Определение № 461 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1201/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [община] –гр. Я. срещу решение №1330 от 21.07.2011 г. по в.т.д. № 600/2010 на САС, с което е потвърдено изцяло първоинстанционното решение №94/30.07.2010 г. по гр.д. №105/2008 г. на ОС-Благоевград, с което е касаторът е осъден да заплати на [фирма]-гр.София сумата от 212 059,05 лева-стойност на СМР по договор за изработка сключен на 16.04.2003 г. и последващи анекси към него. В жалбата се излагат доводи и оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна изразява становище за недопускане до касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема, че по договор за изработка сключен на 16.04.2003 г. и последващи анекси към него ищецът се е задължил да изпълни договорените СМР по създаване на обект „В. група А.”. Така договорената и изпълнена работа е приета от страна на ответника–касатор в качеството му на възложител с надлежно съставените актове обр.19 и за заплащане на стойността й и са издадени данъчни фактури, но въпреки това липсва надлежно плащане по тях от страна на ответника. Ето защо, според въззивния съд, искът за заплащане на приетата работа се явява основателен, както и искът за присъждане на лихва-обезщетение за забава, считано от датата на приемане на съответните изпълнени СМР с акт обр.19 от страна на възложителя. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението за нищожност на договора за изработка като сключен в противоречие със закона, поради липса на предвидена клауза за внасяне на гаранция от изпълнителя и невнасянето на такава, както и за нищожност на последващите анекси сключени при законовата забрана за последващо изменение на договора. Позовал се е на разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат следните правни въпроси като обуславящи изхода на спора: за задължителното излагане на мотиви във въззивното решение по всички възражения на ответника, за приложението на чл.293 ал.3 ТЗ в случаите на несъответствие на съдържанието на договор за обществена поръчка с разпоредбите на чл. 18 и чл.19 ЗОП/отм./, за допустимостта да се оспорва официален документ,относно верността на съдържанието, от кога се дължи лихва за забава върху стойността на СМР и от кой трябва да се приеме обектът на обществена поръчка, при положение, че последната се финансира по европейска програма. За да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. По тези законови критерии, като правен въпрос релевантен за изхода на спора в настоящият случай се явява въпросът за приложението на чл.293 ал.3 ТЗ в случаите на несъответствие на съдържанието на договор за обществена поръчка с разпоредбите на чл. 18 и чл.19 ЗОП/отм./. По този конкретен въпрос липсва формирана задължителна практика на ВКС и не е представена от страната казуална такава /представеното решение по т.д. №240/2008 г. на І т.о. на ВКС третира общо въпроса, кога страната може да е позовава на чл.293 ал.3 ТЗ и следователно в конкретния случай е неприложима/. При това положение е налице основанието за допускане до касация предвидено в чл.280 ал.3 от ГПК: въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като е налице необходимост от тълкуване на правната норма на чл.293 ал.3 ТЗ, с оглед конкретното й приложение в случаите, когато за договорите за обществена поръчка е предвидено определено от закона задължително съдържание, съгласно чл. 18 и чл.19 ЗОП/отм./. Останалите въпроси: за задължителното излагане на мотиви във въззивното решение, за допустимостта да се оспорва официален документ /строително разрешение/ относно верността на съдържанието, от кога се дължи лихва за забава върху стойността на СМР и от кой трябва да се приеме обектът на обществена поръчка, при положение, че последната се финансира по европейска програма не отговарят на критериите за селекция по чл.280 ал.1 ГПК. По тях или е налице задължителна практика - ТР1/2001 г.-т.19 и така постановеното решение не е в противоречие с нея /първия въпрос/ или отговорът им е в зависимост от конкретната фактическа обстановка по делото и съществуващите въз основа на нея правоотношения, каквито са другите три въпроса. С оглед изложеното, ВКС, Второ т.о.