, че иск по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН може да има за предмет само сделки, сключени с участие на банката, които обременяват или намаляват масата на банковата несъстоятелност. С оглед изтичане на преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ съдът е прекратил производството.

Въззивният съд също е отчел, че прехвърлителят по оспорената сделка е длъжник на банката („НАФТЕКС ПЕТРОЛ“ ЕООД, н.), спрямо когото е открито производство по несъстоятелност, а приобретателят – трето лице. Намерил е, че тези факти попадат под фактическия състав на чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, тъй като при уважаване на иска имуществото-предмет на сделката би се третирало като част от масата на несъстоятелността на „НАФТЕКС ПЕТРОЛ“ ЕООД (н.), а не на банката, каквато е последицата от иска по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН. Доколкото обаче допустимото атакуване на сделката от банката в качеството й на кредитор на прехвърлителя и при бездействие на синдика е преклудирано с изтичане на срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ, съдът е потвърдил прекратителния акт.

От изложеното не се установява вероятна недопустимост на въззивното определение поради постановяването му спрямо процесуално нелегитимирана страна. Видно от мотивите на акта, въззивният съд е разгледал възможността синдиците на банката да предявят иска по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН, но е счел, че в случая такава хипотеза не съответства на твърдените факти, поради което и искът би бил недопустим. Затова е разгледана и допустимостта на съответстващия на обстоятелствената част на исковата молба иск по чл. 135 вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, но тя пък е отречена поради изтичане на преклузивния срок. Нарушаване на диспозитивното начало или произнасяне при неизяснени фактически твърдения не е налице.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е формулиран правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Валиден и допустим ли е съдебен акт, постановен спрямо банка в открито производство по несъстоятелност, когато искът е предявен от синдика, а не от самата банка като юридическо лице?

Въпросът би бил обуславящ (и то за служебно допускане на касационно обжалване, независимо от удовлетворяване на допълнителния критерий), ако съдът беше прекратил производство по иск, непредявен от ищеца, но подобна фактология не се установява. В мотивите на въззивното определение са разгледани две възможни хипотези на предявен иск: 1. при поддържаната в исковата молба правна квалификация по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН, при която синдиците като ищци са субституенти на кредиторите на банката, и 2. при правна квалификация по чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, произтичаща от поддържаните в исковата молба факти, при която банката като ищец е субституент на кредиторите на прехвърлителя. Първата хипотеза е счетена за ненадлежна на фактите, а втората – за недопустима поради просрочие. Тъй като и в двете от тях е намерена процесуална пречка, отговорът на въпрос, свързан с нарушаване на диспозитивното начало от гледна точка на лицата, не би променил изхода от спора. Ето защо питането не удовлетворява общия селективен критерий.

2. Представлява ли иск за попълване на масата на несъстоятелността на банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност, Павлов иск, предявен от синдика на банката на основание чл. 135 ЗЗД вр. чл. 62, ал. 1 ЗБН?

Въпросът е зададен извън конкретиката на спора, защото въззивният съд не е отрекъл принципната възможност синдикът на банка в несъстоятелност да предяви иск по чл. 135 ЗЗД, за да попълни масата на банковата несъстоятелност, стига сделката да е с предмет благо от патримониума на банката. Поставеният от съда акцент е върху принадлежността на разместеното имущество, докато такава предпоставка не се съдържа във формулирания от касаторите въпрос. Поради това отговорът на питането би имал само хипотетично значение, но не и за решаване на спора. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че цитираната от касаторите практика изследва предпоставките за увреждане, които не само че не са предмет на въпроса, но не са и били разглеждани, още по-малко – отречени от съда. Няма изложени никакви аргументи и в обосноваване на второто селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е посочено коя норма е непълна, неясна или противоречива, съответно практиката по коя норма се нуждае от осъвременяване и защо.

По тези аргументи не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,