Определение № 50529 от 18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2539/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Стоком 3“ЕООД, [населено място] срещу решение № 384 от 10.06.2021г. по в.т.д.№ 329/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1089/2018г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените срещу К. Б. К. и „Тера Айкон“ООД /н/, [населено място], представлявано от ликвидатора Г. Д.: - иск с правно основание чл.135,ал.3 ЗЗД във вр. с чл.649,ал.1 ТЗ за обявяване за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на „Тера Айкон“ООД/н/ и спрямо ищеца, действията на длъжника „Тера Айкон“ по теглене в брой на сумата 250 000лв. с банкова операция от 04.06.2008г. от банкова сметка на дружеството в „Райфайзенбанк“ЕАД и предоставяне на сумата в брой на ответника К. К.; - иск с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.649,ал.1 ТЗ за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Тера Айкон“ООД/н/ и по отношение на ищеца, действията на длъжника „Тера Айкон“ по теглене в брой на суми в общ размер 55 000лв. през 2011г. с различни банкови операции от банкова сметка на „Тера Айкон“ в „Райфайзенбанк“ЕАД и предоставянето им в брой на ответника К. К.; - и иск с правно основание чл.55,ал.1,предл. трето ЗЗД за осъждането на ответника К. да върне на „Тера Айкон“ООД/н/ получените суми от 305 000лв. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на становището на въззивния съд, че в първото по делото съдебно заседание на 11.02.2020г. ищцовото дружество е заявило искане за изменение на иска по реда на чл.214,ал.1 ГПК. Твърдението е, че в това заседание ищецът не е направил искане за изменение на основанието на иска, а е детайлизирал спорното право чрез уточняващи и допълващи иска „правни“ твърдения в заявената фактическа рамка на спора чрез посочване на увреждащи действия на длъжника - изтеглени в брой от управителя К. К. и невъзстановени на дружеството суми в периода 2006-2014г. като същевременно е поискал единствено искане за увеличаване на размера на претенцията. Касаторът поддържа, че с тази молба само е пояснил и допълнил исковата молба и е увеличил размера на иска без да изменя основанието му. Изразява несъгласие със споделения от въззивната инстанция извод на СГС, че с тази молба се въвежда изцяло нов исков период, както и нови суми, което и е послужило като основание искането да бъде счетено за недопустимо и преклудирано. На второ място се излагат оплаквания за неправилен според касатора извод на въззивния съд, че представените счетоводни документи - разходни касови ордери, разписки, фактури, касови бонове на обща стойност 55 924.80лв., водят до извод за реално извършени от дружеството разходи, независимо че документите не са осчетоводени. За неправилен касаторът счита и изводът на САС, че референтните номера на извършените в един и същи ден банкови операции нямат значение за тяхната поредност във времето, респ., че ищецът не е представил доказателства, че операция с референтен номер „00052“ предхожда операция с реф.№ „00053“. Като неправилен се поддържа и изводът, че вземанията на ищеца са погасени по давност при възприет начален момент на давностния срок от момента на тегленето на сумите. Счита, че този срок в хипотеза на извършени от длъжника увреждащи кредиторите действия, представляващи тегления и невъзстановяване на суми от страна на управителя, започва да тече от момента, в който възстановяването на сумите е било дължимо от управителя. Поддържа се и оплакване, че въззивният съд неправилно е квалифицирал спорното право като е приел, че обусловеният иск за връщане на сумите е по чл.55,ал.1,предл. трето ЗЗД. Счита, че тъй като в исковата молба ищецът е посочил, че обусловеният иск за възстановяване на изтеглените в брой суми, в случай на обявяване недействителността на увреждащите действия, е по чл.34 ЗЗД, „ съдилищата са се произнесли недопустимо по непредявен в производството по делото иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.трето ЗЗД”. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Дали направеното от ищеца пояснение и допълнение на исковата молба с посочване на релевантните факти относно предмета на спора в първото съдебно заседание по реда на чл.143,ал.2 ГПК, респ. дали изменението на иска досежно неговия размер, представляват същинско изменение на иска по смисъла на чл.214,ал.1 ГПК и дали процесуалните действия по реда на чл.143,ал.2 ГПК и чл.214 ГПК са допустими за извършване в първото по делото заседание, когато спорът се разглежда по реда на Глава 32 ГПК?“ Допълнителната предпоставка е въведена чрез позоваване на решенията по гр.д.№ 1213/2017г. на 3г.о, по гр.д.№ 4647/2014г. на 3 г.о. и по гр.д.№ 5558/2014г. на 1 г.о. на ВКС - основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чието защита търси в исковия процес, при което всякакви други фактически твърдения, които не се отнасят до заявеното в исковата молба материално правоотношение, не формират основанието на иска по смисъла на чл.214 ГПК; уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл.143, ал.2 ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора; това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право; в този смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират; същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита; не е налице същинско изменение на петитума на иска, когато това изменение не се състои в промяна вида на петитума / преминаване от установителен в осъдителен петитум или обратното/ или промяна на неговия предмет /напр. да се търси равностойността на вещта, а не самата вещ в случай, че се установи нейното погиване/; изменението на иска само досежно неговия размер /увеличение или намаляване на иска / не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК. 2/ Посочва се, че въззивният съд се е произнесъл в смисъл че, „Първичните счетоводни документи са осчетоводени в счетоводството на дружеството. Горното обаче не може да обоснове извод за липса на разходи, предвид тяхното осчетоводяване в първичните счетоводни документи“. Касаторът поддържа, че тези мотиви, освен ако не се касае за очевидна фактическа грешка, в какъвто смисъл е била подадена молба по чл.247 ГПК, по която САС все още не се е произнесъл, установяват при прочита им необоснованост на правен извод, формиран в разрез с правилата на формалната логика. Счита, че ако първичните счетоводни документи са осчетоводени, това обосновава извод за наличие, а не за липса на съответните разходи, но ако първичните счетоводни документи не са осчетоводени по надлежния ред, това би могло да обоснове извод да липса на съответните разходи, каквато е отхвърлената от съда теза на ищеца. По тези съображения се позовава на очевидна неправилност като същевременно формулира и въпрос „Дали управителят чрез подписани от него разходооправдателни документи може да удостоверява, че съответните разходи са платени в брой от името на дружеството, при положение, че същите разходи не са осчетоводени от дружеството по надлежния ред и не са отразени в касовата му книга, респ. дали подписаните от управителя частни документи за удостоверяване на изгодни за него обстоятелства имат доказателствена сила?“ Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решенията на ВКС по т.д.№ 353/2014г. на 2 т.о. и по гр.д.№ 354/2012г. на 4 г.о., съгласно които, подписан между страните частен документ има доказателствена сила само когато установява неизгодни за издателя си факти, съответно, че управителят може в качеството си на представляващ дружеството да договоря сам със себе си относно предоставянето на суми, но не може да удостовери предаването и получаването на сумите - не може да удостоверява факти от името на дружеството в своя полза. 3/ „ При определяне на поредността на извършени в един и същи ден две банкови операции, дали поредността на референтния номер на съответната операция има значение коя от тях е извършена първа по време?“ като се твърди, че по „този въпрос“ решението е очевидно неправилно. 4/ „От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД в хипотеза на увреждащо кредитора действие, представляващо теглене на суми в брой и невъзстановяването им от управителя по сметки на дружеството - от момента на тегленето или от момента, в който възстановяването им е дължимо, респ. от кой момент кредиторът би могъл да упражни искане за принудително осъществяване на правото за прогласяване относителната недействителност на тези действия?“ Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК като счита, че въззивното решение противоречи на решението по гр.д.№ 1348/2010г. на 4 г.о. на ВКС, съгласно което, давностният срок тече от момента, в който е могло да бъде упражнено искане за принудително осъществяване на правото за прогласяване относителната недействителност на увреждащи действия; този момент е моментът на извършването на такова действие. Въведена е и предпоставката на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по съображения за отсъствие на задължителна за съдилищата практика относно настоящата хипотеза. 5/ С твърдение, че въззивното решение е недопустимо, тъй като ищецът е посочил в исковата молба, че обусловеният иск е по чл.34 ЗЗД, а съдилищата са го квалифицирали по чл.55,ал.1 ЗЗД, се иска допускане на обжалването поради вероятна недопустимост. От ответниците са постъпили писмени отговори на касационната жалба, с които се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: Сезирана с жалба от ищеца, въззивната инстанция е приела за неоснователен довода на касатора, че неправилно и в нарушение на разпоредбата на чл.143, ал.2 ГПК не е допуснато пояснение и допълване на исковата му молба. Обсъдила е, че в исковата молба ищецът е заявил качеството си на кредитор на ответното дружество, с вземане, прието в производството по несъстоятелност и ясно е очертал претенцията си - да бъдат прогласени за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността две действия на длъжника „Тера Айкон“ ООД, които твърди, че го увреждат, индивидуализирани като теглене в брой на сума в размер на 250 000 лева на 04.08.2008г. от банковата сметка на дружеството в “Райфайзенбанк (България)” ЕАД и теглене в брой на сума в размер на 55 000 лева през 2011г. от банкова сметка на дружеството в “Райфайзенбанк (България)” ЕАД и предоставянето им в брой на втория ответник К. К. - управителя на дружеството. Констатирала е, че в допълнителната искова молба, депозирана в съда на 21.01.2019г. не е направено уточнение или допълнение на тези фактически и правни твърдения, не е наведено искане за изменение размера на заявената вече претенция, нито са индивидуализирани нови действия, извършени от дружеството. Посочила е, че едва в съдебното заседание на 11.02.2009г. под формата на уточнение по реда на чл.147,т.1 ГПК са заявени „новоустановени обстоятелства“- изтегляне от ответника К. от банкова сметка на дружеството в „Инг банк“ през 2007г. на сумата от 41 860лв.; през 2008г. - изтегляне на 50 000лв. от банкова сметка в „Райфайзенбанк“; през 2009г. - 290 000лв. от банкова сметка в същата банка; през 2010г. - 271 499лв. от банкова сметка в същата банка; през 2011г. от банкова сметка в същата банка на сума от 5 000лв.. Поискано е „уточнение“ в петитума на исковата молба - да бъдат обявени за недействителни действията на ответното дружеството във връзка с теглене в брой на суми в общ размер на 989 359лв. от банкови сметки и предоставянето им на втория ответник и прилагане на последиците по чл.34 ЗЗД. Споделила е изводите на първоинстанционния съд, че депозираната молба не съставлява уточнение на предявения иск, а и такова не може да бъде направено след вече осъществената двойна размяна на книжата; че молбата въвежда изцяло нов период - 2007г., 2008г., 2009г., 2010г. Обосновала е, че предявеният иск има за цел попълване масата на несъстоятелността на „Тера айкон“ ООД - спор по чл. 365 т. 4 от ГПК, поради което подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК „Производство по търговски спорове“, а съгласно разпоредбата на чл. 372 ал. 2 от ГПК в производството по търговски спорове ищецът може да поиска изменение на иска най-късно до изтичане на срока за депозиране на допълнителна искова молба. Мотивирано е, че специалният процесуален ред за разглеждане на иска изключва приложението на разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК - норма от общия исков процес, поради което доводите на въззивника за съществено нарушение на процесуалните правила са неоснователни; че направеното от ищеца в първото по делото съдебно заседание искане за изменение на иска е преклудирано, поради което правилно е отхвърлено от първоинстанционния съд, а постановеното решение обхваща целия предмет на спора, заявен с исковата и с допълнителната искова молба. По отношение на иска по чл.135,ал.3 ЗЗД предвид на датата на възникване на вземането на ищеца (след датата на която е извършено твърдяното разпореждане със сумата 250 000лв.), въззивната инстанция се е позовала на заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно - счетоводна експертиза, която е установила, че на 04.08.2008 г. ищцовото дружество чрез управителя К. е извършило следните операции по банковите сметки на дружеството: депозитната банкова сметка в “Райфайзенбанк (България)” ЕАД е дебитирана със сумата от 250 000 лева. Като основание за банковата операция е посочено 00053/TDH OT DEPOZIТ/658479. На същата дата, със същата сума от 250 000 лева е кредитирана разплащателната сметка на дружеството в същата банка с основание 00052 TDH OT DEPOZIТ/658479. Обсъдено е, че анализирайки последователността, предмета и сумите по двете операции, вещото лице е формирало категоричния извод, че сумата от 250 000 лева не е изтеглена в брой от дружеството, чрез управителя, а е прехвърлена от депозитната в разплащателната сметка на дружеството. Доводите на въззивника за обратна последователност на банковите операции, предвид посочени поредни номера от банката, изразяващи се в твърдение, че първоначално сумата е внесена в брой по разплащателната сметка, а след това сума в същия размер е изтеглена от депозитната сметка, са счетени са неоснователни като неподкрепени от събраните по делото доказателства. Изложени са съображения, че от обясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че посочената в заключението последователност на операциите е потвърдена от банката. Обоснован е извод, че банковата операция в нейната цялост има за предмет прехвърляне на парични средства от депозитната сметка по разплащателната сметка на дружеството, при отсъствието на каквито и да било данни сумата да е изтеглена в брой от управителя в качеството му на представляващ дружеството или в лично качество; че доводите на въззивника противоречат на житейската и стопанска логика, доколкото е икономически неоправдано внасянето по една сметка и тегленето от друга сметка на сума в един и същ размер; че по делото не са ангажирани доказателства, че дружеството е разполагало в брой със сума от 250 000 лева към 04.08.2008г. По тези съображения е прието за недоказано твърдението на ищеца, че на 04.08.2008г. ответното дружество, чрез управителя е „изтеглило” от банкова сметка в брой сума в размер на 250 000 лева и е „предало” същата на управителя. Мотивирано е, че прехвърлянето на сумата от една банкова сметка, в която същата е била налична, по друг банкова сметка, обосновава извод за липса на увреждащ характер на извършената банкова операция. По иска с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД по отношение на сумата 55 000лв., изтеглена през 2011г., е прието за установено, че през 2011г. от разплащателната смета на дружеството в „Райфайзенбанк България“ са извършвани тегления в брой на различни суми, от които, сума в размер на 55 000 лв. е процесна; че съобразно отбелязванията в банковите документи, всички тегления на суми в брой са извършвани от управителя К.; че от представените по делото разходни касови ордери, фактури, касови бонове и разписки, проверени и описани от вещото лице, е видно, че за същия период дружеството е направило разходи в размер на 55 924,80 лева, чрез заплащане в брой. Приета е констатацията, че „първичните счетоводни документите са осчетоводени по надлежния ред в счетоводството на дружеството”. Счетено е, че това не може да обоснове извод за липса на разходи, предвид тяхното установяване в първичните счетоводни документи. Обсъдено е, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на изложените в исковата молба твърдения, че веднага след изтегляне в брой на сумите от К., в качеството му на представляващ дружеството, същият ги е предавал на себе си в лично качество, в хипотезата на договаряне сам със себе си, при липса на валидно правно основание; че това съставлява твърдение за извършено от управителя разпореждане със средства на дружеството в своя лична полза, без сумите да се отчетени по сметка на дружеството, но това обосновава претенция на дружеството спрямо управителя за вреди, за чието предявяване ищецът не е легитимиран. Формиран е извод, че ищецът не установява факта на предаване на сумите от дружеството на физическото лице К. К., а тегленето на суми в брой от банковата сметка на дружеството от страна на представляващия е действие, свързано с осъществяване на обичайната му търговска дейност, което обезпечава нейното нормално протичане, а от друга страна, плащането в брой е допустим от закона способ за погасяване на парични задължения. Въззивната инстанция е приела, че изтеглянето на сумите е осъществено от К. не в лично качество, а в качеството му на представляващ търговското дружество, а същевременно по делото липсват доказателства за промяна на намерението у ответника за използване на средствата в лично качество, както и за разпореждане с процесните суми в лично качество. Като допълнителен аргумент е посочен, че тези твърдения на ищеца се опровергават от представените по делото разходооправдателни документи, установяващи, че през 2011г. дружеството е заплатило разходи в размер на 55 924,80 лева. Изводът за липса на увреждащ характер на действията е аргументиран и с наведеното във въззивната жалба твърдение, (счетено за обратно на изложеното исковата молба), че увреждането се изразява не във факта на теглене и предаване на сумата на физическото лице К., а в липсата на нейното последващо възстановяване в полза на дружеството. Мотивирано е, че това твърдение е относимо към иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД за връщане на неоснователно получените суми, но не и към заявената като главна претенция по Павловия иск. Предвид извода за неоснователност на предявените искове, за ирелевантни за спора са приети доводите за началния момент на погасителната давност за иска, но е посочено, че началният момент на давностият срок за процесните вземания се свързва само и единствено с датата на тяхното осъществяване, като моментът в който кредиторът, легитимиран за предявяване на иска е узнал за същото, е без правно значение, а съобразно датите на осъществяване на атакуваните действия - вземанията, предмет на исковата молба, са и погасени по давност. Като обусловен от главния, за неоснователен е приет и искът по чл.55 ЗЗД. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението първи въпрос, който не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно разясненията в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същият „не е разрешен от въззивната инстанция“, поради което не е обуславящ, а хипотетичен. Тази констатация пряко следва от въведеното във въпроса условие, твърдение, теза, че направеното от ищеца искане в първото по делото съдебно заседание съставлява „пояснение и допълнение на исковата молба с посочване на релевантни факти относно въведения предмет на спора“. Основателността на това твърдение/теза е изрично отречена и от двете инстанции с ясните аргументи, че в явно несъответствие с разпоредбата на чл.372, ал.2 ГПК, ищецът се домогва след изтичане на срока за подаване на допълнителната искова молба, да измени своя иск, въвеждайки изцяло нов исков период на тегления от банковата сметка на дружеството, което по същество е въвеждане на нови обстоятелства и твърдения относно съвсем различни действия и сделки на длъжника, като същевременно се иска и изменение на петитума на иска. Ясно и аргументирано е становището на въззивната инстанция че това не съставлява „уточнение” на предявения иск. Поради това изключено е и противоречието на обжалваното решение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, а същевременно константна е практиката на касационната инстанция (решението по т.д.№ 61210/16 на 4г.о., определението по ч.т.д.№ 3160/15г. на 2т.о., по ч.т.д.№ 2465/16 на 1 т.о.), че преклузията на чл.372,ал.2 ГПК е неотносима единствено към искането за изменение само цената - размера на иска и за преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно, в които хипотези и при търговските спорове намира приложение разпоредбата на чл.214,ал.1 ГПК. Търговецът е ограничен със сроковете по чл.372,ал.2 ГПК само при промяна на основанието или петитума на иска си, но не и при увеличение на цената на иска, или при преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Правният смисъл е, че тези изменения не предполагат защита, различна от предприетата вече от противната страна, за да би било необходимо да бъдат заявени още с допълнителната искова молба. При довода си за допустимо внасяне на посочените „уточнения”, касаторът не държи сметка, че предявеният от него иск по чл.135 ЗЗД е във връзка с чл.649 ТЗ и следва да бъде предявен в преклузивния срок по чл.649,ал.1 ТЗ, който е изтекъл на 12.07.2018г. Отсъства основание за преценка за очевидна неправилност на въззивното решение на база допусната неточност при посочване дали разходооправдателните документи са осчетоводени. Несъмнено е по делото, че те не са намерили отражение в счетоводните записвания, но изводът на съда, че неосчетоводяването не може да обоснове еднозначен извод, че в действителност такива разходи от името и за сметка на дружеството не са направени, не е нелогичен, напротив - подкрепен е със съответен релевантен аргумент, че самите разходооправдателни документи имат характер на първични счетоводни документи, а счетоводните записвания имат вторичен характер. Решаващо за извода за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване по втория въпрос е обстоятелството, че доказателственото значение на тези счетоводни документи не е същественият аргумент за отхвърлянето на иска по чл.135,ал.1 ЗЗД. Решаващият аргумент на въззивната инстанция е недоказаност на твърденията на ищеца, че сумите от 55 000лв. са задържани от управителя в негово лично качество в хипотеза на договаряне сам със себе си и отсъствие на валидно правно основание за задържането им, както и недоказаност на твърдението, че дружеството е предало сумите на физическото лице К.. Обуславящи изхода на спора са изводите, че действията на представляващия по разпореждане с разплащателната сметка на дружеството са в рамките на обичайната търговска дейност на представлявания търговец и са извършени в качеството му на органен представител, поради което не могат да бъдат увреждащи извън хипотезата на разпореждане от управителя в лична полза със средства на дружеството - чл.145 ТЗ, какъвто иск ищецът няма легитимация да предяви. Въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката, на която касаторът се позовава при формулирането на втория въпрос от изложението (решенията по т.д.№ 353/2014г. на 2 т.о. и решението по гр.д.№ 354/2012г. на 4 г.о. на ВКС), тъй като процесните документи отразяват погасяване/плащане на задължения на дружеството към трети лица, които действия самото дружеството е приело за действително осъществени. Тези документи не визират хипотезите, разгледани в двете посочени решения на касационната инстанция. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по довода за очевидна неправилност, въведен в пункт трети на изложението. Въззивната инстанция е изложила множество обстойни, подредени и логични съображения, с които е аргументирала извода си, че сумата от 250 000лв. не е излязла на 04.08.2008г. от патримониума на дружеството, притежаващо сметка в „Райфайзенбанк“. При довода си за очевидна неправилност, основан на референтния номер на банковите операции като белег за поредността, в която са осъществени, касаторът не държи сметка за същественото обстоятелство, че тезата му: че първо сумата е внесена, а после изтеглена от втория ответник, се опровергава и от двете приети пред първата инстанция заключения. Категорични са констатациите на съдебно- банковата експертиза, че осъществената операция на 04.06.2008г. е от отритата на 04.03.2008г. налична депозитна сметка като сумите от депозита са прехвърлени на 04.06.2008г. по разплащателната сметка на дружеството. Същите са констатациите и на счетоводната експертиза: сумата 250 000лв. е прехвърлена; и по двете счетоводни операции - по дебитиране на сумата (по депозитната сметка) и кредитиране на сумата (по разплащателната сметка, е посочено едно и също основание, а именно, че сумата е от депозит; процесната сума от 250 000лв. не е изтеглена в брой от К.. Доколкото независимо от довода за очевидна неправилност в пункт трети от изложението е формулиран и въпрос, същият, освен, че не притежава правна характеристика, тъй като е фактологично изложен, почива на теза, отречена чрез установеното от банката и вещите лица отсъствие на излезли от патримониума на титуляра на сметката суми в резултат на двете банкови операции. По този трети въпрос отсъства и въведена допълнителна предпоставка. Четвъртият въпрос от изложението на касатора относно началото на давностния срок за предявяване на Павловия иск е безпредметен. Преценката по възражението за изтекла погасителна давност е дължима единствено в хипотеза на приет за основателен и доказан иск. Само в този случай съдът дължи произнасяне по възражението за изтекла погасителна давност и дали основателният иск подлежи на отхвърляне като погасен по давност. Паралелно с това изцяло неуместна е въведената към въпроса допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1,предложение последно ГПК. С решението по гр.д.№ 1348/2010г. на ІV г.о. на ВКС ясно е посочено, че началото на давността за предявяване на Павловия иск е извършването на увреждащото действие, а незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му не е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито е причина за спирането или прекъсването й. В този смисъл в исковата молба ищецът ясно и категорично е заявил, че увреждащото действие е разпореждането от дружеството длъжник с парични средства чрез предостяването им на физическото лице, което е и негов управител, без основание, т.е. предоставянето на паричните средства е изрично е въведено като увреждащото действие. Недоказана е и въведената в условията на евентуалност предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Отсъства каквото и да било основание за преценка въззивното решение по обусловения иск да е недопустимо като постановено по непредявен иск. Правната квалификация на спорното право се определя от съда. Дори и дадената от съда правна квалификация да е неточна, решението би било недопустимо само при допуснато нарушение на принципа на диспозитивното начало - произнасяне относно съществуване на право, което не е въведено като предмет на делото и разглеждане на иска на незаявено от ищеца основание, каквото очевидно в случая не е налице. Разпоредбите на чл.34 ЗЗД и чл.55 ЗЗД визират едни и същи правни последици - реституция, връщане на полученото. Разноски за производството не се присъждат, тъй като ответниците не претендират такива. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС