Определение № 2966 от 22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 527/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Й. Г. чрез процесуален представител адвокат Н. Д. срещу решение № 323 от 04.12.2024 г. по в. т. дело № 441/2024 г. на Апелативен съд – Варна, I състав в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 298 от 03.07.2023 г. по т. дело № 377/2023 г. на Окръжен съд – Варна е отхвърлен предявеният от Г. Й. Г. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 200 000 лв. до 400 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и негативни психически преживявания вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 16.03.2023 г., причинено от застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2023 г. до окончателното й изплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният осъдителен иск за разликата над 130 000 лв. до 200 000 лв. Първоинстанционният съдебен акт в частта, с която е уважен осъдителния иск частично до размер 130 000 лв., не е бил обжалван от ответната страна.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 259/19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 88/17.06.2014 по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т. о. и др.

2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Противоречие с решение № 31/25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 217/20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о. и др.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД чрез процесуален представител адвокат Н. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение и за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Предвид липсата на оплаквания във въззивните жалби по установените факти относно вредоносното деяние, въззивният съд е възприел установения от първоинстанционния съд механизъм на процесното ПТП: на 16.03.2023 г. водачът на л. а. „Акура“, модел „ИЛХ“, с рег. [рег.номер на МПС] Ч. Л. Т., застрахован в ответното дружество, движещ се на път II-29 по посока [населено място] - [населено място] със скорост 104.40 км/ч. изгубил управление на автомобила, навлязъл в лентата на пътното платно за насрещно движение и блъснал движещите се в посока [населено място] – [населено място] л. а. „Сеат“, марка „Толедо“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от правоспособния водач В. Р. С., и л. а. марка „Хонда“, модел „ЦРВ“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от правоспособния водач Г. Й. Г. /ищец и настоящ касатор/. Констатирал е, че единствено водачът на л. а. „Акура“ е имал техническа възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП като контролира автомобила си непрестанно по начин, съобразен с пътните условия, без да напуска лентата си за движение.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза съдебният състав е установил, че в резултат на процесното ПТП ищецът Г. Й. Г. е получил тежки травматични увреждания в областта на гръдния кош, счупвания на леви и десни ребра, гръдната кост, контузия на десен бял дроб, излив на кръв в дясната плеврална кухина, счупване/изкълчване на нивото на 4-5-ти гръден прешлен, счупване на страничните израстъци, вдясно от 1-ви до 5-ти поясни и вляво от 1-ви до 3-ти поясни прешлени, счупване на лявата тазобедрена ямка с разместване и изкълчване между кръстовата кост и хълбочната кост в дясно. Приел е, че получените травматични увреждания са резултат от настъпилото ПТП. Посочил е, че вещите лица не са установили наличието на характерните увреждания при използване на предпазен колан у ищеца, но изрично са обосновали извод, че при удар с такава висока интензивност и при едновременно въздействие върху значително отдалечени части от тялото на водача е възможно настъпването на травматични увреждания, независимо от възпиращото действие на предпазния колан.

По отношение на психичното здраве на ищеца въззивният съд е обсъдил заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, както и събраните свидетелски показания, и е установил, че физическите травми, последиците от тях и продължителният възстановителен период са имали негативно отражение върху емоционалното състояние на ищеца Г. Г.. Констатирал е, че същите са довели до песимистични нагласи относно пълното му възстановяване и възможност за пълноценно самостоятелно функциониране, чувство за безпомощност, както и неувереност, изразяваща се в отказ да управлява автомобил. Въз основа на събраните свидетелски показания съдебният състав е приел, че преди ищецът е бил много социален човек, но след преживяната катастрофа се е изолирал от социални контакти. От друга страна, въззивната инстанция е посочила, че не е установено у пострадалия да се е отключила остра стресова реакция, респ. не е бил диагностициран с разстройство в адаптацията, поради което не се е налагало медикаментозно лечение за психичното му състояние. Приела е, че негативните емоционални преживявания на ищеца с оглед на преживяното са продължили около половин година, като постепенно са намалели по интензивност с подобряването на обективното състояние.

За да определи обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер 200 000 лв., въззивният съд е съобразил вида на причинените на ищеца увреждания, изживяното по време и след произшествието, негативното отражение на случилото му се в психологически и емоционален план, периода на лечение на ищеца – 65 дни болничен престой, от които 25 дни в медикаментозна кома, продължаването на лечението в домашни условия, специфичните грижи по ползван повече от месец уретрален катетър, ежедневното обработване и антисептични превръзки на декубиталните рани, получени от пролежаването в обездвижено състояние от м. май до м. август 2023 г., провеждането на терапия от рехабилитатор от м. май до м. октомври 2023 г. Съдебният състав е взел предвид времето, през което ищецът е бил затруднен да се обслужва самостоятелно, да се движи нормално, което безспорно е довело до дискомфорт и затруднение в ежедневието. Отчел е, че в продължение на 2-3 месеца ищецът е бил на легло, поради което е имал нужда от помощ при ежедневното си обслужване, пазаруване и хранене, след проведени рехабилитации е започнал да се придвижва с чужда помощ, а впоследствие с помощно средство – патерица.

Констатирал е, че в началото комбинацията от всички реализирани телесни увреждания в областите на гръдната клетка, гръбначния стълб, таза и долните крайници е била с толкова висок интензитет, че е довела до животозастрашаващ травматичен шок, поставящ под съмнение ефективността на реанимационните действия. Взел е предвид всички трудности в лечебния и възстановителния период, включително факта, че първите близо два месеца основна цел била запазването на жизнените функции на ищеца, а едва след възвръщането му на способността за самостоятелно дишане е продължило лечението на множеството останали травми. Отчел е също, че болките и страданията във физически, психологичен и емоционален план не се ограничават само до изживените в момента на самото произшествие болки и страдания, а продължават и след това, макар и с намаляващ интензитет.

Въззивната инстанция се е съобразила с наличието на остатъчна парапареза на долния ляв крайник, с негативната му прогноза за възстановяване, както и със значителната вероятност за невъзможно пълно възстановяване, въпреки продължаване на лечението и предвид последиците от травматичния шок и периода на ниско кислородно насищане на главния мозък, които потенциално могат да имат негативно проявление в неопределен период в бъдеще. Отчела е, че дефицитите в походката ще съпътстват пострадалия в останалата част от живота му, както и че постепенно намаляващия психологичен дискомфорт като пряко отражение на недовършения възстановителен процес ще се проявява и в бъдеще.

Въззивният съд е посочил, че съобразява и съдебната практика при определяне на обезщетенията при средни телесни повреди от подобен характер, нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането - 2023 г., с оглед на което е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е в завишен размер.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване, съдебният състав е приел, че липсата на поставен предпазен колан не би могла сама по себе си да обоснове съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, доколкото дори и при поставен предпазен колан от страна на ищеца Г. според вещите лица не се изключва в резултат на механичните сили при сблъсък да се получат сходни травматични уреждания по интензитет.

Предвид приетия за справедлив размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 200 000 лева, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за разликата над 200 000 до 250 000 лева, а в останалата обжалвана част го е потвърдил.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора въпроси отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на същите обаче не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въпросите са решени от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС.

Съгласно указанията, дадени с ППВС 4/23.12.1968 г., ППВС 4/25.05.1961г., ППВС № 4/23.12.1968г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, а именно: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките, страданията и емоционалните преживявания, възрастта на пострадалия и други относими обстоятелства. Трябва да се отчете дали болките и страданията продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване на пострадалия, да се съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането.

В случая въззивният съд подробно е обсъдил всички събрани доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на касатора неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 16.03.2023 г. ПТП, отчел е вида и тежестта на причинените телесни увреждания, степента, интензитета и продължителността на болките и страданията на ищеца, емоционалното състояние на ищеца, продължителността на лечебния и възстановителния период, прогнозите за в бъдеще, вкл. факта, че не се очаква пълно възстановяване, възрастта на пострадалия към момента на увреждането.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 233/20.12.2016 г. по т.д. № 3586/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 39/07.05.2020 г. по т.д. № 1184/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 461/09.07.2024 г. по гр. д. № 4103/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др., съгласно която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Като е отчел обичайно присъжданите обезщетения в аналогични случаи, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на ВКС по релевантните материалноправни въпроси.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна в обжалваната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение