Определение № 2426 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 328/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„АРТЕСКОС“ АД обжалва Решение № 79/10.07.2025 г. по в.т.д. № 158/2024 г. на АС-Велико Търново за потвърждаване на Решение № 21/22.02.2024 г. по т.д. № 134/2022 г. на ОС-Велико Търново, с което е отхвърлен искът му, предявен срещу „ГАЛДИВ“ ЕООД на основание чл. 82 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за вреди от лошо изпълнение на договор за изработка в размер от 100 000 лв.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора в нарушение на материалния закон съдът е отрекъл задължението на изпълнителя по процесния договор да извърши възложените пробивно-взривни дейности в съответствие с проектите по чл. 82, ал. 1 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) и необосновано е заключил, че е било уговорено използване на взрив над допустимото по проект количество. Във връзка с последното касаторът заявява, че не е издирена действителната воля на страните за задължаване на изпълнителя да спазва одобрените проекти по чл. 82, ал. 1 ЗПБ и че не е отчетена дължимата от последния съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД по-висока професионална грижа. Допълва, че паспортите за взривните дейности не са му били връчени преди приемане на работата и че поради това използването на взрив в количество над предвиденото в работния проект е скрит недостатък, неодобрен с подписването на приемателните протоколи. Счита още, че съдът е допуснал процесуално нарушение, защото не е обсъдил възраженията му относно необходимостта от тълкуване на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД и не е анализирал в съвкупност всички доказателства, вкл. свидетелските показания и писмени доказателства, според които изпълнителят е бил запознат с годишния работен проект и не е предал на касатора своевременно паспортите за процесните взривове. За да обоснове допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС и за значими за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответникът „ГАЛДИВ“ ЕООД поддържа, че въззивното решение е правилно и съобразено с релевантната практика на ВКС, а част от поставените въпроси – че са неясни и несвързани с произнасянето на съда. Излага становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваем акт. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от касатора срещу „ГАЛДИВ“ ЕООД осъдителен паричен иск с правно основание чл. 82 вр. чл. 266, ал. 1 за сумата от 100 000 лв. - обезщетение за вредите от лошото изпълнение на договор за пробивно-взривни работи, изразяващи се в налагане на ищеца на имуществени санкции за това, че на 14.07.2016 г. и 03.08.2016 г. по негово възлагане са осъществени взривове с количество взривно вещество, превишаващо предвижданията на цялостния работен проект по ЗПБ.

Първоинстанционният съд е приел за установени следните факти: със срочен писмен договор от 2015 г. ищецът в качеството си на концесионер за добив на подземни богатства е възложил на ответника извършване на пробивно-взривни дейности; след изтичане на срока на договора ответникът е изпълнил два взрива – на 14.07.2016 г. и на 03.08.2016 г.; изпълнението е било прието от възложителя с приемателни протоколи, съставени на същите дати и удостоверяващи съответствие на работата с възложеното и с паспортите за взривните дейности, в които е посочено количество взрив, надвишаващо съгласуваното по реда ЗПБ; въз основа на протоколите ответникът е издал фактури за дължимото възнаграждение и ищецът го е заплатил; с наказателни постановления от 2017 г. и 2019 г. на ищеца са наложени две имуществени санкции на стойност от по 50 000 лв. поради превишение на предвиденото в проектите по чл. 82, ал. 1 ЗПБ взривно вещество при осъществяване на процесните взривове.

От тези факти първоинстанционният съд е заключил, че двата взрива са изпълнени по силата на неформален договор за изработка, сключен след изтичане на срока на договора от 2015 г., като при изпълнението им ответникът не е дължал съобразяване с предвиденото в проекта по чл. 82, ал. 1 ЗПБ количество взривно вещество, тъй като е било договорено използване на повече взрив. За да достигне до този извод, съдът е изходил от факта на приемане на работата от възложителя при знание за действително вложеното количество, удостоверено в паспортите. Знанието за съдържанието на паспортите пък е обосновано освен със самото свидетелстващо изявление на възложителя в протоколите („Взривните работи са извършени по предварително съставения паспорт за ПВР и са спазени всички клаузи, посочени в договора“), също и с установения със свидетел начин на определяне на местонахождението на описаните в паспортите взривни полета – те са били посочвани на място от служител на ищеца. Така съдът е аргументирал, че длъжникът е изпълнил съгласно договора. Посочил е още, че превишението на използваното количество взрив над посоченото в работния проект е ирелевантно за отговорността на ответника, защото законовото задължение за спазване на проекта тежи не върху него, а върху възложителя в качеството му на концесионер. В резултат съдът е намерил, че работата не е изпълнена с недостатък, още по-малко – скрит (какъвто ищецът твърди предвид по-късното възразяване), поради което е отхвърлил иска.

Въззивният съд е възприел идентична фактическа обстановка. Допълнил е, че задължен да разработва и изпълнява цялостен и годишен работен проект е не ответникът, а ищецът в качеството си на концесионер (проектите след задължително съгласуване по реда на ЗПБ стават част от концесионния договор), докато изпълнителят е адресат само на нормативно установеното задължение да получи от съответния държавен орган разрешение за извършване на технологични взривни работи (каквото той е имал), в което обаче не се отразяват предвидени в проектите на концесионера взривявания за годината. Наред с това съдът е споделил извода, че писменият договор от 2015 г. е преустановил действието си с изтичане на срока, а процесните взривове са извършени по силата на неформални съглашения, с които страните са уговорили използване на взрив в непроектните количества, удостоверени в паспортите за взривните дейности. За да формира този извод, съдът се е позовал на обективираното в приемателните протоколи изявление на възложителя, от което е заключил, че изпълнението на работата по описания в паспортите начин е било и договорено, и одобрено. С тези съображения първоинстанционното решение е потвърдено.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Предвижда ли законът императивно изискване изпълнителните по договори за възлагане на пробивно-взривни работи да изпълняват одобрените цялостни проекти по чл. 82, ал. 1 ЗПБ, след като чл. 77 ЗПБ задължава всички, които осъществяват дейности по проучване и ползване на земните недра, по проектиране и минно строителство, по подготовка експлоатацията и по добиване на подземни богатства да опазват земните недра чрез рационално използване на подземните богатства?

Това питане не удовлетворява общата селективна предпоставка, тъй като отговорът му би могъл да има правно значение само в отношенията между изпълнителя и държавата, но не и за договорната отговорност на изпълнителя спрямо възложителя по договор за изработка. За реализирането на последната е релевантно единствено съдържанието на договореното, изпълненото и приетото по договора, от което именно е изходил и съдът, приемайки (непроверимо за правилност в настоящата фаза), че между страните е договорено и изпълнено взривяване с по-голямо от проектното количество взривно вещество.

2. Нарушил ли е решаващият съд принципа на законност по чл. 5 ГПК и изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като не е приложил чл. 20 ЗЗД и не е изтълкувал общата воля на страните съобразно обстановката, в която е сключен договорът, наличието на предходни трайни отношения между страните и постигнатите предходни договорки между тях, както и при наличие на законовото задължение по чл. 77 ЗПБ към дружеството, което извършва взривни работи?

Въпросът е поставен в контекста на оплакването, че съдът не е тълкувал според принципите на чл. 20 ЗЗД действителната воля на страните относно дължимото от изпълнителя поведение, като не е съобразил предходните уговорки за спазване на работния проект съгласно писмения договор от 2015 г., нито произтичащото от закона идентично задължение. Макар привързан към процесуалните правомощия на съда, въпросът се отнася до приложението на материалната норма на чл. 20 ЗЗД, която задължава съда да установи действителната воля на страните чрез използване на комплекс от логически способи. Доколкото съдържанието на договора е спорно, точното му установяване, включително чрез тълкуване, е дейност, свързана с правилното решаване на делото. При съответно обобщаване въпросът би могъл да се определи за правен.

Не е удовлетворен обаче допълнителният селективен критерий, поддържан за питането, тъй като не се установява противоречие с практиката на ВКС, позоваваща се изцяло на предписаните в самата разпоредба на чл. 20 ЗЗД тълкувателни правила. Съдът е тълкувал волята на страните относно неформално договорените права и задължения чрез анализ на формалните и недвусмислени техни изявления, обективирани при приемане на работата, според които последната е точно изпълнена и съответства на паспортите. Оттук съдът е аргументирал, че договореното съвпада с удостовереното в паспортите, макар то да е различно от предписаното в проекта. Така той е изпълнил задължението си да търси действителната воля на страните и да отговори на възраженията на въззивника. Дали в резултат от тази дейност е достигнал до верни фактически и правилни правни изводи (относно това съставени ли са паспортите, кога са предадени те на възложителя и какво е удостоверено в тях), е въпрос извън предмета на селективната касационна фаза.

3. Длъжна ли е страната да доказва други факти извън тези, които са й указани от съда?

4. Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, без преди това да уведоми страните и без да е включен в предмета на доказване?

И двата въпроса касаят правомощието по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, но биха били обуславящи за изхода от спора само ако при решаване на делото съдът се е позовал на последиците от неизпълнена доказателствена тежест. В случая питанията са поставени във връзка с приетия за „недоказан“ факт на „несвоевременно“ (при/преди изпълнение на работата) предаване на паспортите от изпълнителя на възложителя, но изводът на съда всъщност е за пълно доказване на тъкмо обратния факт – че паспортите са били предадени най-късно към момента на съставяне на приемателните протоколи, удостоверяващи това обстоятелство. Касае се следователно за извод, формиран не на база неизпълнена доказателствена тежест, а чрез анализ на доказателствата, сочещи на осъществяване на положителния факт и ангажирани от ответната страна, в частност – на обвързващото касатора неизгодно изявление, направено от него в протоколите и неподлежащо на опровергаване със свидетелски показания извън хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК. Поради това отговорът и на двете питания, дори даден в поддържания от касатора смисъл, не би променил изхода от спора при застъпената от съда теза за проведено пълно доказване на своевременното узнаване от възложителя за съставените паспорти. Следователно въпросите нямат характер на обуславящи и не покриват общия селективен критерий.

5. Длъжна ли е всяка страна да установи обстоятелства, на които основава своите възражения?

6. Може ли съдът да приеме за осъществили се в обективната действителност недоказани по делото факти, за които страна не е провела главно и пълно доказване?

И тези два въпроса не отговарят на общата предпоставка да са правни: съдът нито е отрекъл задължението на ответника да докаже възраженията си (а напротив – изследвал е дали те са доказани със съдържанието на приемо-предавателните протоколи), нито е се е позовал на недоказан според самия него факт (своевременното предаване на протоколите е намерено за доказано при условията на пълно доказване). Ако пък с второто питане касаторът по същество навежда оплакване, че възприетите от съда факти в действителност не са доказани, то същото би било относимо към втората фаза на касационното производство, когато се проверява основателността на касационния довод за необоснованост, но не може да съставлява основание за допускане на касационно обжалване.

7. Нарушил ли е въззивният съд правото на защита на страните в процеса, като е приел, че не е доказано, че изпълнителят е действал недобросъвестно и е подвел представителите на възложителя да подпишат констативните протоколи, без да е спазил задължението си за обсъждане на доказателствата и защитната позиция на възложителя в мотивите си?

Въпросът, извън фактологичната си част, може да бъде сведен до обуславящото за всеки правен спор питане относно задълженията на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Доколкото такъв въпрос е свързан и с наведен касационен довод, то същият би могъл да се приеме за покриващ общия селективен критерий. Спрямо него обаче не е изпълнена допълнителната предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според практиката на ВКС по чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. посочената от касатора, съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и своевременно представени доказателства и релевирани възражения. В случая съдът се е позовал на обективираното в приемателните протоколи изявление на възложителя, включващо косвено признание, че знае за съдържанието на паспортите, поради което обсъждането на свидетелските показания в обратен смисъл би било безпредметно (възложителят не може да опровергае по този начин собственото си удостоверително изявление). Държането от страна на изпълнителя на работния проект пък е факт без правно значение при възприетата от съда теза, че дължимата от ответника престация е следвало да се изпълни по посочения в паспортите, а не в проектите, начин. Необсъждането на доказателства, от които съдът не би могъл да формира друг извод, или на факти, чиято ирелевантност следва пряко от тезата на съда, не съставлява нарушение на горепосочените процесуални разпоредби.

По изложените съображения следва да бъде отказан достъп до касационен контрол.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,