Определение № 3216 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1673/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Д. срещу решение № 7361/04.12.2025 г. по в. гр. д. № 11738/2025 г. на Софийски градски съд, II-б въззивен състав.

Ответникът по касационната жалба оспорва жалбата, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение, съдът е счел за основателен предявен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД и е постановил решение, с което е уважил предявения иск, отменяйки решението на СРС, с което е отхвърлен иска.

Съдът е приел, че ищецът е представил двустранно подписана разписка от 03.12.2022 г., в която ответницата е удостоверила, че е получила сумата от 3000 лева като безлихвен заем от него. Представена е и нотариално заверена декларация подписана от ответницата от 19.12.2022 г., с която същата е удостоверила, че е получила до тази дата от ищеца сумата в размер на 25 000 лева, която сума се задължава да му върне без лихва до 01.09.2023 г.

Във връзка с твърдяната от ответницата симулация по делото е представен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.02.2023 г., сключен между ищеца и ответницата, с който ответницата се е задължила да продаде на ищеца 1/2 /една втора/ идеална част от поземлен имот с идентификатор 07106.1419.368 /нула седем едно нула шест точка едно четири едно девет точка три шест осем/, с адрес на имота: [населено място], Столична община, район „Искър", [улица] /четири/, с площ от 971 кв. м., като страните са се задължили да сключат окончателен договор до 30.05.2023 г. Съгласно чл.2 от договора дължимата цена по договора е в размер на 3000 лева, като същата е била заплатена в деня на сключването на договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора при невъзможност на продажба на имота съгласно уговорените в него условия, продавачът дължи на купувача връщане на сумата в размер на 3 000 лева, дадена като задатък.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е отдал прекомерна вяра на показанията на очевидно заинтересованите свидетелски показания на св.С. Р. /син на ответницата/, К. М. /приятелка на С. Р./ и Д. М. /племенник на ответницата/, което е довело до очевидно несправедлив изход на делото. Посочено е, че ищецът, който безспорно е предоставил на ответницата значителна парична сума с изрична писмена уговорка за заем така и не може да си върне същата. Същевременно съдът е отбелязал, че ответницата е използвала процесната сума, за да се стабилизира финансово заедно със сина си св.Р. след изтеглени големи суми по банкови кредити и бързи кредити и да уреди въпроси по заснемане и разделяне на имота, като след тези „добросъвестни действия“ ответницата е продадала процесния имот на трето лице.

Във връзка с разпитаните по делото свидетели, съдът е обсъдил подробно техните показания и е изложил аргументи защо не го кредитира.

Прието е, че показанията на св.П. и Р. П. /брат на ищеца/ са неотносими – същите нямат преки възприятия за отношенията между страните. Дори да се кредитират показанията на св.С. Р. /син на ответницата/, К. М. /приятелка на С. Р./ и Д. М. /племенник на ответницата/, че страните са имали предвид бъдещ договор за продажба на имот, съдът е приел, че това не изключва възможността да се сключи преди това договор за заем и именно по него да се предаде авансово сума. Като аргумент в тази насока съдът е посочил, че ответницата безспорно е имала спешна нужда от пари, включително и за „да уреди“ заснемане и разделяне на имота, който е искала да продаде, а предварителен договор още не е бил подписан. Според СГС, твърденията на св.С. Р. /син на ответницата/, К. М. /приятелка на С. Р./ и Д. М. /племенник на ответницата/ за уговорка за задатък /капаро/ за предоставената сума от 25 000 лева представляват възпроизведена за нуждите на процеса защитна теза на ответницата, която цели да осуети връщане на парите от нея. Във връзка с този извод е посочено, че финансовите проблеми на ответницата и сина й св.С. Р. са били общи, което се признава от самия Р.. Посочено е също така, че Р. е инициаторът на сделките между страните по делото и в тази връзка е пряко заинтересован от положителен изход на делото. Прието е, че същото е валидно и за показанията на св.М. /приятелка на Р./. По отношение на показанията на св.М. /племенник на ответницата и съсобственик на имота/ съдът е приел, че същият няма преки впечатления и заявява, че не знае дали е имало предоставяне на заем. Като извод, съдът е приел, че ищецът и ответницата са постигнали писмено съгласие за предоставяне за заем в размер на процесните суми /и парите са били предадени/, като не се установява договорка за адатък по предварителен договор, както твърдят свидетелите на ответницата.

Предвид изложеното съдът е посочил, че не следва да се допусне обогатяване на една от страните тях за сметка на другата въз основа на съмнителни по своята достоверност свидетелски показания, формално допустими по чл.165 ал.2 ГПК. Наличието на договор за заем за процесната сума и проектирането и подписването на последващ предварителен договор за продажба в случая не само че не се изключват, но всъщност се допълват при особените обстоятелства в случая /спешна нужда от пари на ответницата, ипотекиран имот, собственост само на идеална част, нужда от разделяне на имота и пр./. Възприемането на предварителният договор като начало на писмено доказателство според въззивния съд не означава, че трябва да се даде по-висока достоверност на свидетелските показания спрямо нарочно оформени от страните документи, особено по решаващия въпрос, че получената сума не трябва да се връща, защото е била „задатък“.

В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които за от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставените въпроси са следните:

1. Обстоятелството, че свидетелят е в родствена връзка с някоя от страните, задължително ли води до извода за заинтересованост на свидетеля, или и в този случай съдът дължи да направи преценка на евентуалната му заинтересованост по чл. 172 от ГПК ? 2. Какъв е критерият за преценка на заинтересоваността на свидетеля по чл. 172 ГПК – само непосредственият резултат от изхода на делото или може да обхваща и по-далечни последици (например отношенията между свидетеля и страната, която го е поискала) ? 3. За да е налице евентуална заинтересованост по чл. 172 от ГПК, необходимо ли е свидетелят да има пряк и личен интерес от изхода на делото? 4. Допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания, без да се мотивира, като единствено излага формулировката, че твърденията на свидетелите представляват „възпроизведена за нуждите на процеса защитна теза на ответницата“.5. Следва ли въззивният съд да вземе предвид и да обсъди констатираното от него разминаване между твърденията на въззивника – ищец в първоинстанционното производство, които не са оспорени от ответника и показанията на свидетели на ищеца ? 6. Необходимо ли е свидетелите да знаят какъв смисъл се влага в определени понятия (в случая „стоп-капаро“ и „капаро“) от някоя от страните по делото или не. В тази връзка възниква и въпросът: свидетелите длъжни ли са само да кажат истината за възприетите от тях факти по предмета на делото (в случая „стоп-капаро“ и „капаро“), или освен това са длъжни да знаят какво е имала предвид страната, чието изказване те непосредствено са възприели. И има ли друго значение думата „капаро“ освен задатък, каквото посочва въззивния съд - „авансови плащания“ ? 7. Допустимо ли е в съдебното решение съдът да възпроизвежда свои собствени твърдения, като установени „факти“, които не са заявени нито от ищеца в исковата молба или в хода на производство, не са заявени и от ответника в отговора на исковата молба и в хода на съдебното производство, дори не се установяват и от свидетелските показания, както и не се съдържат във въззивната жалба ? 8. Допустимо ли е, въззивният съд да обсъжда възражения, които не са направени пред първата съдебна инстанция, като се излагат за първи път чак във въззивната жалба ?. 9. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира твърдението си, че първоинстанционният съд е дал „по-висока достоверност на свидетелските показания спрямо нарочно оформени от страните документи“, при положение, че действителната уговорка е направена първоначално в устна форма, а симулативната в писмена. Следва ли въззивния съд, да изложи съвкупен анализ на разглежданите свидетелските показанията, по отделно и в тяхната съвкупност заедно с всички писмени доказателства по делото и заявеното от страните? 10. Може ли възприетото от въззивния съд за съществуваща връзка между договора за заем и предварителния договор за продажба на имот да бъдат противопоставени на събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства и да ги игнорират. Това поставя и въпроса как въззивният съд е стигнал до извода за връзка на допълване между двата договора – основавайки се на кои факти и на каква причинно-следствена връзка между тях и това изложено ли е от въззивника в жалбата си. 11. Въззивният съд следва ли да обсъди в решението си доказаното упражняване на фактическа власт върху имота от въззивника - кандидат купувача по предварителния договор, датата на която последния е въведен във владение на имота /средата на м.ХІІ.2022 г./, който факт не беше оспорено от ищеца, заедно със събраните по делото доказателства, да анализира същите през призмата на въведеното от ответника по иска симулация на подписаните документи

Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК единадесет правни въпроса са свързани с преценката за заинтересованост на свидетели, оценката на свидетелски показания, обсъждането на доказателства, допустимостта на нови възражения, връзката между договор за заем и предварителен договор, фактическата власт върху имота и наличието на връзка между това обстоятелство и твърдяната симулация, като се съдържат и доводи за очевидна неправилност.

Формулираните от касатора въпроси не представляват правни въпроси от значение за развитието на правото, а касаят доказателствената преценка на въззивния съд, установяване на факти, вътрешното убеждение на съда, конкретната оценка на свидетелски показания и неговата преценка за достоверност и заинтересованост. Тези въпроси не са правни, а фактически, като в своята практика ВКС многократно е приемал, че преценката на доказателствата, включително достоверността на свидетелските показания, е въпрос по съществото на спора и не подлежи на касационен контрол в производството по чл.288 ГПК.

Върховният касационен съд има трайна, последователна и изключително подробна практика, според която съдът е длъжен да обсъди всички свидетелски показания, поотделно и в съвкупност, като съобрази тяхната достоверност, вътрешна логика, съответствие с останалите доказателства и евентуална заинтересованост. Това задължение е част от общото изискване за мотивираност по чл. 235, ал. 2 ГПК. Решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., ВКС, IV г.о., Решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., ВКС, IV г.о., Решение № 92/10.02.2026 г. по гр. д. № 4864/2024 г., ВКС, I г.о. и др.

В случая съдът не се е отклонил от тази съдебна практика, обсъждайки свидетелските показания във връзка с твърденията за наличие на симулативен договор, като е обсъдил подробно както свидетелските показания, така и останалите установени обстоятелства по делото. Съобразяването със съдебната практика по поставените въпроси от една страна и нейното наличие от друга, водят до липса на соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – произнасяне на съда по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В основните решаващи изводи на съда относно писмени доказателства, установяващи договорни отношения по договор за заем и липсата на симулация, съдът не се е отклонил от въведените в спора доводи и възражения на страните, поради което не е допуснал противоречие с практиката на ВКС

Останалите въпроси са фактически и не могат да доведат до основание за допустимост на касационното обжалване.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1100 евро, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, състав на ВКС