Определение № 24 от 13.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 415/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД срещу решение №12172 от 22.10.2020 г. по в.гр.д.№6222/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 15.08.2019 г. по гр.д.№10764/2016 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу В. Ц. К. и Д. Е. Х. искове по чл.430, ал.1 от ТЗ за солидарно заплащане на сумата от 50 000 лв., част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, четвъртият от които уточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1.Допустимо ли е с един облигационен договор едновременно да се извърши признание на дълга по смисъла на чл.116, б.„а“ от ЗЗД от първоначалния длъжник и да се извърши встъпване в дълга по смисъла на чл.101 от ЗЗД от трето лице. 2. Обвързано ли е третото лице, встъпило в дълга на основание чл.101 от ЗЗД, с извършеното със същия договор признание на вземането от страна на първоначалния длъжник и какъв е обемът на задълженията, които възникват за третото солидарно задължено лице. 3. Как следва да се тълкуват разпоредбите на договора за встъпване в дълг при условията на чл.101 от ЗЗД при преценка на обстоятелствата при сключването му и целените от страните правни последици. 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо първите три въпроса и наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответниците по касация В. Ц. К. и Д. Е. Х. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Срещу решение №12172 от 22.10.2020 г. по в.гр.д.№6222/2019 г. на САС, в частта му, с която е потвърдено решение от 15.08.2019 г. по гр.д.№10764/2016 г. на СГС в частта, уважаваща предявеният от „Банка ДСК” ЕАД срещу В. Б. С. осъдителен иск по чл.430, ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане, е подадена касационна жалба от В. Б. С.. В жалбата се поддържа, че решението в посочената част е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Допустимо ли е при сключен договор за поръчителство с физическо лице, обезпечаващ задължения на трето лице по договор за кредит, да се учреди ново обезпечение по същия договор, едновременно с поръчителството – встъпване на поръчителя и като съдлъжник. 2. Допустимо ли е да се встъпи в чужд, но вече изискуем дълг. 3. Налице ли е невъзможен предмет на договор за встъпване в дълг, по силата на който трето лице встъпва в чужд дълг по договор за кредит, при условията и в сроковете по същия, когато договорът за кредит е с настъпил падеж. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. „Банка ДСК“ ЕАД заявява становище за липса на основания аз допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че спорни по делото са обстоятелствата дали със сключване на договора за встъпване в дълг от 09.09.2011 г. ответниците действително са учредили лично обезпечение като солидарни длъжници, наред с кредитополучателя, да отговорят за точното изпълнение на възникналите до този момент правни задължения, вкл. и за връщане на усвоения кредит в размер на сумата от 360000 лв. и дали по отношение на ответниците е изтекла общата 5-годишна погасителна давност. Счел е, че посоченият договор е действителен и е породил целените от страните правни последици, а именно поемащите дълга на кредитополучателя да отговарят солидарно /наред с него/ за погасяване на съществуващите към сключване на този договор /09.09.2011 г./ парични задължения, породени от процесния договор за револвиращ кредит. Установил е от клаузата, уговорена в чл. 7.4. от процесния договор за встъпване в дълг, че преди сключване на този обезпечителен договор ответниците са учредили друго лично обезпечение - поръчителство, но е посочил, че договорът по чл.101 от ЗЗД не е без основание по смисъла на чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД /неправилно се твърди, че при липса на непосредствената цел на договора за постигане на правомерен резултат съглашението е нищожно поради липса на годен предмет/ и е породил целения от страните правен резултат. Очертавайки подробно различията в правната същност и юридическите последици между договора за поръчителство и договора за встъпването в дълг, е достигнал до извод, че с поемането на задължението по реда на чл.101 от ЗЗД, от страните по този абстрактен договор /в отношенията между новия длъжник и кредитора/ се цели настъпването на различни правни последици от тези, които са породени от учредяване на поръчителство /акцесорно по своята правна природа/ - учреденото от договора за поръчителство обезпечително правоотношение е било изменено с последващия договор за встъпване в дълг, като то вече не е породило акцесорно, а самостоятелно задължение за всеки един от солидарните длъжници и в този смисъл, процесният договор за поемане на дълг по реда на чл.101 от ЗЗД е действителна сделка, а целените от волеизявленията на страните по нея правни последици са постигнати. Приел е, че при поемането на чужд дълг по реда на чл.101 от ЗЗД възниква отделно обезпечително правоотношение със солидарния длъжник, но то не се отличава, ако друго не е уговорено между кредитора и встъпващия длъжник, по предметно съдържание от основното правоотношение, което обезпечава, като е допустимо да се учреди лично или вещно обезпечение както за бъдещо и условно вземане /арг. чл.138, ал.2, изр.2 от ЗЗД и чл.5, ал.1 от ЗОЗ/, така и на по-голямо основание и за вече изискуемо притезание. Изразил е становище, че в този случай всички солидарни длъжници, вкл. и встъпилите в чужд дълг следва да изпълнят незабавно - арг. чл.69, ал.1 от ЗЗД, като изпълнението на един от тях освобождава от отговорност останалите по отношение на кредитора и по тези правни съображения е достигнал до извод за неоснователност на правния довод на ответниците, че процесният договор за встъпване в дълг е нищожен поради невъзможен предмет. Счел е за недоказани твърденията за унищожаемост на този договор, както и тези за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция спрямо ответника В. Б. С., поради което и с оглед заключението на ССЕ, е изразил становище за основателност на предявения спрямо посочения ответник иск. Изложил е съображения, че тъй като е допустимо да се встъпи в чужд, но вече изискуем дълг, поемателите отговарят солидарно за задължението, за което са учредили това лично обезпечение, но съобразно неговия вид, характер и предметно съдържание към момента на сключването на договора за встъпване в дълг, следователно новите длъжници са поели задължение, по отношение на което вече е започнала да тече уредената в чл.110 от ЗЗД обща 5-годишна погасителна давност и кредиторът и новите длъжници са притежавали субективна представа за това обстоятелство. Поради тези правни съображения е приел за неоснователно поддържаното от кредитора правно съждение, че „преди тази дата тримата ответници не са били солидарни длъжници по кредита и банката не е имала как да ангажира отговорността им за плащане на дълга в това им качество”. Счел е, че едва след възникване на солидарната отговорност на встъпващите, вече започналата да тече погасителна давност, може да бъде спирана и прекъсвана отделно за всеки един от солидарните длъжници - арг. чл.125, ал.1 от ЗЗД, но до този момент всички солидарни длъжници са в едно и също материално положение по отношение на дълга, за който отговарят - нещо повече, дори и банката да е била „обезпечила” са себе си по-дълга погасителна давност за поелите дълга солидарни длъжници /едва от момента на встъпването във вече изискуем дълг/, тази уговорка би била нищожна поради противоречие с предписанията на уредената в чл.113 от ЗЗД повелителна материалноправна норма. Намерил е за неоснователен и довода на банката, че за прекъсване на теклата погасителна давност поради признание от встъпилите в чуждия дълг солидарни длъжници, „обективирано“ именно в процесния договор. Посочил е, че за да е налице прекъсване на давността с признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл.111, б.„а“ от ЗЗД, следва едва след пораждане на задължението той недвусмислено да заяви пред кредитора, че липсва спор относно възникването и съществуването на дълга, но не е възможно признанието на дълга да съвпада с момента на неговото пораждане – очевидно е, че все още не може да възникне спор относно неговото възникване и съществуване, за да се достигне до признаване на дълг, който тепърва възниква / в конкретния случай за встъпилите длъжници/. С оглед изложеното е достигнал до извод, че правопогасителното възражение на ответниците В. Ц. К. и Д. Е. Х. се явява основателно, а предявеното като частично главно парично притезание е покрито с изтекла погасителна давност - тя е започнала да тече на 28.07.2011 г., изтекла е на 28.07.2016 г., а осъдителният иск, с която тя е прекъсната, е предявен едва на 01.09.2016 г., т.е. около 1 месец след изтичане на общата 5-годишна погасителна давност. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване по формулирания в изложението на „Банка ДСК“ ЕАД четвърти въпрос. Необсъждането от въззивния съд на наведените от ищеца, поддържани и във въззивната жалба доводи, че с подписването от кредитополучателя на договора за встъпване в дълг, в който са посочени договора за кредит, страните по него и размера и елементите на задължението, е налице признаване на вземането, респективно че е налице прекъсване на давността обвързващо и встъпилите в дълга, е обусловило отхвърлянето на предявения иск, поради което посоченият въпрос отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, като в случая е налице и допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно формираната константна практика на ВКС, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения /вкл. и правните доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, съобразяването на които не предпоставя необходимост от промяна в защитната позиция на ответната страна, нито събиране на нови доказателства или проверка на събраните/, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав споделя правното разрешение на въпроса и тъй като въззивното решение противоречи на посочената практика, е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от касатора „Банка ДСК“ ЕАД част. По останалите въпроси на посочения касатор, свързани с твърдяното признаване на дълга от кредитополучателя и последиците спрямо встъпващите в дълг, липсва произнасяне във въззивното решение, респективно въпросите не са формирали правната воля на въззивния съд, а при липсата на общата предпоставка по чл280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване на решението в обжалваната от касатора В. Б. С. част също не може да бъде допуснато. Както бе посочено въззивният съд изрично е приел, че учреденото от договора за поръчителство обезпечително правоотношение е било изменено с последващия договор за встъпване в дълг, като то вече не е породило акцесорно, а самостоятелно задължение за всеки един от солидарните длъжници, респективно с първия от въпросите се предпоставя становище /за едновременно съществуване на посочените лични обезпечения/, каквото не е възприемано от въззивния съд. От друга страна, освен, че селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е въведено бланкетно /касаторът не е развил каквито и да е било съображения за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото/, то не се установяват и предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличие на визираното основание – разпоредбата на чл.101 от ЗЗД е ясна, пълна и непротиворечива, като по приложението й е формирана богата практика на ВКС. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,